Понеделник, 29 октомври, 9 часа сутринта. Един ден след съкрушителната загуба на регионалните избори в Хесен. Президиумът на Християндемократическия съюз (ХДС), който обхваща най-тясното партийно ръководство, се е събрал в дома „Конрад Аденауер“ в Берлин. Думата има канцлерката и председателка на най-голямата партия в Германия, а на присъстващите предстои да станат свидетели как настъпва краят на една политическа ера.

„Както съм казвала неведнъж – не съм се родила като канцлерка, не съм го забравила“, както и „На следващия конгрес на ХДС в Хамбург [7–8 декември т.г. – бел. ред.] няма да се кандидатирам за поста председател на партията“ са сред най-запомнящите се изказвания на Ангела Меркел от този ден. Изказвания, които имат потенциала да внесат сериозни размествания – не само в Християндемократическия съюз, но и в цялостната политическа обстановка в Германия, в Европейския съюз, че дори и в световен мащаб.

На дадената по-късно пресконференция Меркел казва, че е взела това решение след края на лятото, но не го е споделила с никого. След 18 години начело на партията и 13 години на върха на изпълнителната власт във Федералната република, за нея идва времето да се отмести и да стори път на нови лица, а защо не и на основно обновена партийна програма.

Като известява отказа си от председателския пост в ХДС, Меркел се отклонява от един от основните си управленски принципи – да въплъщава както канцлерския пост, така и партийното лидерство. Тази стъпка все-още-канцлерката и председателка на партията определя като „риск“, който обаче смята за оправдан. Това дава възможност на партията да се подготви за „времето след Меркел“, като утвърди нов лидерски екип.

Епигоните

Двама потенциални наследници имат възможност да проследят събитията на 29 октомври от първо лице, единствено число – Анегрет Крамп-Каренбауер, генерална секретарка на ХДС, и Йенс Шпан, министър на здравеопазването в настоящия кабинет на Меркел. И двамата вече са обявявали своите намерения да се кандидатират за председателския пост на предстоящия партиен конгрес в Хамбург. Има и трети кандидат, който логично не присъства – аутсайдерът Фридрих Мерц, оттеглил се от активната политика преди 9 години. Своето намерение да се включи в надпреварата Мерц обявява от страниците на най-големия германски таблоид „Билд“.

Фридрих Мерц

Консерватор с неолиберални икономически възгледи, убеден проевропеец и трансатлантик, Мерц отдавна се споменава като част от уравнението за наследството на Меркел. Той е на 62 г., дългогодишен партиен член, председател на парламентарната група на ХДС в Бундестага (1998–2002), един от любимците на консервативното крило в партията. През 2000 г. той формулира „германската водеща култура“ като задължително условие за успешната интеграция на чужденците в приемащото общество.

През 2002 г. Ангела Меркел и Едмунд Щойбер се договарят вторият да води предизборната кампания на християндемократите като кандидат за канцлер, а Меркел да поеме парламентарната група в Бундестага. Получава се нещо като договор във вреда на трето лице, вследствие на който Фридрих Мерц става неин вице в парламентарната група. Противопоставянето между него и Меркел започва най-късно тогава и не се дължи само на политическите им различия.

Две години по-късно Мерц се оттегля и от този пост, а през 2009 г. напуска и Бундестага. Връща се към професията си на адвокат и специалист по търговско право, ценен от много компании като член на надзорните им съвети.

Анегрет Крамп-Каренбауер

Спрягана е за „фаворитка“ на Меркел още от избора ѝ на поста генерален секретар на ХДС през февруари тази година. Между 2011 и 2018 г. е министър-председателка на Саарланд, откъдето черпи задължителния за всеки кандидат управленски опит. Печели последните регионални избори там през март 2017 г., като получава над 40% от вота. Подобно на Меркел, Крамп-Каренбауер минава за непретенциозна и прагматична. В миналото е изразявала по-консервативни възгледи по обществено щекотливи теми като аборти или гей бракове, но от друга страна, подкрепя политиката на Меркел по отношение на имиграцията.

Йенс Шпан

Настоящ министър на здравеопазването във федералното правителство, Шпан е част от консервативното крило на ХДС. Често критичен към Меркел, особено по отношение на имиграцията. Окачествява приемането на големия брой чужденци през 2015 г. като „разрушаване на държавността“. Фактът, че 38-годишният Шпан участва в правителството, показва, че Меркел не е имала вътрешнопартийната сила да му се противопостави. Консервативните му позиции обаче не обхващат всички области на живота – Шпан е открито хомосексуален, през юни 2017 г. гласува за въвеждането на „брак за всички“ и няколко месеца по-късно сключва брак с дългогодишния си партньор.

Германия

Във вътрешнополитически план се очакват сериозни размествания. Основният въпрос тук е дали Меркел ще остане на канцлерския пост до края на правителствения мандат през 2021 г. Нека само за момент си представим ситуацията, в която след 5 седмици за председател на ХДС бъде избран Йенс Шпан. Така той формално ще бъде подчинен на Меркел в рамките на правителството но същевременно ще бъде нейният партиен шеф. Какъв ли ще бъде изходът от потенциалните политически различия помежду им? И най-вече какви ще са последствията от тях? Дори и сега това да не може да бъде прогнозирано с точност, то със сигурност можем да си представим, че подобно развитие ще принуди германския политически двигател да работи на още по-ниски обороти, отколкото в момента.

От друга страна, поетапното оттегляне на Меркел и заместването ѝ от по-консервативно лидерство по всяка вероятност ще върне избиратели към ХДС и ще отслаби електоралния вятър в платната на „Алтернатива за Германия“. Това ще облекчи и социалдемократите, които заради участието си в поредната голяма коалиция с ХДС търпят силна критика за своето „одесняване“ и „корпоратизиране“.

Изборът на нов лидер на ХДС логично ще постави на дневен ред продължаването на настоящата голяма коалиция. Няма да е учудващо тя да бъде предоговорена или дори прекратена. Лидерът на „Свободните демократи“ Кристиан Линднер вече намекна, че е готов да участва в коалиция „Ямайка“ – другото аритметично сигурно мнозинство в настоящия Бундестаг, но при условие че Меркел се откаже от канцлерския пост.

Изобщо, очакваното идеологическо изчистване в политическия спектър може само да отвори възможности за различни формати на коалиране и дори да възстанови типичния отпреди 2005 г. модус на червено-зелени обединения в център–ляво, или на либерално-консервативни съюзи в център–дясно.

Европейски съюз

Когато Ангела Меркел за първи път присъства на среща на върха на ЕС през 2005 г., до нея на голямата маса седят Силвио Берлускони, Жак Ширак и Тони Блеър. Всички те отдавна са политически пенсионери, а понастоящем никой друг държавен или правителствен ръководител в ЕС не може да се похвали с повече опит от германската канцлерка. Уменията ѝ за водене на преговори, консенсусният ѝ подход и икономическата сила и тежест на Германия доведоха до специалната позиция на Меркел в Европейския съвет и до днес. Докато е на власт, тя ще остане решаващ и незаобиколим фактор в Европа.

Независимо от това, за партньорите от ЕС е ясно, че звездата на Меркел е в своя залез. Причината е, че вътрешно отслабените лидери губят дееспособността си в европейската политика. Още преди месеци в Брюксел тръгнаха слухове, че германската канцлерка се стреми към висок пост в ЕС през 2019 г., а някои спекулираха дори че може да е следващият председател на Европейската комисия, и го тълкуваха, че времето ѝ в националната политика със сигурност приключва.

Това, разбира се, не пречи нито на Меркел, нито на ЕС да се справят с ежедневните си задължения. Дори сложни за управление процеси като преговорите за Брекзит едва ли ще бъдат отрицателно засегнати. При спорни и важни за бъдещето теми обаче от Германия няма да могат да се очакват някакви особени импулси, което е лоша новина най-вече за френския президент Еманюел Макрон. Той заложи ва банк на Меркел и опитите му да реформира едновременно страната си и ЕС (помните предложението му за общ бюджет на еврозоната) ще трябват да изчакват по-добри дни. Всичко това на фона на лоши резултати от социологически проучвания за самия Макрон, липсата на негова политическа сила в Европейския парламент (партията му En Marche не принадлежи към нито едно политическо семейство), съпротивата на предвождания от Холандия съюз на северните държави от еврозоната срещу федералисткия подход на френския президент и не на последно място – изострящия се спор около италианския бюджет.

Този властови вакуум като нищо ще послужи за хранителна среда на опортюнисти като унгарския премиер Виктор Орбан. Няма да е учудващо, ако той се опита да засили позициите си в Европейската народна партия, която следващата седмица се събира на конгрес в Хелзинки. Че руският президент Владимир Путин няма нищо против подобно развитие, дори не поставям под съмнение.

Именно заради това е от огромно значение кого ще изберат делегатите на ХДС на предстоящия си конгрес. Ако това е Крамп-Каренбауер, тя вероятно ще продължи досегашния умерено-балансиран курс на Меркел. Йенс Шпан минава за малко по-евроскептичен, въпреки че неотдавна призова за „прехвърляне на повече суверенитет“ върху Фронтекс за целите на по-добрата защита на границите срещу нелегалната имиграция. Единственият желаещ да включи турбото в „Европа на бърза скорост“ сякаш е Фридрих Мерц. Той неотдавна се присъедини към група политици и интелектуалци и подкрепи с подписа си манифеста за „Европа на солидарността“, който призовава за създаването на европейска армия, укрепване на Европейския парламент и смели стъпки за реформиране на еврозоната. Ако Макрон иска съюзник единомишленик, то би трябвало да лобира за неговия избор за шеф на германските християндемократи.

България

Нормално е новото лидерство в най-голямата германска партия да бъде тема и за българската политика. Не само заради традиционно добрите връзки между Германия и България, но и заради използваните като сертификат за особена политическа пригодност отношения между управляващата партия ГЕРБ и баварския Християнсоциален съюз, който от своя страна е във вечна коалиция с ХДС. Разбира се, в миналото тези отношения не само че с нищо не допринесоха за решаването на някои чисто вътрешнобългарски проблеми (като борбата с корупцията чрез истински реформирано правосъдие например), а по-скоро ги задълбочиха. И това е така, защото Борисовата „стабилност“ идваше добре дошла на европейските лидери, които, правейки се, че у нас всичко е наред, отделяха време и ресурси за гасенето на по-важни от тяхна гледна точка пожари.

В този смисъл продължаващата политическа безтегловност в Германия, а оттам и в ЕС следва да се приема със задоволство от управляващите кръгове в България. Разбира се, това може да се промени основно, ако в Берлин кормилото поеме политик с достатъчно опит, изчистен идеологически профил, притежаващ яснота що е то споделени европейски ценности, и осъзнаващ, че за да реформира Евросъюза, ще трябва да каже „Auf Wiеdersehen“ и на корумпираните национални елити.

Заглавна снимка: Arno Mikkor

Емил А. Георгиев

Емил А. Георгиев

Адвокат. Работи на пресечната точка между технологиите, маркетинга и правото. Член на Инициативата „Правосъдие за всеки“, на Инициативния комитет за адвокатска реформа (ИКАР), както и на Сдружение „Либерални идеи за България и Европа“. С интерес следи политическото развитие в немскоезичния свят и ЕС. Вярва в необходимостта от гражданска, обществена и политическа промяна чрез постигането на повече справедливост в България.