Срещу разчовечаването, тоест да продължаваме да говорим

Ситуацията около убийството на Виктория Маринова наложи за пореден път да бъдат поставени базови въпроси относно проблемите на социалния пол, насилието върху жени и в крайна сметка – разграждането на обществото. Броени часове след като приключихме разговора със социоложката и правозащитничка Светла Енчева, СУ „Св. Климент Охридски“ излезе с позиция срещу агресивните нападки на пиара на Военното министерство Александър Урумов относно учебен курс на Университета, който според него пропагандира хомосексуализъм, феминизъм и глобализация. Как всички ние стигнахме дотук и можем ли изобщо да разплетем възела на разпада?

Марин Бодаков: Месеци по-късно, да се опитаме да разсъждаваме какво предизвика скандала около Истанбулската конвенция у нас. И дали се различава смисълът на половата равнопоставеност в България веднага преди и след 1989 г., както и в началото и в края на политическия преход.

Светла Енчева: Не съм привърженичка на конспиративните теории. В същото време не мога да не забележа, че едни и същи „опорни точки“ по отношение на Истанбулската конвенция се възпроизвеждат дословно в различни източноевропейски страни, които преди са били част от социалистическия блок. Не мога да не забележа и двата основни стълба на тази кампания – от една страна, партии и личности, по един или друг начин близки до режима на Владимир Путин, от друга – консервативни християнски кръгове – основно протестантски, но не само. Забавното е, че има мощни гласове, които принадлежат едновременно и към двата кръга. Затова моята хипотеза е, че „истанбулската истерия“ е част от кампания за насаждане на антиевропейски настроения в определени държави. Намирам това за изключително притеснително.

Ще ми се да отворя скоба за протестантите в България, защото по темата не се говори много, а тя е важна. От навлизането си по българските земи през ХIХ век протестантите се опитват да се впишат в политическия дух на времето и да допринасят за изграждането на България като национална държава. Протестантско е първото издание на Библията на новобългарски език. Протестанти въвеждат в България детските градини и пощенските станции. Участват в Априлското въстание (протестант е направил черешовото топче например), също и в македонското движение (известната афера „Мис Стоун“). В последна сметка обаче историческите им заслуги не получават публично признание. Те са бити, гонени и обявявани за не-българи, защото не са православни.

След промените през 1989 г. се случва същото, въпреки усилията им за интеграция на ромски общности например. Колкото по-отхвърляна е една общност, толкова повече се засилват изолационистките тенденции в нея. Това обяснява защо най-силни са тези протестантски гласове в България (не че няма и други), които изразяват ценности, близки до ултраконсервативни американски течения, а не до европейските евангелски църкви. Ще ми се българските протестанти повече да приличаха на западноевропейските си събратя по вяра, които, например в Германия, са сред най-ревностните защитници на Истанбулската конвенция. Но историческата ирония е, че накрая пак ще бъдат обявени за сектанти и не-българи, колкото и да се опитват да се впишат в актуалния националистическо-консервативен дискурс.

Що се отнася до половата (не)равнопоставеност преди и след 1989-та, по времето на социализма се твърдеше, че мъжете и жените са равни. През този период жените в България получават пълни избирателни права, а работата е задължителна за жените, наравно с мъжете. В областта на ценностите обаче трудно може да се говори за равенство – от жената се очаква да носи основната отговорност за отглеждането на децата (заедно с бабите, а не толкова с бащата), след работа да сготви, да даде на мъжа си пантофите и да му сервира ракийка със салатка. Насилието в семейството е комай легитимно. Има държавни кампании за поощряване на раждаемостта, свързани със забрана на абортите и противозачатъчните. Уж се говори за сексуална освободеност, в противоречие с „гнилия буржоазен морал“, но в същото време жени с поведение, неотговарящо на стереотипа за „порядъчна жена“, понякога стават обект на публично порицание. Във връзка с неравнопоставеността на жената по време на социализма бих препоръчала два филма: „Понеделник сутрин“ и „Да обичаш на инат“. Филмите всъщност са повече, но тези ми хрумват на първо четене.

След 1989-та пък се връща разделението между „госпожа“ и „госпожица“, междувременно официално отхвърлено в някои западни страни, например Германия. Някаква борба за женска еманципация не се случи. Напротив, за разлика от генезиса на подобни движения по света, у нас ЛГБТИ хората започнаха да се борят за равенство преди жените. И всъщност те са основните, които излизат в подкрепа на равните права на жените, наред с представители на почти прозрачно тънки професионални феминистки кръгове. В последната година, когато борбата за равни права на жените в България вече става критично важна, много малко са онези жени, които изобщо схващат, че има някакъв проблем. Неравенството е интернализирано – изглежда, мнозинството жени наистина смятат, че единствените роли на жената са на съпруга и майка и че боят в семейството си е в реда на нещата.

МБ: Прочее Вие бихте ли превела понятието „джендър“ на български език – и как?

СЕ: Не бих го превела, защото в българския език няма дума, която достатъчно ясно да изразява смисъла му. Това е термин. Можем да се напънем да превеждаме всички термини, например „метафора“ или „карбуратор“, но язък.

Понятието „джендър“ изследва онези измерения на пола, които не се изчерпват с биологията. Нека дам прост пример. Възможността да създадеш дете е нещо биологично. За разлика от биологията обаче, джендър изследванията могат да обяснят защо например по данни от 2009 г. в България повече от две трети от населението смята, че е важно да станеш родител, а във Финландия – едва около 16%.

МБ: Защо либералният политически дискурс вече е в слаба публична позиция – и как това се отразява на академичния дискурс?

СЕ: Напрягам се да си припомня кога либералният политически дискурс в България е бил в силна публична позиция… и не успявам. Самите либерално настроени хора в България са критично малко – толкова малко, че повечето се познаваме лично. Още ближа раните си след зрелищното самоубийство на единствената малка партийка в България с претенции да е либерална (изключвам партии, обявили се за либерални, защото в либералния спектър е имало повече място).

Отделен въпрос е, че либералите в България са недолюбвани не само от консервативните десни кръгове, а и от някои леви общности, с които иначе често се случва да са от едната страна на барикадата. Попадала съм например на интелектуалски публикации, чиито автори „громят“ някой, който стои на антиксенофобски и антирасистки позиции, само защото не го прави по „правилния“ начин на класовата борба. Намирам това за тъжно. Твърде малко сме, за да се самоизяждаме.

Либералният дискурс и преди беше дефицитен и без особено публично влияние, но сега вече има масирана кампания срещу спорадичните му прояви. Тази кампания ударно навлиза и в академичната сфера и заплашва академичната свобода, която и без това не е в големи количества у нас. Спират се проекти, демонизират се учебници и техните авторски колективи, създават се истерии срещу академични конференции…

В тази ситуация академичната общност, с малки изключения, прави това, което умее най-добре – снишава се. Така че, ако изгори някой, това да са само пряко засегнатите. Понякога дори пряко засегнатите също се снишават, с надеждата да ги отмине тая чаша. Следващия път някои от тези хора ще формулират академичните си тези така, че по възможност никого да не ядосат. Това се нарича автоцензура.

Неотдавна се върнах от Берлин, където бях четири седмици да уча немски, и контрастът с тамошните ми преподаватели е удивителен. Срещнах 8–9 учители по немски език, германци, и почти всички те не пропускаха да споделят гражданските си позиции с курсистите. Въпреки че от един преподавател се очаква да е политически неутрален. Но те осъзнават, че времената са смутни, и не пропускаха да подчертаят ангажимента си към човешките права. Да кажат колко важно и ценно е, че в Германия има бежанци и чужденци. Как не трябва да се забравят уроците от Втората световна война и колко страшни са тенденциите, които се опитват да върнат света и страната им към онези времена. Как според тях правителството им не полага достатъчно усилия, за да се запази постигнатото след войната.

МБ: От какво всъщност лично се страхуват или срамуват тези политици или пишман инфлуенсъри, които приписват на науката насаждането на трети пол и прочее фантасмагорични конструкции. Отляво или отдясно атаката срещу науката е по-силна?

СЕ: Не съм убедена, че всички те се страхуват. Може би някои от тях искрено си вярват, но по-скоро смятам, че те искат ние, обществото, да се страхуваме. Че губим почва под краката си, че базовите ни идентичности са поставени под въпрос, че „лошите от Европата“ искат да конструират на наше място нещо, което няма да сме ние. Ако не беше толкова сериозно, щеше да е смешно. У нас от десетилетия насам например е законно човек да си смени пола по документи. Процедурата е противоречива и невинаги минава по един и същи начин, но е напълно легална и доста хора са минали през нея. Този факт по никакъв начин не е заплашил половото самоопределяне на онези, които се идентифицират с биологичния си пол. Скоро след решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция обаче имаше отказ в едно съдебно дело за промяна на гражданския пол. Боя се, че отказите ще се множат.

Що се отнася до това откъде идва атаката – в България и изобщо в постсоциалистическите страни, – е много трудно да се говори за ляво и дясно. И мисля, че не това е опозицията в случая, а че тя по-скоро минава по линията консервативно-традиционалистко срещу демократично-прогресистко. (Не казвам „либерално“, за да включа и тези левичари, за които „либерал“ е обидна дума, но също са против въпросните „фантасмагорични конструкции“.)

БСП е на теория лява партия и точно тя трябваше в най-голяма степен да застане в защита на Истанбулската конвенция. Но тя жертва борбата за еманципация на жените в името на традиционните православни ценности – нещо, което никак не е ляво, но може да се очаква от БСП. Предстоят избори и темата за Истанбулската конвенция ще е важна част от антиевропейската и проруска предизборна пропаганда на социалистическата партия.

МБ: Защо българската академична среда е беззащитна срещу политическия натиск – и изглежда, изобщо не се е поучила от унижението, което претърпя по повод примерно казуса Батак и Мартина Балева и Улф Брунбауер?

„Митът Батак“ и унищожителната кампания срещу Мартина Балева и Улф Брунбауер бяха първият случай в постсоциалистическа България, който лично аз помня, на грубо вмешателство в академичната сфера. Не само грубо, а и неразбиращо, защото терминът „мит“ беше изваден от специфичния си академичен контекст и употребен така, както днес терминът „джендър“.

Защо българската академична среда не се е поучила? Напротив, мисля, че много добре се е поучила даже. Но не в смисъла, в който на нас би ни се искало. Грижейки се основно за собственото си оцеляване, академичната ни среда е разбрала, че най-безопасно е да се съобразява с посоката на вятъра, за да си няма проблеми.

Може би говоря така поради собствената си биографична драма с академичната система, не знам. Но още по времето, когато бях студентка, и после, когато преподавах, си мислех, че много от дисциплините се изучават не за да станат студентите професионалисти, още по-малко – личности, а за да си получават преподавателите им заплатите. За да си запазят титлите, позициите, работното място. Разбира се, има немалко университетски преподаватели и изобщо – академични хора в България, които осъзнават, че в работата им има мисия. Че има някакъв смисъл за света от това как говорят или пишат. Но когато целият професионален живот е концентриран около оправдаването на работното място, това неизбежно задава и общия дух. На фона на този дух да си добър в професията си, още повече – да си принципен и да отстояваш ценностите на академичната си област – е въпрос на лична воля, не професионално изискване. Затова не се учудвам на спада на желаещите да учат в български университети.

Функционирането на една структура заради оцеляването на работещите в нея е характерно не само за образователната сфера у нас, а и за всичките ни публични институции. Но от общината, министерството, Здравната каса, болницата и т.н. няма как да избягаш. Освен, разбира се, с емиграция.

МБ: Какви са разумните решения за справяне с последователната непоносимост към нееднозначните обяснения у политическите елити? Защото те са безпомощни пред сложността и нюансираността на нашия свят…

СЕ: Единственото, което ми хрумва, са думите на Стивън Хокинг, вдъхновили парчето Keep Talking на „Пинк Флойд“ – трябва да продължаваме да говорим. В песента може да се чуят думите на Хокинг, изговорени с електронния му глас:

Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.

Хокинг няма предвид речта просто като реч. Разбира се, и Хитлер е говорил, при това много гласовито; противниците на Истанбулската конвенция – също. Става дума обаче за онази реч, която удържа човешкото и разширява границите му. За разговора не само със себеподобните, а и с другите. За словото като изграждане на мостове, а не на стени.

Затова много ми се ще онези немного хора в България, които имат какво да кажат в смисъла на тази реч, да го казват. Да продължаваме да говорим дори тогава, когато сме уморени, заплашени или мислим, че няма смисъл.

Заглавна снимка: Личен архив