Светът е пред свършване. Храната е кът. Затова пък има болест. За капак животните проговарят. В колонката си за нови книги „По буквите“ Зорница Христова ни потапя до уши в турбофантастичната дистопия на Линор Горалик, след което... Дали пък котката не мяука на старогръцки?
Изчезването на един баща, разказно в роман. Завръзка без развръзка. Възел от безизходна болка. Но и „урок по стоицизъм, търпение и любов насред всекидневната бруталност“, твърди Стефан Иванов за романа на Хишам Матар.
Не „по буквите", а по тайните им подземни тунели ни повежда Зорница Христова. Там, където корените на всеки жанр стигат до песента на песните и приказката на приказките, до мрачното усое на страстта и смъртта, до поезията на езика.
„Кои сме след пандемията? Кои ще сме и след края на войната?“ – пита Стефан Иванов и настоява колко важно е да се разказва настоящият миг, за да се осмисли бъдещето.
Един от най-големите израелски писатели Давид Гросман пише роман за лагерите, но не за нацистките, а за комунистическите. Разтърсващо четиво, в което Антония Апостолова вещо ни въвлича.
Две книги за детството ни представя този път Зорница Христова. Едната, на Алберт Бенбасат, автофикционално ни потапя в носталгията на спомена. Другата, на Надя Данова, прелюбопитно изследва възпитателните традиции и нагласи по нашите географски ширини.
13 000 км от Варшава до Владивосток – толкова пропътува полският журналист Хуго-Бадер, за да проумее сърцето на съвременна Русия – обикновените хора. А Стефан Иванов мечтае за такива репортажни книги, посветени на България.