Пътят към несвободата

Може и да си искал да тръгнеш към връх Демокрация, но да се озовеш в подножието на връх Тирания.

Цитатът е от текста на Стефан Иванов „Когато демокрацията е в затъмнение“, който беше провокиран от книгата на Тимъти Снайдър „За тиранията. Двадесет урока от ХХ век“. Междувременно в края на септември на български език излезе и новата книга на американския историк „Пътят към несвободата“. И ако предходната беше есенция на смислените начини за противодействие на тиранията по принцип, то тази е болезнен и пулсиращ от факти документален разказ за надигащата се съвсем реална заплаха от авторитаризъм, който тегне над света и има сходни белези, независимо дали пуска корени в Русия, Америка, или Европа.

Идеята за „края на историята“ противоречи на фактите. А вторачването в тази неизбежност според Снайдър създава два проблема. Първият е възходът на политиците, които поради липса на оригинални идеи и кураж за реформи редуцират основната роля на държавите само до защита от видими или измислени заплахи. Чрез тази политика на вечността, както я нарича Снайдър, нациите се поставят във фокуса на преповтаряща се легенда, която ги дефинира като жертви на исторически обстоятелства и поради това невинни за всякакви произтичащи от това последствия. Така прогресът отстъпва пред обречеността, а разговорът за бъдещето е удавен в злободневие.

Вторият проблем е, че неизбежността възпита поколение без история, което е неспособно да се съсредоточава и да помни, за което всичко може да изглежда ново. Така общественият имунитет срещу политиците на вечността е силно отслабен. Метафората за „края на историята“ подкопа гражданската отговорност и отвори вратите на злоупотребяващите с демокрацията.

Разхождайки ни през най-новата история от последното, още незавършено десетилетие, Снайдър обяснява семплия, но ефективен инструментариум за създаване на политически фикции, фабрикуване на кризи и преувеличаване на фактите, за деградацията на обществения дебат до емоционален спектакъл, в който гражданите биват провокирани да се лашкат между гняв, въодушевление и отчаяние на кратки интервали. Така пространството и времето, необходими за рационален разговор и размисли, биват обсебени.

И макар България да е спомената индиректно едва два пъти в книгата, усещането за същото със сигурност не ни е чуждо и тук, у нас.

Иначе страната ни, за жалост, е цитирана в контекста на две събития, които Снайдър без никакви колебания поставя във времевата линия на възраждането на фашизма. Растящото неравенство в днешните общества според автора също е сред причините за новия възход на фашизма. А той, от своя страна, бива експлоатиран от олигархичните режими като инструмент за неглижиране на обществените дискусии, преекспониране на политически фикции и в резултат – за потъпкване на върховенството на правото, създаване на фалшива демокрация и завой към авторитаризъм.

Връзката между равенството и истината е тясна и деликатна. Когато неравенството е прекалено голямо, истината е твърде обременяваща за окаяните и твърде нищожна за привилегированите.

В зародиша на злото според Снайдър е отказът на Русия да върви по пътя на демокрацията и прегръщането на идеите на Иван Илин (1883–1954), според когото фашизмът е политиката на бъдещия свят и спасение от болшевизма. Адаптирани към днешния контекст от водещия медиен пропагандатор на Кремъл Владислав Сурков и рупори евразисти като Александър Дугин, Александър Проханов или Сергей Глазев, те са оправдание за всяка постъпка на режима на Путин от последното десетилетие – нахлуването в Украйна, анексирането на Крим, влиянието върху Брекзит и избирането на Тръмп за американски президент, антиевропейската пропаганда, демонизирането на Европейския съюз.

Путин организира препогребването на Илин от Швейцария в Москва през 2005 г. Договаря прехвърлянето на личния му архив от Мичиганския държавен университет. Позовава се на него, когато обяснява защо Русия трябва да отслаби ЕС и да нахлуе в Украйна. Илин е неговият авторитет относно историята, макар да е философ, а не историк. А Медведев препоръчва Илин на руската младеж.

Подобно на всяка неморалност, политиката на вечността започва от това, че прави изключение за себе си. Всичко друго в света може да бъде зло, но аз и моята общност сме добри, защото аз съм аз самият, а моята общност е моя. Другите могат да бъдат заблудени и запленени от фактите и страстите на историята, но моята нация и аз самият сме съхранили една предисторическа невинност.

За Илин няма ближни. Индивидуалността е покварена. Никой не може сам да избира дали да се присъедини към общото. Единствено общото има правото да припознава коя част му принадлежи. Всяка битка, водена от Русия, е отбранителна. Руското беззаконие е патриотична добродетел, фактите нямат значение, а политиката трябва да следва капризите на лидера, който всъщност е Спасител. Как всичко това отеква в съзнанията на руснаците, родени през 60-те и 70-те години на ХХ век и възпитавани в култ към величието на миналото и заплахата на Запада, се пита Снайдър и подчертава, че последните десетилетия на съветския комунизъм са били чудесна подготовка за днешния преразказ на Илиновия възглед за света.

С идеите на Илин за невинната нация и облечен в ролята на героичния Спасител, Путин дискредитира изборите през 2011 и 2012 г., а така – и незрялата демокрация в Русия. А от времената на Съветския съюз до днес заплахата за Русия от Запада се изразява не с някакви конкретни действия – съвсем достатъчен е фактът, че Западът просто съществува.

Илин и Путин се издигат заедно – философът и политикът на фикцията.

За Илин опозицията на възгледите му е „сексуална перверзия“ (има предвид конкретно хомосексуалността). Такава е и първичната реакция на Кремъл към демократичната опозиция в Русия през 2011 и 2012 г. и глобалната содомия на Запада и Европа. Външният министър на Руската федерация Сергей Лавров твърди, че правителството трябва да се противопостави на хомосексуалността, за да защити невинността на руското общество.

Съвременните технологии, влиянието на социалните мрежи, залезът на малките регионални медии, появата на неприкрито пропагандни медийни канали като RT – всичко това се използва за манипулации, които прехвърлят границите на Русия.

Някои съпоставки са стряскащи. Илин си представя обществото като корпоративна структура. На другия край на света и един век по-късно Тръмп иска да управлява САЩ като корпорация, припознавайки лозунга на Чарлс Линдбърг „Америка на първо място“, който всъщност исторически е обвързан с призив САЩ да се ангажират с каузата на нацистите като техни европейски бели братя. Путин воюва с „Гейропа“ (а в България проводниците на руското влияние предотвратиха ратифицирането на Истанбулската конвенция) с класическа активна пропаганда, подмяна на факти и създаване на фикции. Илин твърди, че нацизмът е „духовност“, част от която трябва да станат руснаците, за да се съхранят. Путин през 2012 г. пише статия, в която представя Русия не като държава, а като духовна ситуация.

Проблемът според Снайдър е, че Западът проспива всичко това. И дори днес не осъзнаваме мащаба и рисковете.

Ако дефектите на американската демокрация могат да бъдат използвани, за да бъде избран [за президент] клиент на Русия, тогава Путин би могъл да покаже, че външният свят не е по-добър от Русия. Ако Европейският съюз и Съединените щати се разпаднат, докато Путин е жив, той би могъл да култивира илюзия за вечност.

Тоест днешната външна политика на Кремъл може да бъде събрана в едно изречение: „Ако Русия не може да стане Западът, то нека Западът да стане Русия.“ Само така Путин няма да е провален държавник, а национален спасител.

Залитането към повече суверенитет на националните държави в Европа според Снайдър би обслужило единствено идеята за Евразия (от Лисабон до Берингово море). И не почива на никаква фактология, доколкото в контекста на Европа националната държава е несъстоятелна. В европейската история империализмът се е преобразувал в интеграция. Големите европейски сили никога не са били национални държави – преди Втората световна война те са империи, а след това плавно се включват в процес на интеграция със споделен суверенитет. И ако се стигне до дезинтеграция на ЕС, това най-вероятно ще провокира и дезинтеграция на държавите в Европа. Завръщането към националните държави без имигранти на Фараж и Льо Пен е политически мит просто защото те никога не са съществували.

Всичко това, което преживяваме, щеше да е невъзможно без съучастие на медиите.

Уви, те могат да го правят и като бездействат или се подхлъзват в гравитацията на пропагандата. „Краят на обективността е началото на вечността“, пише Снайдър. И припомня реплика на директора на RT – пропагандния канал на Кремъл: „Няма такова нещо като обективно предаване на събитията.“ А ролята на RT е прозрачна – тя има за цел да наложи разбирането, че всички медии лъжат, а само тя е честна, но не защото казва истината, а защото изобщо не претендира да прави това.

Една съвсем реална война в Украйна бе превърната в телевизионно риалити с Путин в главната роля само защото голяма част от пресата прие отредената ѝ поддържаща роля в спектакъла. И вместо репортажи за руското нашествие голяма част от западните издатели се фокусираха върху темпераментните опровержения на Путин. Така за света остана на заден план какво се случва на украинците, понеже бе засенчено от това, което Кремъл има да каже за Украйна. Няма по-голямо доказателство за участието на западната преса в шоуто на Путин от неговото признание, че наистина е нападнал Украйна, отбелязва Снайдър.

Пренебрегването на свидетелства на местни украински и руски репортери и липсата на много влиятелни британски и американски автори на мястото на събитието всъщност не само потопяват от разстояние една уязвима страна в нереалност, но правят възможно същата нереалност да обхване и собствените им страни, и тях самите. Допускайки дискусията дали Украйна съществува и дали Русия я е нападнала, допуснахме всичко да стане възможно. Включително Брекзит, Орбан, Полша, и Доналд Тръмп в Белия дом. Всички те – печеливши от края на обективността.

Авторитаризмът започва тогава, когато вече не сме в състояние да направим разлика между истинно и привлекателно. В същото време циникът, който решава, че изобщо няма истина, е гражданинът, който посреща с отворени обятия тиранина.

Книгата обаче е посветена именно на репортерите. Снайдър ги определя като героите на нашето време. Защото именно в разследващата журналистика и обективната публицистика той вижда изхода от текущото замъгляване на огледалата. Сама историята не би могла да ни помогне, ако няма кой да направи нужните съпоставки, да припомня фактите и да акцентира върху важните неща, а не върху емоциите и заиграванията със страховете на хората. Медиите имат ключова роля в лечението на демокрацията и връщането към разговора за бъдещето на всички ни. Всички днес сме зависими от журналистите, които поемат риска да разбират проблемите в дълбочина.

„Една история на разпада може да ни послужи като ръководство за възстановяване“, пише Снайдър още в увода на книгата си, която, подобно на предходната му, е ново, по-стряскащо предупреждение към западния модерен човек.

Фактологията, с която е наситен текстът, е впечатляваща – почти една четвърт от обема на книжното тяло са бележки под линия. Разгледани са взаимовръзките между катастрофата в Смоленск, новия „пакет“ президентски мандати на Путин, Евромайдана в Украйна, последвалата война в Донбас и анексирането на Крим, влиянието върху САЩ, Великобритания и Европа; специално внимание е отделено на Полша. Анализът на фактите в голяма степен е оставен на читателя, но те сами по себе си са красноречиви и подсказват решенията, които никак не изглеждат лесни, макар и да са очевидни.

Като наследници на ред, който не сме изградили, сега ние сме свидетели на разпад, който не сме предвидили. […] Да се търси истината означава да се намери път между конформизма и самодоволството… Да участваме в създаването на един свят означава да го видим за втори път. Ако се учим от добродетелите, които историята разкрива, ние ставаме творци на обновление, което никой не може да предвиди.

Заглавна снимка: Rob Walsh