По буквите: Валериев, Мошони, Хьойзинха

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Засечка“ от Валери Валериев

София: изд. „ВС Пъблишинг“, 2020

Когато Валери Валериев пише примерно за училище (но далеч не само за училище!), свързвам неговото стихотворение със собствения си опит в казармата: спазваш правила, които не са твои, нито са рационални. И понеже не се справяш особено добре с това, се чувстваш смотан. И очакваш да те ударят. Точно такъв е лирическият Аз на Валери – на човек едновременно много добър и неуместен… И виновен, без да е виновен.

Ако беше уместен обаче, още повече нямаше да се харесва на себе си.

А и Валери е много разсъдлив. Той е юрист и в стихотворенията си.

съд

нищожни са най-злите дела

пирон, най-много трън
в Божествената пета

ще дойде ден,
ще бъдат извадени с горещи клещи,
хвърлени в огън, изгорени, стопени

там
няма да останат спомени
от най-злите дела
както, сигурно, и от най-добрите

Неуместността на Валериевото чувство за справедливост го води до иронията и самоиронията. Всъщност поетът е както много разсъдлив, така и много порядъчен – и затова самоиронията му е най-добрият ход. Тя е неговата религия. Изобщо, в лирическата какофония на своето поколение и на литературната ситуация днес у нас Валериев е сред малцината с напълно разпознаваем глас.

… Глас на фрустрацията. Точно като „Фрустрация“ бих пренаписал заглавието на тази книга: едно желание е започнало да се осъществява, но е било прекъснато от силните на деня. И изобщо – от загадъчността на злото…

Ако тази книга беше статус във Facebook, моят покоен приятел проф. Владимир Трендафилов, който ни се водеше, ни се караше, щеше да натисне безотказно вирнат палец. Аз веднага натискам сърце.

Защото поезията на Валери също ни се води, ни се кара. И дори я напушва смях от неизбежния ѝ трагизъм:

поради някаква нелепа грешка

роден генерал с безброй възможности за пропадане в ранг

абитуриентът пристига, яхнал не пони, а мустанг,
с което предизвиква още по-голяма смешка

ЕГН-то почти съвпада с това на друг
паспортната снимка – в профил, никога в анфас

хулигани пребили зрял мъж (съпруг) –
взели го за ученик от по-долен клас

Има и още по-жестоки стихотворения.

„Приказки за магазинчета“ от Ализ Мошони

превод от унгарски „BG-кондуктор“ (Андреа Драгов, Виктория Андонова, Елица Климентиева, Клаудия Георгиева, Моника Гълъбова, Николай П. Бойков), София: изд. „Панорама“, 2020

Втората (след „Маджарщини“) у нас книга на унгарската писателка Ализ Мошони е от любимите ми: изобщо не можеш да уцелиш дали е за деца, или за възрастни, дали е смешна, или е страшна… Неясното звучи безапелационно, причудливото звучи логично. Безспорно Мошони е много коварна в конструирането на смисъла. Затова всеки кратък текст – в който няма никаква тяга към анекдота – излъчва омая.

Магазинчето за лоши дни

В Магазинчето за лоши дни купувачите присядат и чакат. – Какво чакате, кажете моля? – Чакаме, защото засега всичко все още е наред. Както тук си седим и чакаме. Но ще дойдат и лошите дни.

Какво иска да каже авторката? Не знам. Има ли послание? Има ли поука? Моят отговор е: не. Но този текст ме привлича страховито със стаената си тревожност. Тези дни попаднах на твърдение на Елиас Канети, според което със света най-силно ни свързва чувството за вина. Точно това усетих в този малък и объркващ текст.

Други от магазинчетата на Мошони са много уютни:

Ама защо, ама как? Средноевропейски истории. И въпроси от времената преди литературните молове.

Попитах поета и преводач Николай Бойков защо е избрал Ализ Мошони за превод, как я е открил. Ето как:

Може би книгата ме избра. Книгите ми бяха в кашони, струпани до стената срещу леглото ми. Сутрин ставах и увисвах в безвремието на безтегловното време. Очакваше ме още един ден на спрялото време. И тогава из някой от горните кашони изникна тази книга, назована „Унгарски приказки“, като двете думи бяха написани слято, нещо допустимо на унгарски. Впоследствие преведох заглавието като „Маджарщини“, някак изотникъде и изневиделица дойде това заглавие. Не знаех нищо за авторката, изчетох книгата, запревеждах, помня кòсите пролетни лъчи през решетката в люлинската ми стая. Бавно превеждах, нямах закъде да бързам. Връщах се към живота.

Впоследствие изчетох и други нейни книги за възрастни и деца. Когато след премиерата на „Маджарщини“ ме попитаха дали ще преведа и „Приказки за магазинчета“, отговорих от раз „не“. Това вече съм го правил, казах. Тя работи със същите прийоми и средства. Минаха години обаче, предложиха ми да водя упражнения в магистратурата „Преводач-редактор“, сториха ми се подходящи – постижими за разбиране и за направа цялости в рамките на едно упражнение. Запревеждахме, после предложих и на други млади преводачи да се включат, работихме с всеки индивидуално, искаше ми се да повторим някогашната работилница „BG-кондуктор“, някогашния ѝ дух, когато седяхме и общо превеждахме, в общност превеждахме, в общност търсехме най-добрите решения и обсъждахме. Преведохме я, намерихме финансиране. Понякога разказвам първата приказка:

„В Магазинчето на добрите приятели седят двамата добри приятели магазинери и просто си тананикат. – Така няма да свършим нищо – изтананиква единият. – Но и не искаме – изтананиква другият.“

„В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време“ от Йохан Хьойзинха

превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, София: изд. СОНМ, 2020

Хьойзинха идентифицира снижаването на критическата потребност, размътването на критическата способност, нарушаването на функцията на науката, изоставянето на идеала за познание… Но аз ще поставя акцент върху друг проблем – пуерилизма. Защото именно пуерилизмът става предмет на разговор между учители, между университетски преподаватели, между работодатели…

Знаем го: Йохан Хьойзинха е големият теоретик на играта като културен феномен. Той утвърди понятието Homo Ludens. Затова можем да му се доверим, когато твърди, че ако за Платон човекът е играчка на боговете, то днес хората използват света като играчка… Ето какво точно пише нидерландският философ:

Пуерилизъм ще наречем положението на едно общество, което се държи по-незряло и по-неразумно, отколкото му позволява състоянието на неговата съдна способност, и което, вместо да тласка момчето да стане мъж, пригажда своето поведение към това на подрастващите.

Детската игра се е имплантирала в спорта, медиите, изкуствата, в празничната култура. Несериозността, състезателността и зрелището очевидно се сливат в неразчленимо цяло. Играта се прави на сериозна. И това в крайна сметка води до непоправима загуба на дълбочина. Инфантилен отказ от дълбочина.

(И лека воня на фашизъм.)

Всъщност забележителното и обезпокоителното е, че надигането на подобна духовна нагласа се насърчава не само от спадналата потребност за формиране на лична преценка, от нивелиращото въздействие на груповата организация, която поднася партида готови мнения, и от винаги готовото да се включи повърхностно разсейване; освен това повод за такова състояние на духа дава и обилно го подхранва изумителното разгръщане на техниката.

… Вие четете този текст на своя компютър, лаптоп или мобилен телефон. Моят успех ще бъде, ако вземете и прочетете книгата на Йохан Хьойзинха на хартия.

Прочее, тя е публикувана през далечната 1935 година.