По буквите: Верхарен, Родригес и др., Тодорова

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Поезия в проза“ от Емил Верхарен

превод от френски Тодорка Минева, София: изд. СОНМ, 2021

Търси и откривай смисъла изпод явния сън на ритъма и на звуците. Още повече че този стих не е за теб любовна история, сентенция, вик. Ето ги подземните обители, облени в светлини, ето ги звездите на аркана, ето го чудния безмълвен йероглиф, ето го мрачното светило, око, забулено от клепача. И филиграните на писмените знаци, и лозницата на строфите, чиито главни букви тегнат като черни гроздове!

Ама не са ли великолепни тези редове от непубликуван ръкопис, съхраняван в антверпенски музей?

За българското културно съзнание големият белгийски поет Емил Верхарен (1855–1916) e свързан преди всичко с Гео Милев, който го има за свой учител в поезията, за пример и идеал. Двамата се запознават в Лондон през август 1914 г. и поддържат преписка до смъртта на Верхарен при трагичен инцидент на гарата в Руан през ноември 1916 г. Гео научава за загубата, докато е на фронта.

Междувременно двамата пацифисти са се озовали от срещуположните страни на световната война. Обединява ги – според Гео – пламенността им. Българският поет изпитва дълбоко преклонение пред „народния“, както го нарича, поет на Белгия, пред „всичкото съкрушение на неговото старо сърце“, когато Верхарен говори пред съотечествениците си, бежанци в Лондон.

В писмо до българския авангардист Верхарен пише за последните си творби:

Аз ги обагрям с всичките мои въжделения, но същевременно ги и почерням с омразите си. От тези последните аз не мога да се запазя: моята искреност ги разпалва и проявява. След като Ви видях в Лондон, през зимата аз ходих на боевия фронт между Ипер и Диксмюд. Там вдъхвах и поглъщах войната почти с опиянение. Не мога вече сам да се позная – същият ли съм, какъвто бях преди десет месеца. Чувствам се едновременно и много малък, и много голям. О, тия страхотни часове, които ние живеем!

Днес до Гео и другите големи преводачи на Емил Верхарен се нарежда достойно и Тодорка Минева, която отлично пресъздава пламъците на модерността, обзели неговата поезия. Езиците на тези пламъци огряват спомените и копнежите на Европа отпреди повече от столетие, нейната приказна пъстрота и сумрачен подем. Дори бих рискувал да кажа, че това са не само стихотворения в проза, но и пътеписи, които опоетизират Запада, превръщат градовете и тяхното всекидневие в гореща гора от символи, символи на самотния човек, и предвещават европейския трагизъм. Окървавяването му.

Докато чета, си давам сметка колко опостнял е нашият език. За колко много неща сме забравили думите. И как това води до война не с другите, а срещу самите нас.

(Прочее, Гео е имал по-голям късмет с баща си, книжаря Мильо Касабов: родителите на белгийския му идол се опитват, с помощта на селския свещеник, да изкупят целия тираж на първата му книга, за да я унищожат.)

И ако доловиш недоловимото, не казвай нищо, подсили още повече баналността на собствената си реч и всеобщото мнение. И не се терзай сега заради нечие ненужно одобрение.

Б.а. Ето тук Антон Стайков чете едно от стихотворенията в проза на Верхарен. Той е един от поредицата уважавани културни дейци, чиито прочити на белгийския майстор могат да бъдат намерени в мрежата.

„Животните избират президент“ от Андре Родригес, Лариса Рибейро, Паула Дезгуалдо, Педро Маркун

превод от португалски Даринка Кирчева, София: изд. „Мармот“, 2021

В един момент информацията и опитът ти се балансират – и започваш отново да четеш детски книжки. И четеш детски книжки именно като съпротива срещу насилствената инфантилизация на обществото.

Ако искате да върнете вкуса на понятия като избори, кандидат, избирател, кампания, урна, тази книга е за вас. Не само детето ви ще разбере какво означава демокрация, но и вие ще осъзнаете какво сте забравили през годините.

А историята е банална: царят на животните Лъвът е отклонил реката, за да си направи басейн пред леговището – и с това е преляла капката на търпението. Животните не само са сърдити и възмутени, някои от тях буквално са жадни… Започват протести. Демокрацията става неизбежна, а нейното друго име е Избори. Дори Лъвът ще се кандидатира.

Между другото, неговата предизборна програма ми стои позната:

Произхождам от древен и традиционен лъвски род. Всички мои предци са били царе на животните. Скъпият ми прадядо изгони смрадливите опосуми, за да могат приятно миришещите животни да живеят мирно и спокойно. Осигурих работа на животните, които отклониха реката, за да направят царския басейн. Един успешен екип не се разтуря!

Гласувайте за традицията – гласувайте за Лъва!

Абе и Маймуната кандидат ни е позната:

Бяхме излъгани! Царят е коварен и хлъзгав като гнила бананова кора. Той ни обеща, че всички ще можем да ползваме басейна му, а не ни пуска в него. При моето управление всичко ще бъде различно.

След като Ленивецът е спечелил изборите, Лъвът ще му се предложи като управленец с опит и смелост…

Важното обаче е, че има общосподелени правила, по които да се проведат изборите (и към книжката има урна и бюлетини, с които децата да се упражнят). А още по-важното е, че пак ще има избори. Трябва да има.

(Няма да се уморя да припомням репликата от един разговор на редакцията на вестник „Култура“ с проф. Зигмунт Бауман: „… бъдещето не съществува. То е всичко това, което вие и аз правим чрез своите избори. Тези избори могат да бъдат най-различни, изключително странни, напълно непредвидими. И докато ние избираме, бъдещето е невъзможно да се предвиди.“)

„Единайсетте сестри на юли“ от Албена Тодорова

Пловдив: „Жанет 45“, 2021

Аз не знам какво означава смисъл, но мога да разпозная волята за смисъл. Работата срещу упоритостта на мрака. Много сериозната работа, при която човек си изцапва ръцете – и с другите, и преди всичко със себе си.

И третата книга на Албена Тодорова е словесна твърд. Още по-непробиваема. Стихотворения, завоювани от несигурността на човешкото съществуване. Не особено красиви, но и незаинтересовани особено от красотата, а от обичта и от независимостта. Давам си сметка, че обич и независимост трудно могат да другаруват в една лирическа творба, но при Албена го могат.

Как се получава това? В тази стихосбирка Албена Тодорова е още по-самовзискателна – и навътре. Затова и очите ѝ са отворени на четири. Тя знае разликата между това да вършиш добрини и това да бъдеш добър човек. В стихотворенията тя съди себе си. Но важното е, че знае кога да го прави. И кога да си прощава. И затова е етичен поет. Поет, който не се самолюбува на своето пречистване. И различава растежа от старостта.

С други думи, „Единайсетте сестри на юли“ прилича и не прилича на „Стихотворения“ и „Стихотворения, от които ти се живее“ – предишните две книги на Албена. Защото тя се развива – полетите навън са станали полети навътре; движението по пистата, преди стихотворението да се отлепи от страницата, е сменено от вертикално излитане право нагоре. И това излитане изобщо не е бягство. Най-често е завръщане.

Когато човек опознава себе си, за да се приеме – и така да се промени, неизбежно стига до поезията. До ентусиазма в поезията.

Стихотворенията гнездят в джобовете на реалността, пише Албена. И защото е убийствено силно скачена с реалността, и защото е самоубийствено здрава, тя успява да ги види. И да не уседне в победата на видяното.

(Благодаря за страница 55; само тук грешиш.)

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.