Това, което си отива завинаги. Разговор с фотографката Веселина Николаева

Защо фотографските изображения на Веселина Николаева излъчват висока нравственост? Предполагам, защото личи уважение към правото на неопределеност на портретираните хора. Правото им на нарастваща и узряваща, разцъфваща несигурност.

Неопределеността, несигурността в този случай са въпрос на спокойствие. Човешките същества в обектива на Веселина са в съгласие със своята множественост. И със своята цялостност. Затова – през фотографката – те гледат зрителя в упор.

В техните изпитателни погледи няма наглост. Дори и зад маската. Няма думи.

И сега, докато пиша всичко това, усещам, че думите ми – буквални и преносни – са неспособни да фиксират близостта с тези изобщо непозиращи лица и тела. Думи. Мълчание, преминаващо в тишина. Тишина, преминаваща в голо докосване. Смело и свенливо. В разкритие. В защитено откровение.

Умиротворен океан от емоции.

Обикновеното е интимно. Интимното не различава телесно от душевно, мъж от жена, двойка от сам човек. Интимното е обикновено. То минава през желанието, но свръхрядко оцелява отвъд него.

Мисля си за доверието на тези мъже и жени към Веселина, която е доказала, че частният им живот е единственият им живот. Единственият живот.

Мисля си за възрастната двойка от стълбата насред празното поле.

И за Веселина като стълба.

Къде поставяте своите фотографии по скалата миг–протяжност?

Фотографията живее само в отразения миг. Миговете обаче могат да бъдат вплетени в продължителност и многослойност.

Книгите ми дават протяжност. Когато подреждам фотографии в книга, те преминават една в друга и могат да разказват няколко истории едновременно.

Имате ли усещането, че докато снимате, издавате свои и чужди тайни?

Тайните се разкриват пред очите, които виждат.

Това, което снимам, отразява вълненията в моя вътрешен свят – и посвоему може да бъде наречено и автопортрет. Ако темата на работата е близо до мен, в моментите, когато я споделям с публиката, имам усещане за разголване. Такава беше и последната ми изложба, в която показах много интимни портрети. Пространството, в което отвсякъде те посрещат директни погледи, ме изпълваше с трепет и тишина. Усещането за близост беше там. Такъв е моят прочит, но преживяването на всеки, прекосил тези няколко стаи на галерията, ще отрази личния му свят.

Как се снима двойка – и как сам човек?

Бързият отговор ще е вероятно, че сам човек е по-лесно, но тук леснината не е мярка. Ако двойката има спокойствието помежду си, то процесът е по-спонтанен. Когато снимам двойка, не мисля как снимам два индивида, а по-скоро се старая да уловя усещането между тях, каква енергия излъчват, как се движат в пространството един около друг, какво показва езикът на тялото им.

Това е валидно и за индивидуалните портрети, но двойката му дава по-силен акцент.

Вие се интересувате от чезненето. Кое е най-податливо на унищожение и самоунищожение от света, който снимате?

Често казвам, че снимам това, което си отива завинаги. Харесвам сантимента и предусещането на край.

Унищожението, което се дължи на обстоятелства и решения извън контрола на потърпевшите, често е фактор, върху който не мога да повлияя. Мога обаче да се опитам да го интегрирам в историята, която разказвам. Самоунищожението е лично решение и тук правя усилия да разбера мотивите за него, но – отново го казвам – не мога да променя нечий път.

Когато темата, по която работя, ме вълнува, потъвам в нея. Фотографията отваря възможност да се доближа до човек или група от хора, водена от любопитство и изследователски интерес, и балансът помежду ни е деликатен.

Кога мъжът и жената стават хора във фотографиите Ви?

Вълнуващи за мен са моментите, в които жената или мъжът пред обектива успеят да насочат енергията навътре към себе си. Усещам, че самовглъбяването ги разсъблича от женското или мъжкото и им придава едно много силно и сурово присъствие. Няма как да се сбърка това усещане. В този момент пред мен стои човек без определен контекст. Той е – и може да бъде – всичко, което е отвъд тялото.

Веселина Николаева получава професионалното си образование в Нидерландия и работи там в продължение на години. През 2004 г. издава първата си фотокнига BABA, за която получава голямата награда на Международния фотографски фестивал в Лодз, Полша, последвана от Descubrimientos PHE за най-добър млад фотограф в Мадрид, Испания, и наградата на Canon „Сребърна камера“ през 2005 г. Следващите фотокниги на Веселина са: School №7 (2007), Simply a Line (2009), номинирана за наградата за най-добра книга на Dutch Doc в Холандия (2010), I’m Good I’m Great I’m Wonderful (2013) и Yesterday When I Was Little (2014), номинирана за наградата на Vienna Photo Book Festival.LUCID EYES, последната изложба на Веселина Николаева, се състоя от 13 май до 10 юни 2021 г. в софийската галерия „Синтезис“ и включваше 19 портрета и 4 пейзажа. Куратор на изложбата беше Робърт Филип-Броудли, а текстовете към фотографиите бяха на Зорница Христова и Нина Тодорова.

Снимки: © Веселина Николаева