Че какво му е на Винету?

Посред летните отпуски и политическите сътресения в България една новина мина и замина без особен публичен отзвук, какъвто сме свикнали да наблюдаваме в подобни случаи: немското издателство „Равенсбург“ е изтеглило от каталога си две книги за Винету, подготвени за публикуване. Става въпрос не за оригиналния „Винету“ на германския писател Карл Май, а за детски книжки, базирани върху филм, посветен на обичания вожд на апачите. Причината за издателското решение е в множеството критики в социалните медии, че индианските романи представят коренното американско население стереотипно, расистки и от гледна точка на колонизаторите.

Какъв расизъм, какви пет лева?

Решението на издателството среща негативни реакции от страна на някои дясноконсервативно настроени кръгове. Таблоидният вестник „Билд“ например нарича публичния дебат за книгите „истерия“, а изтеглянето им – „изгаряне на клада на героя от нашето детство“. Все пак Винету не е бил забраняван дори по времето на нацисткия режим.

В българския контекст решението на издателство „Равенсбург“ изглежда още по-необяснимо. Не защото „Винету“ е любимата книга на бившия премиер Бойко Борисов, а защото главният герой в нея е безспорно положителен. Благодарение на книгите на Карл Май поколения европейски деца израстват, симпатизирайки на индианците. Как тогава е възможно книгите за Винету да са расистки?

За разбирането на контекста в Германия, направил възможно спирането на книгите, както и на липсата на аналогичен контекст в България, може да помогнат две сходни истории, но с различни последствия. Става дума за поведението на журито при представянето на двама участници в риалити шоу за таланти съответно в Германия и в България.

Мелиса от Херне, откъде си родом?

През 2018 г. на сцената на Das Supertalent (немското риалити шоу от франчайза Got Talent, към който принадлежи „България търси талант“) излиза 5-годишно момиченце с азиатски черти, което се представя като Мелиса. Сред членовете на журито е Дитер Болен от популярния през 80-те години дует Modern Talking.

– Откъде си, Мелиса? – пита Болен.
– От Херне – отговаря детето.
Позалязлата попзвезда очевидно не приема за валиден отговор името на град в Северозападна Германия, затова продължава да пита:
– А мама и татко откъде са, от Филипините ли?
– И те са от Херне – казва Мелиса за учудване на Болен, който не се отказва:
– Откъде сте [цялото семейство], от коя страна, родом?
– Не знам – предава се момиченцето, схванало, че от него се очаква да посочи различно населено място от Херне, но нямащо представа кое е то.
– А баба и дядо? – упорства певецът.

Докато другите членове на журито сконфузено мълчат, Болен насочва въпроса си към майката на момичето. Мирясва чак след като получава от нея отговора, че корените на семейството ѝ са в Тайланд.

Макар Дитер Болен да се държи добронамерено с детето, случаят предизвиква масово възмущение. Упрекът към музиканта е, че е постъпил расистки, отказвайки правото на Мелиса да се идентифицира като германка от Херне единствено заради външния ѝ вид. По този начин той индиректно оспорва идентичността на една пета от населението на Германия, което е с миграционен произход. Значителна част от тази група живее в страната от поколения и членовете ѝ не биха искали да се съди за идентичността им по външния вид, имената или по това откъде са бабите и дядовците им.

Мартин от Стара Загора, откъде идваш с такъв екзотичен тен?

През 2021 г. на сцената на „Гласът на България“ излиза мъж с неевропейски черти. Членове на журито са фолкпевицата Галена, поппевците Дара и Любо Киров и китаристът Иван Лечев. След изпълнението Галена пита:

– Толкова екзотичен, откъде идваш ти с такъв тен?
– Казвам се Мартин Айоделе Акинреми и съм на 32. От Стара Загора по принцип съм родом – гласи отговорът.
– Това е точно Стара Загора някъде – иронизира Дара.
– Да-да, близо до Стара Загора – влиза в тона ѝ Любо Киров.
– Там, в централната част, да – отговаря участникът в шоуто и допълва, че името му е нигерийско, при което се включва и Иван Лечев:
– Щях да кажа, че е от Нигерия, да.

Мартин Акинреми уточнява, че майка му е наполовина кубинка (въпреки името той няма нигерийска кръв). Според Любо „тази екзотика“ се е отразила на гласа на участника. Старозагорецът разказва, че е археолог по професия, и намира за нужно да добави, че тенът му се дължи факта, че идва от разкопки на магистрала „Хемус“, а не е „чак толкова мургав по принцип“. Обяснението му предизвиква бурен смях у членовете на журито, а Любо Киров подмята: „Това е от магистралата.“

За разлика от случая с малката Мелиса в Германия, този не предизвиква обществена реакция. А в него расизмът дори е повече. Защото и четиримата членове на журито, колкото и да харесват участника, отказват да приемат, че е възможно да се казваш Мартин Акинреми, да изглеждаш като Мартин Акинреми, а да си роден в Стара Загора и да се идентифицираш като старозагорец. И защото го свеждат, заедно с музикалния му талант, до „екзотичния“ произход.

Какво е общото между казусите с Винету, Мелиса от Херне и Мартин от Стара Загора?

На пръв поглед историята със спрените книги за Винету няма връзка със случаите с малката Мелиса и Мартин Акинреми. Под повърхността обаче те са следствие от една и съща нагласа – че доминиращото и привилегировано мнозинство в една култура „знае“ какви са другите, непривилегированите, по-добре от самите тях. И затова не смята за нужно да ги остави да говорят със собствените си гласове.

Карл Май е писал романите си, без да е виждал, а още по-малко – общувал с жив представител на коренното американско население. Представата му за индианците (впрочем наречени така от Христофор Колумб, погрешно взел Америка за Индия) е плод на европоцентричната християнска култура. Неслучайно в края на живота си Винету приема християнството.

Представете си мюсюлмански автор, който никога не е бил по българските земи, да напише поредица от книги за симпатичен български герой по времето на Османската империя, който има за най-добър приятел мюсюлманин и в края на живота си приема исляма. Как биха се чувствали българите, ако доминиращата представа в света за тях ги асоциира именно с този персонаж?

Защо книгите за Винету станаха проблем в Германия?

Винету си е същият, но германските читатели вече не са. Чувствителността към другия е нещо, което се развива бавно, при това – не навсякъде по света. Германия преживява „челен сблъсък“ с необходимостта да развие такава чувствителност след края на Втората световна война и краха на нацисткия режим. Въпреки това тя десетилетия наред, откакто започва да кани „гастарбайтери“, отказва да се възприема като страна, приемаща имигранти. Очаква се, че те ще си тръгнат, но много от тях остават.

Днес тези хора и наследниците им са неразделна част от германското общество, култура и политика. Признанието на тяхната идентичност е свързано с приемането и уважаването на ценността на другия, различния по принцип. А това неизбежно оказва влияние и върху възприемането на литературните произведения. И ако преди Винету е олицетворявал добрите индианци, образът му вече е представителен за високомерното отношение на европейците, отговорни за унищожаването на коренното население на Америка. Затова да се правят нови и нови филми и да се пишат нови и нови книжки за него изглежда като проява на лош вкус.

Даваш ли, даваш… Ботев, Вазов и Баташкото клане?

В България на този етап е трудно да си представим подобна трансформация поради ред причини. В страната ни трудно се възприема не само наличието на хора с миграционен произход като част от населението ѝ, а и фактът, че собствените ни етнически малцинства са български граждани. За сметка на това се приема, че е в реда на нещата представители на доминиращата група да „знаят“ най-добре какви са „другите“, били те роми, мюсюлмани, бежанци, хомосексуални… или старозагорски археолог с една четвърт кубинска кръв.

В същото време (и не без връзка с горното) литературните и историческите канони у нас са непоклатими. И най-малкият опит за реформа или дори само за критичен прочит води до масови истерии – „махат Ботев/Вазов от учебниците“, „отричат Баташкото клане/турското робство“. Тази канонизираща нагласа възприема като кощунствен всеки опит за преоценка и на световното литературно наследство.

Да си припомним какво възмущение настана, когато наследниците на Астрид Линдгрен решиха, че бащата на Пипи Дългото чорапче вече няма да е „негърски крал“, а „крал на Южните морета“. Защото вярват, че шведската писателка не би допуснала никое дете да се почувства наранено от нейно произведение. А съвременните чернокожи деца възприемат думата „негър“ по начин, различен от значението ѝ по времето на написването на романа.

Расизмът и неговото разпознаване

Обикновено в България нещо се признава за расизъм само ако някой е претърпял физическо насилие или е обиждан на расистка основа. И то невинаги. Обидите към роми например, особено от страна на политици, обикновено минават без последствия. Петър Москов беше оправдан за твърдението си, че ромите са „скотове“ и по-лоши от диви животни, а Валери Симеонов – че са „озверели човекоподобни“, а ромските жени са „с инстинкти на улични кучки“. Още по-безнаказани остават расистките обиди и насилието по адрес на бежанци.

А расизмът всъщност има и далеч по-тънки измерения – съденето за някого само по външния вид или името, свеждането на група хора до стереотипни характеристики, били те и положителни, натискът „да се впишеш“, тоест да не се отличаваш от мнозинството, в степента, в която това изобщо е възможно. Или обратното – натискът да си различен дори когато се чувстваш част от мнозинството. Накратко – неприемането на собствения разказ на някого за себе си.

Затова и Винету все повече ще бъде част от миналото.

Заглавна снимка: Сцена от постановката „Винету: Кръвни братя“ на фестивала „Карл Май“ в северногерманския град Бад Зегеберг, с участието на Ян Сосниок (Винету) и Уейн Карпендел (Поразяващата ръка) / Julius Beckmann, 2013, CC BY-SA 2.0 / Flickr