Ясен Григоров, режисьорът на „Лили Рибката“: Опитвам се да говоря за доброта

Появата на новия български игрален филм „Лили Рибката“ предизвика неочакван от своите автори скандал: как така едно момченце се превръща в момиченце, когато го погледнеш в очите – и обратното? Ето само една от многобройните критики:

„Лили Рибката“ е бездарна джендър измишльотина за шарани. Въдица за конформистите от нов тип, които вярват в „либералното образование“ и „шведския модел“, във възпитателната теория за „детето цар“ и в „разбиването на социалните стереотипи“. Нескопосан манифест на неолиберални утописти, вярващи в безпределната свобода на индивида, извън всякакви обществени условности, до степен, че на моменти вярата им се родее с диктат. В очите плуват рибки – в буквалния и преносния смисъл.“ (Анастас Добрев, 12 февруари 2018 г., www.glasove.com)

А дали наистина е така? С режисьора на филма Ясен Григоров разговарят Зорница Христова и Марин Бодаков.

Зорница Христова: Изненада ли Ви интерпретацията на „Лили Рибката“? Действително, главният герой на филма се променя – ту е момче, ту момиче, – но тази промяна всъщност е много неприятна за него. И нежелана. А и на практика в двата хепиенда няма колебания: в първия той остава момченце, а в другия отделните същности са си две отделни деца – момче и момиче.

Ясен Григоров: Това е така само ако сведем основната тема на филма до сексуалността като начин за идентификация на детския Аз. Но за мен тази тема стои встрани: акцентът е не върху мъжкото и женското, а върху начина, по който ние като родители се отнасяме към децата. Като малки сме си представяли какво би станало, ако минем под дъгата, и после сме си казвали: „А, на мен си ми е добре така…“ Аз поне не познавам някой от моите приятели, който да си е казал: „Ех…“ Това си е оставало само игра на фантазията.

Използвах прехода от момче към момиче чисто метафорично – по същия начин бих могъл да използвам „от голямо към малко“. Тоест нуждая се от един краен контраст, който да е очевидно разбираем за детската публика. В „Лили Рибката“ исках да покажа как в своята крайна мекота родителите не съумяват да дадат на детето категорична посока. Това са и въпросите, които си задавам като баща – защото навремето нашите родители бяха категорични: бащата казва „това е така и така“, майката го подкрепя и макар ти да имаш съмнения, поне знаеш къде стоят те…

В днешно време поне аз и моята съпруга непрекъснато обсъждаме различни възможности с децата, обсъждаме дори категоричността на своите решения като родители. Казваш си: „Ще постъпя така по тази и тази причина, но при други обстоятелства бих могъл да постъпя и другояче.“ Стремим се към свободен дебат, за да може детето да се чувства уважавано от родителите си. Филмът говори по-скоро за това – и затова се обърквам, когато хората ме питат за „мъжкото“ и „женското“.

Марин Бодаков: Защо поне медиите стимулират онези интерпретации на „Лили Рибката“, които свеждат филма от „семеен“ до „детски“?

Ясен Григоров: Защото се опитваме да омаловажим дадени теми, казвайки си: „То е дете, то не разбира.“ Когато определиш един филм като детски, отнемаш от посланието му. Ето какво ми се случи. Близък мой човек, със силна християнска вяра, искаше да потвърди пред мен, че филмът му харесва, но каза: „Разбира се, това е един детски филм.“ А аз – и като художник, и като автор – съм търсил диалога между родител и дете. Едно от най-ценните неща е родителят да гушне детето си вечер и да му прочете от някоя книга, като му отговори внимателно на провокираните от нея въпроси, дори да са от типа „Защо са ти толкова големи зъбите?“…

Във филма има два модела на общуване с детето. Единият е на твърде несигурните родители, които объркват детето със своя отказ да поемат отговорност. Другият е на съседите на село, чиято сигурност е твърде безпрекословна. Всъщност филмът не потвърждава нито един от двата модела.

Марин Бодаков: И в двата модела има сериозни проблеми. Има всъщност и трети модел, на „циганското семейство“, приказния – там, където родители и деца растат заедно.

Ясен Григоров: Там има и трето поколение, в лицето на бабата. В другите две семейства няма баби и дядовци. В режисьорската си експликация бях написал, че не искам да правя социални портрети или да насочвам филма към актуални проблеми на обществото. Не, всъщност това не е вярно. Хем искам, хем не искам. Когато внушаваме в медиите омраза към циганите, ние показваме един карикатурен образ на грозен, беззъб, нечленоразделен човек. Това е нередно. Ако ми се наложи да посоча някога причини за ненавист към даден човек, никога не бих посочил външността. Затова извадих циганите като приказни персонажи. Тоест филмът говори с езика на книгите, а не с езика на масовите медии.

Зорница Христова: Не Ви ли притеснява, че някой може да види това решение като замяна на един стереотип с друг? Със стереотипа на „Цигански романс“, да речем.

Ясен Григоров: Със сигурност странстващите „житани“ винаги носят идея за романтика, както и внушават страх. Вие не сте съвсем съгласни с мен?

Марин Бодаков: От друга страна, във филма има едно тристепенно пътуване надолу, надолу, надолу: от града – към селото – към гората. Към все по-дивото. Героите пристигат в гората на подсъзнанието…

Ясен Григоров: Защото в гората вихрушката няма как да действа: тя действа в града и в селото, там, където има някаква закостенялост, и спира в гората, където различността няма значение. Защото самите катунари осъзнават, че са различни. А иначе аз поравно отправям критика и към градското, и към селското семейство.

Марин Бодаков: Тази игра изгражда всъщност психичен модел – от Свръхаза в града към абсолютното подземие на съзнанието в гората, където всичко става възможно.

Ясен Григоров: Имах налице това нестабилно семейство, мятано от вихрушката наляво-надясно, и тръгнах с него. Не съм имал предварителна формула, само някаква опитност и наблюдателност, които ме водят към неща, които зрителите откриват в по-голяма дълбочина.

Марин Бодаков: За мен беше голям шок, че един филм, който деликатно усложнява разликата между норма и отклонение, който търси да я разреши, да я снеме, беше прочетен точно наопаки спрямо посланието си.

Ясен Григоров: Нямам представа откъде тръгна всичко. Тоест знам откъде тръгна, но не ми е ясна причината това да бъде мултиплицирано. Тръгна от момиче, гледало филма на нашата премиера. То е част от християнска общност и се е шокирало от вълшебствата, от целия език на филма. Вярвам, че това е искрена реакция, че не е продиктувана от никого. Как е стигнало мнението до разни сайтове, е друг въпрос; интересно.

За мен проблемът е там – журналистите, които публикуват това мнение, трябва най-малкото да се запознаят с филма, най-малкото да се чуят с мен. Аз съм достъпен. Не съм се скрил някъде. Те обаче не го правят, а пускат коментара като сензационна новина в контекста на Истанбулската конвенция и т.н. И наистина, от гледна точка на синопсиса в IMDB, който хората уплашено са потърсили да видят, филмът е история за вълшебните метаморфози на момче, което се превръща в момиче при всеки поглед, който срещне. И фразата „превръща се от момче в момиче“ бива извадена от всичко останало и казваме: „Ох, ама тук има един филм, който проповядва транссексуалност и полова обърканост при децата.“

Към онзи момент никой не ме потърси за коментар. Когато нещата станаха лавинообразни, самият Явор Дачков се свърза с мен с предложение да свали „сензационната новина“ от сайта си. Не се съгласих, за да не подсиля недоразумението и да не остане някой с впечатлението, че се прикривам. Дори предложих на Явор Дачков да му изпратя филма и да го изгледа, за да разбере сам колко абсурдно звучи публикуваната на сайта му статия.

Учудването ми беше огромно, когато на следващия ден се появи още по-силно нападателен текст в същия сайт. Тогава аз потърсих Явор Дачков, за да разбера на какво се дължи това продължение на „атаката“. Отговори ми, че бил изгледал десет минути от филма, които му били достатъчни да го определи като категорично „джендър“ – каквото и да означава това. За десет минути човек не може да разбере какви са изводите, през какво преминава филмът… Намирам „журналистиката“, която той практикува, за изкривена, неетична и в крайна сметка опасна заради възможната си манипулационната сила. Надявам се все пак да го осъзнава – не изглежда глупав човек.

Марин Бодаков: Естетическите и етическите характеристики на филма са две плоскости, които фатално и целенасочено се смесват…

Ясен Григоров: Към филма се прилагат стойности изопачени, обърнати с краката нагоре – и те не отчитат финала на филма. А там показвам истинската си позиция като автор. Нормално е да преведеш героя си от едно състояние до абсолютно противоположното за изненада на всички. Това е познат похват, аз си го ползвам класически…

Марин Бодаков: И стигате до декларация.

Ясен Григоров: И стигам до декларация, което рядко правя и самият се изненадах от това, но пък въпросната декларация съответства на концепцията ми: „Говорете си с децата“. Често родителите не говорят с децата си, налице е само императив, с размахан пръст им казват: „Трябва да бъде така и така.“ И тъй като този филм в крайна сметка е посветен на децата, нищо че е семеен, реших да им дам възможността филмът да бъде императивен към родителите. Тоест накрая филмът казва на родителите: „Не е хубаво това, което правите.“ Филмът замества бабите и дядовците. Затова говоря и за нашите родители, за бабите и дядовците, в тази декларация. Защото трябва да осъзнаем, че вървим свързани с всички останали поколения, че сме част от една по-дълга история. Не можем да се държим, все едно нищо не е съществувало преди и нищо няма да съществува нататък.

Марин Бодаков: Таня Лолова, една много умна жена, е разбрала това веднага – и затова се е навила да участва в „Лили Рибката“.

Ясен Григоров: В края на снимките тя ме хвана за ръцете, един от най-силните моменти за мен като режисьор, и ми каза: „Ясене, този филм за мен е любов.“ Ето един човек с много традиционно възпитание, открива във филма неща, които, както тя ми каза, не е откривала в предишни филми, по които е работила.

Марин Бодаков: Смятате ли, че втренчването във филма, освен при дебатите около Истанбулската конвенция, се дължи и на факта, че ние на практика нямаме детско кино от десетилетия?

Ясен Григоров: Ако говорим за негативното втренчване относно джендъра, то няма нищо общо с жанра или с осъзнаването, че има жанрови липси в киното. Доста ми е объркано. Опитвам се да живея живота, който съм избрал със семейството си в България, някак спокойно и ненатоварено от идеята, че някаква конспирация действа двупосочно. Опитвам се. И не искам да мисля, че филмът е станал жертва на такова нещо. Опитвам се да го гледам с по-детски очи и да приема, че става дума за лична реакция. Не мога, наистина съм изумен. Може да има политическа нотка. Донякъде съдя за това по хората, които пишат срещу филма – те наистина са група с абсолютно оформена политическа позиция.

Марин Бодаков: Или много десни, или много леви, но винаги с тежки християнски устои…

Ясен Григоров: Да, но е много особено – те въздигат християнството до патриотична стойност, но имам чувството, че изпускат християнството като доброта. Всяка религия проповядва доброта. Разговаряли сме много пъти за вярата с моята издателка в Женева. Тя е католичка и казваше: „Хубавото на вярата е, че тя е неописуема, че е вълшебна.“ Но от думата „вълшебна“ тя не се плаши като религиозен човек. Тя казва: „Самият Исус прави чудеса.“ Вълшебното е част от тази вяра. Да накараш едно дете да вярва във вълшебството не е антихристиянско. Аз не проповядвам християнството, но не е невъзможно, ако си чувствителен към вълшебството, да стигнеш до това. Не проповядвам атеизъм или вещерство. Опитвам се да говоря за доброта. Трябва да сме добри към всички, които ни заобикалят, и да проявяваме разбиране. Това не е нереалистично. Това не означава да обичаме всички, а да направим опит за търпимост, опит за разбиране – и това вече ни прави по-добри. А не категорично да отхвърляме всяко нещо, което не разбираме от пръв поглед.

Зорница Христова: За съжаление, „Лили Рибката“ беше прочетена като проповед.

Ясен Григоров: Нека да е така. Казвам навсякъде – аз не се крия. Много от познатите ми викат: „Ти много се обясняваш.“ Аз не се обяснявам. Не се крия. И не ми харесва този навик винаги да се крием, когато се вдигне шум. Не така! Направил съм произведение на изкуството, направил съм го отговорно, с частично финансиране от държавата и съм напълно спокоен да застана зад него с обясненията си – за тези, които ги търсят. Но това не е обяснителен режим – защото, като кажеш „обяснителен режим“, има нотка… извинителна, уплашена. Не. Просто ако някой иска да разбере, аз съм тук, за да му кажа какво мисля. Вярвам в това, че през опита ми да бъда творец може да се случи да филтрирам през себе си несъзнателно важни послания – такива, върху които нямам контрол. Осъзнавам, че съм интелектуално немощен, но пък откъм фантазия – суперсвободен.

Ясен Григоров е завършил „Комикси и разказвателни изкуства“ (École européenne supérieure de l’image в Агнулем, Франция), „Визуални комуникации“ (École supérieure d’arts appliqués в Женева), „Илюстрация и оформление на книгата“ (НХА) и е специализирал „Кино и телевизионна режисура“ при акад. Людмил Стайков (НАТФИЗ).

Като илюстратор има издадени над 100 книги в чужбина и десетина у нас. За илюстрациите си към книгата „Природни случки“ на Жул Ренар (Histoires Naturelles, 2001, Ed. La Joie de lire, Geneve) получава специално отличие в категория „Фикция“ на Панаира на детската книга в Болоня (2001). През 2016 г. е номиниран за Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ за илюстрациите си към книгата „Колко ягоди растат по морето“ с преводи на проф. Александър Шурбанов.

Създава първия си филм „Дървеното езеро“ през 2009 г. Вторият му филм „Малък-голям“ получава наградата на гилдия „Критика“ към СБФД на фестивала „Златна роза“, Варна (2011). Пълнометражният му филм „Лили Рибката“ е носител на наградата „Най-добър европейски филм“ на Европейските кинематографични награди, Варшава (2017), и на „Специален диплом за постижения в игралното кино“ от Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“, Варна (2017).