Без важничене. Разговор с Йордан Д. Радичков

Йордан Д. Радичков е автор на четири сборника с разкази: „Малка човешка мелодия“ (2015), „Игра на гъски“ (2016), „Двеста линейки на час“ (2018) и „Навалица! Или 25 часа в град София“ (2022). Последният беше отразен в рубриката „По буквите“ от Зорница Христова, която междувременно предложи Стефан Русинов да проведе разговор с автора. Според Стефан идеята ѝ е хрумнала, защото той е „сред малкото хора, които не уважават достатъчно собственото си време и са чели всичките споменати сборници“. Но аз подозирам, че е по-скоро заради невероятно задълбоченото му интервю с Йордан за „Нашето литературно предаване“ преди няколко години.

„Дори ще ви оставя да се полигавите“, казах на Стефан, за да го убедя. И така двамата започват да водят този разговор по имейл, кореспонденцията продължава десетина дни и ето го резултата. Не познах, не са се полигавили. Преди всичко защото отвъд „дрънкането“ и привидния небрежен келешлък тези двама млади и талантливи хора на словото могат да бъдат много, много сериозни. А и „думите никога не са маловажни“, както казва Йордан в интервюто.

Ан Фам

Щом човек го поканят на интервю, изведнъж почва да му се струва, че има разни много важни неща за казване.

Щом човек го поканят на интервю, той мигновено започва да важничи. Ние с тебе хора ли сме и важничим ли, когато ни поканят на интервю? Естествено! Някой ни е обърнал внимание и искаме да се представим в най-чудесна светлина. Има и друг момент – форматът като че ли е такъв и често въпросите, които ни задават, сами по себе си важничат. Разбираш ли ме? Самите въпроси започват да се докарват пред самите себе си и да се превъзнасят. Често се стига дотам, че те настояват да бъде разбродирана самата материя на света и да се отговори на невъзможни неща – какво представлява човекът и какъв е смисълът на съществуването.

Забеляза ли как започнах и аз да важнича? И може би от тези натрупвания има едно такова разбиране, че задължително трябва да се каже нещо важно. Лично за себе си не смятам, че имам да кажа нещо твърде важно. Също така, освен да се чувства задължен да казва важни неща, интервюираният задължително трябва и да скромничи и кокетничи. И това може би е върхът на важниченeто. Защото и аз, и ти в момента се правим на много интересни, затова ти предлагам да спреш с глупостите и да караме по същество.

На тебе са ти поръчали (искам да подчертая тая дума, тъй като сам ти не си имал желание да си говорим, а са ти поръчали този разговор) да си говориш с мене, аз съм приел да си говорим. Затова сме длъжни, от уважeние към хората, които ще си загубят времето да четат нашите глупости (пак кокетничене и скромничене), да проведем един открит разговор, пък накрая ще стане ясно имали ли сме да кажем нещо важно!

И да завърша все пак с един цитат: „Разбира се, защото интервюираният човек струва много повече от човека, дето не е интервюиран. Познавах едного, той не бе интервюиран и трябва да Ви кажа, че беше нищо човек. Добре, ама един ден му излезе късметът, интервюираха го и след като го интервюираха, той много се издигна и стана значителен човек. Затова всеки гледа да го интервюират.“

Впрочем твоите разказвачи усилено избягват да важничат. Те често отбелязват с разбиране как хората са потънали в „някаква си тяхна работа“, допускат, че никой не иска да се занимава с техните или с които и да е чужди глупости, понякога им се струва, че сякаш никой не забелязва, че „не е сам в цялата тая работа“. Примирени са с липсата на интерес, съзнават маловажността на думите си, но въпреки това разказват, настояват да поглеждат извън себе си, извън „своята си работа“. За мен е важен този глас на разказвача, който не смята, че някой изобщо му дължи внимание.

Не мисля, че бягат, не мисля, че избягват, просто знаят, че от подобна суета полза няма. Именно че може би притежават някакво разбиране за „цялата работа“, тоест разбирането, че хем сме сами, хем непрестанно сме заедно, хем не можем да настояваме някой да ни обърне внимание, когато всички заедно сме сами, и често ни е трудно да се справим с предизвикателствата и фрустрациите на собствения си живот. Как можем да настояваме за нещо от човека до нас, когато познаваме този човек и виждаме колко и на него му е трудно?

Не смятам и че са примирени, те просто виждат и разбират сложнотията на ежедневието, което всеки ден ни удря по муцуните и настоява да се борим с него. И не че думите им са маловажни, не че нашите думи са маловажни. Не мисля, че има маловажни думи. Има дрънкане със сигурност, но сами по себе си думите никога не са маловажни. И как да не продължават да разказват и да говорят, когато именно в разказването и говоренето се крие животът ни.

Виж, не се опитвам да важнича, опитвам се да ти отговоря конкретно точка по точка на въпросите, които засягаш. Но със сигурност никой нищо не ни дължи. Полага ни се нещо, когато съществува някаква транзакция. Предполагам, че ни се полага адекватно здравеопазване и така нататък. Но в човешките взаимоотношения може би е деградивно и даже опасно да се говори за нещо, което се дължи.

Това тяхно разбиране за „цялата работа“, този малко по-отдръпнат и по-висок поглед обаче не ги изключва от дереджето. Една от най-удовлетворителните (и подривните) особености на тяхната разказваческа настройка е, че за човешките слабости и абсурди говорят най-често в първо лице множествено число: „Ами да! Нима нашето съществуване не превъзхожда всички останали съществувания? Нима нашата работа не е по-спешна и не е по-важна! И нима ние не сме твърде интелигентни, за да се занимаваме с подобни тривиалности, като задръствания? Ама ако всички сме толкова интелигентни, че да не се занимаваме с подобни задръствания, защо всички сме се емнали в задръстването да правим още по-голямо задръстване?“

Да, не ги изключва, и нас не изключва. Можем ли да съществуваме изолирани от всичко, ама всичко, което е около нас? Можем ли да настояваме, че ще успеем да наредим една градина по средата на целия свят, който ври и кипи, и ще посадим в тази градина невъзможно красиви цветя? И наистина ли можем да повярваме, че каквито и огради да вдигаме около нашата градина, те никога няма да бъдат прескочени от никого и никога никой няма да посегне на нашите цветя, никой никога няма да ги откъсне и стъпче? И нима, когато това се случи, ние ще сме изненадани?

Предполагам, че можем да говорим безкрайно за настояването ни, че ние все някак ще сме си добре, независимо от всичко, което е около нас. Но то винаги ще е част от нас, то съществува вътре в нас също и може би нежеланието ни да го погледнем е от страх и чувство за немощ. Затова и на мен ми харесва, че героите винаги говорят в това лице и число, защото така ни напомнят, че ние всички сме такива, ние всички сме избродирани от безчетно много слабости, и макар да ни е неприятно да говорим за тях, струва ми се, че е по-добре да ги адресираме навреме. Ако не се погрижим за една рана навреме, тя само ще се задълбочи.

Както казва твоят персонаж Кларинета: „Сивотата на човека е тъжна работа.“ Може би това е причината разказвачите ти да не са склонни да поставят прибързани граници между себе си и другите, независимо дали живеят в просторна къща, или в малък апартамент, дали спят върху възглавница от гъши пух, или върху изрязан дунапрен – защото далеч по-важни от тези повърхностни признаци са сивотите, неподозираностите, подводните чудовища, които ни обединяват „в дълбините на нашите съзнания“. Ето още една „работа“, която някои от твоите разказвачи наблюдават внимателно – неведомите вътрешни светове.

Тъжна работа е, естествено! Но е част от нас и ми се струва, че е хубаво да не забравяме това, когато имаме друг човек пред себе си. Струва ми се, че повечето ужасяващи явления, които ни заобикалят, са пряко свързани с тази сивота, с тази тъга и този страх. И ако се търси в дълбочина причината за подобни явления, именно там ще я намерим. Когато не обръщаме внимание на тези неприятности, които са толкова естествени, ние като че ли не обръщаме внимание на човека срещу нас. Ние така го пренебрегваме и така пренебрегваме и себе си. Не казвам, че трябва да заровим муцуна в дълбините на нашите съзнания (боже, само как звучи!), но се надявам да не оставаме слепи за тях.

Може би това е нещо, което само литературата може да прави, или поне може да прави доста добре – да осветява слепите ни петна, да се завира в мътните ни дълбини, да ни посочва реалността, която не виждаме. И най-важното – да ни напомня за възможността човешкото в нас да се изчерпи, опасността човек да се превърне във функция.

Дано не се превърнем в прости функции, прости дроби и прости числа и дано не гледаме на хората около нас като на функции, продавачи, шофьори и чистачи!

Снимки: © Йовко Ламбрев