Шести февруари беше особен ден. Започна с едно откровено признание на действащ министър: „Смятам, че това което правя, е това, което съм поел като ангажимент към тези, които са ми предложили този пост, да правя.“ Малко по-късно любезният, но твърд отказ за Шенген прозвуча доста звучно за притихналите да чуят фанфари. И този ден завършва с новина за внесен законопроект с промени, които уж трябвало да доведат до повече прозрачност в медийната среда у нас.

Дотук добре, ако сред вносителите не беше и един собственик на медии, които (дори да вземем само основните от тях, за чиято собственост е признал) съвсем не са пример за прозрачност. Въпросните издават анонимни пропагандни книги, превърнали са се в рупори на конспирации и клевети, а част от тях са съдени и осъждани за това.

Когато през лятото на 2013 г. новината за избирането на нов шеф на ДАНС беше искрата, предизвикала най-големите граждански протести след тези от зората на прехода, трудно можеше да се предположи, че 5 години по-късно ситуацията с медиите у нас ще бъде още по-отчайваща. Според „Репортери без граници“ България е посрещнала 2013 година на 87-мо място, вече последна в ЕС, и е слязла повече от 50 места надолу за последните 10 години. Сега започваме 2018 година на 109-то място, като вече сме в групата на държавите с „лоша“ медийна свобода.

Дали законотворецът Пеевски иска да поправи това? Съдейки по предишните му законодателни напъни – едва ли. Този за офшорните компании имаше за цел да го препозиционира от участник в тях до борец срещу тях. Този за фалиралата КТБ – да го раздалечи от виновните. Сегашният напън има очевидната цел да облече в закон внушенията, че т.нар. лично от него „непазарно“ финансиране на медиите е нещо лошо и трябва да се държи изкъсо, но удобно пропуска да изисква същото за медии, финансирани чрез банкови кредити, реклама и средства от държавни или европейски програми.

Всъщност медиите, които държат на почтеността така или иначе, не са чакали законопроект на Пеевски, за да декларират издателите и собствениците си. Нито крият по някакъв начин моделите си на финансиране. И ако всичко започва да изглежда, сякаш е само PR, защото е малко вероятно подобни промени в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения да доведат до по-добра медийна среда и повече прозрачност, добре е да не се заблуждаваме. Не е PR. Индулгенция е. От онзи грозен вид, възможен единствено в пленените държави, където институциите са обсебени и не могат да изпълняват основната си мисия да служат на обществото.

Няма с какво друго да бъде обяснена тази груба демонстрация на власт, която наблюдаваме, когато можеш да накараш парламента да разпише твоята лична извинителна бележка под форма на закон. И то за пореден път. И ако настръхваме само защото е Пеевски, нека се вгледаме в истинския проблем, който е: защо това изобщо е възможно?

Възможно е, защото признанието на онзи министър, с което започнахме този текст, не бе контрирано моментално с въпроса „А кои са тези хора?“. Възможно е, защото изгубеният рефлекс да търсим истината в цялото ни общество е под санитарния минимум, сякаш дори под този от преди 10 ноември. Възможно е и защото позволихме авторитетите да замлъкнат и ги заглушихме с многознайковци, известни единствено с известността си и готови да коментират всяка тема. С такива и други послушковци заселихме и парламента.

Сега трябва да поправим това. Да върнем значението на репутацията и авторитетите, както и чувствителността към уязвимостите на демокрацията ни. Това вероятно е най-важната битка на настоящето ни.

„Тоест“ е на тази страна.

Докато пишехме този текст, получихме обаждане от телевизия BiT, че утрешното предаване „Хайд парк“ с водещи Полина Паунова и Силвия Великова отпада от програмата поради структурни промени. Причината да ни уведомят е, че наш представител беше поканен за кратко включване в предаването. Искрено се надяваме, че след промените „Хайд парк“ ще запази водещите и мястото си в програмата, и изразяваме своето уважение и подкрепа към екипа му. Подобни сътресения обаче само доказват, че пазарното финансиране на медиите само̀ по себе си не защитава по никакъв начин нито журналиста, нито нуждата от свободно слово.