Защо трябва да е толкова грозно?

Скандалите с български учебници се случват толкова редовно, че всяка уважаваща себе си медия би трябвало да им задели специална рубрика, за да могат читателите да са сигурни в поредната доза смях, възмущение и усещане за превъзходство.

Сюжетът има строги правила. Първо възмутен гражданин или по-често гражданка снима нещо от учебник и го публикува в социалните мрежи. То се разпространява без контекст и набира лавина от мнения, така че опитите на издателството, автора и пр. да се защитят просто нямат значение. Накрая се изказва човек от Министерството в духа на „ще накажем виновните“. Както едно време съветските граждани пишели до Сталин, който сигурно не е подозирал какви безобразия се случват в СССР, нали? Министерството се намесва и всичко е точно благодарение на бдителността.

Далеч съм от мисълта, че учебниците вървят на добре и нямат нужда от сериозно преосмисляне (по-долу ще пиша защо). Имам обаче няколко причини да смятам, че сензационният подход към темата не е най-добрият начин обществото да поиска по-добро качество. Ето ги:

Учебникът не е една торба фрагменти, а някакво последователно цяло.

За самия учебен процес е важно преди всичко как са свързани отделните понятия, знания, въпроси, покани за разсъждение и пр. в него, а и извън него, с опита на децата от предишни години, а и с опита им в самия живот – такъв, какъвто биха могли да водят тук и сега на съответната възраст. Той е, освен всичко друго, примерен сценарий за провеждането на часовете, може да има справочна функция и т.н. Когато учебникарските издателства са поставени в ситуация непрекъснато да треперят дали някой няма да извади парче от контекст и да създаде скандал от въздуха (както беше случаят с недоцитираната таблица на Линей в учебник по биология), тяхната основна работа се нарушава и изкривява. Просто не може основен критерий да бъде опасността зле подрязана снимка във Facebook да се превърне в новина. Всъщност може, но не бива.

Второ, тези дунанми „на парче“ всъщност замитат много по-сериозни проблеми, свързани с качеството на учебника като цяло, а не на отделни негови формулировки. И ако структурните недомислия могат да бъдат обяснени с програмата (МОН не е само добрият цар-бащица, дето шътка на лошите частници), а съдържателните изискват конкретен, дълбочинен анализ, който пряко доказва защо пречат на учебната работа, то

чисто естетическият крах, който представляват голяма част от тези издания, няма адекватно обяснение.

Представете си дълъг абзац за това как учебникарският жанр е някаква отделна категория и тук принципите на визуалната хармония не важат. Няма да го включа, защото е много трудно да бъдеш изчерпателен, а и става въпрос за тенденция, не за набеждаване на конкретен художник или издателство. Само ще кажа, че чудесното изследване на Антон Стайков и Свобода Цекова „Българският буквар“ проследява визуалното развитие на букварите и тактично се спира върху текстовата част, когато става въпрос за съвременността.

Като цяло учебниците са претрупани с визия; преобладават комбинации от снимки и векторни картинки, запълнени с градиенти по най-добрите традиции от началото на 90-те. Изключение сред букварите правеше този на „Булвест“ с илюстрации на Тоня Горанова; за съжаление, както се оказа, вече са го сменили с друг. Нещо по-лошо: на няколко пъти чувам от опитни и умели художници, че работата им е върната с изискването да бъде преработена спрямо досегашните практики.

На какво може да се дължи това?

Защото така е по-целесъобразно от педагогическа гледна точка. Това твърдение има нужда от сериозно доказване. Наистина ли безразборната шарения подпомага учебния процес? В какви изследвания е потвърдено това? Джон Майтън например обяснява пълната липса на цветни илюстрации в своите учебници с опасността от разсейване и смущаване на работата, като цитира конкретни, статистически проверими резултати от ефикасността на уроците.

Защото това са очакванията на пазара. Освен от МОН, учебниците трябва да бъдат одобрени и от учители – както преди пускането им за печат, така и след това, когато се състезават с тези на други издателства за избора им в училищата. При успех бихме могли да говорим за извънредно големи тиражи, практически немислими в друга ситуация. Това означава, че видът им трябва да отговаря на вкусовете на средностатистическия учител, независимо от възраст, местоположение и пр. Както писах преди, придобиването на педагогическа степен не включва задължителното придобиване на естетическа компетентност. Но пък и не говорим за учебници, които непременно да следват някакви особено авангардни визуални концепции; отстъплението е дори спрямо здравословния консерватизъм на класическата композиция, колорит и пр.

Това не е обект на контрол от страна на МОН и няма смисъл да бъде хвърлян ресурс за нещо, което не представлява пречка за одобрението на учебника. Съответно издателството заделя огромната част от хонорарите за педагогически експерти (по възможност с нужните връзки), по-малко за авторите и възможно най-малко за художниците. Разбира се, да илюстрираш учебник е чест, хеле пък буквар или читанка. Някои прекрасни професионалисти са съгласни да правят това и срещу заплащане, което не съответства на стандартното за подобни тиражи. Но не и, разбира се, ако нямат възможността да си свършат работата както трябва. Впрочем възможно е да греша и да има нарочна експертна комисия, която одобрява графичното оформление на учебниците. В такъв случай би било много интересно нейният състав да бъде оповестен.

Има негласен обществен консенсус, че това не е важно. Тоест че учебниците нямат за задача да възпитават някакъв усет за красивото у децата и едва ли не е малко вредно и неуместно, като това електротехник да ти дава съвети за тапетите в кухнята.

Или последно – има негласен консенсус, че нещата са си добре такива, каквито са.

Като изключим, разбира се, нещастната таблица на Линей или всичко друго, от което обичаме да се възмущаваме за развлечение.

Да се обвиняват издателствата е най-лесният вариант – те са частни дружества, лошият пиар влияе на продажбите им, а вероятно и на шансовете учебниците им да преминават одобрителните процедури. Не съм сигурна обаче, че е добра идея българското образование да бъде управлявано чрез медийни скандали. Ако четящите тази статия виждат необходимост от промяна, по-добре е да обърнат поглед към онази институция, която би трябвало да упражнява контрол върху качеството – и да поискат обяснение какви са критериите им за допустимост. А също и да споменат на учителите на своите деца, че видът на учебниците ги вълнува повече от случайните смешки.

Заглавна снимка: Лина Кривошиева