Живот по време на коронавирус

На 27 януари, четири дни след затварянето на Ухан, моята добра приятелка и състудентка от магистърските години Жо-джу отговаря на загрижените ми въпроси, че се чувства като в дълга ваканция – по цял ден седи вкъщи и си цъка на телефона, което така или иначе обича да прави. Месец по-късно отговорите ѝ са все така ведри и пълни с ухилени емотикони.

Уханската писателка Фан Фан, която от началото на епидемията води онлайн дневник, пише в попълнението си от 17 февруари, че ѝ е доста лесно да спазва забраната за излизане от домовете. На старото ѝ куче в двора – също.

Съ-тин, моя колежка от уханската книжарница, в която доброволствах в продължение на една година, на 29 февруари ми пише, че не е излизала от дома си вече единайсет дни.

Всичкото това стоене вкъщи с апокалиптично-банален оттенък ми се струва много литературно, доколкото показва

какво се случва с голяма група хора, когато бъде премахната някоя от релсите на човешката им композиция.

Демонстрира ни какво сме научили като общност, доколко сме запазили и култивирали способността да се справяме извън утъпканите пътеки, какви изобщо сме.

И въпреки че кисненето вкъщи и за мен е естествена дейност, все пак ми е любопитно как се осъществява този масов застой и какво означава това на съвсем базисно битово ниво. Какво ядат? Откъде го вземат? Стигат ли им парите? Как се организират? Как се информират? Какво не достига? Какво чувстват?

Освен любопитни, отговорите на тези въпроси биха могли да се окажат и прагматични. След последните новини за тенденция към стихване на вирусното огнище в Китай и разпростиране на заразата в Европа може да е полезно да погледнем и отвъд големите статистики, за да научим как коронавирусът е променил живота в Китай. И както каза Жо-джу, да се поучим от опита на „по-старшите“.

Организация по време на обърквация

Очевидно не само властите реагират късно срещу вируса, но може би тъкмо заради това забавяне

не са малко хората, които не вземат ситуацията на сериозно

дори след разгласяването на новината и затварянето на няколко града в провинция Хубей. Писателят Дън Ан-цин, който живее в Пекин, но по азиатската Нова година е на гости на родителите си в градчето У-сюе, където е заклещен и до момента, пише в онлайн дневника си на 28 януари как баща му излиза от дома им без маска, леля му изобщо не вярва, че новината е истина, и няма да позволи на някакъв вирус да ѝ развали ходенето до храма, а след два-три дни затишие хората от улицата им съвсем свалят гарда и започват да излизат и да се събират постарому.

Подобни истории разказват и други автори, както и моята приятелка Уън-чан, която научи за вируса няколко дни преди сватбата си и се наложи да отмени церемонията, въпреки че част от гостите ѝ все пак пристигнали. Разказа ми как единствено тя се била запасила с маски, които в началото никой от близките ѝ не искал, а на следващия ден, когато вече станало ясно, че ситуацията е сериозна, ги разграбили.

Затова и новината за затварянето на градовете е посрещната с облекчение

(и дори с недоволство заради забавянето) от много хора, за които това е най-добрият начин за овладяване на вируса. „Най-после!“, пише в своя статия Чъ Ли, може би най-известната уханска писателка, и отрано предлага модел на снабдяване: поръчките на храна да се извършват колективно по жилищни комплекси и да се доставят от упълномощени служители до разпределителна площадка, откъдето семействата да ги получават едно по едно.

В момента този модел се прилага масово след пълната забрана за излизане от домовете. Преди нея хората продължавали да пазаруват от супермаркети, снабдявани с продукти по така наречените „зелени коридори“. Има и вариации на метода, например – както разказва Фан Фан в дневника си на 28 февруари – получаване на провизиите в спусната през балкона кофа.

По информация от Жо-джу продукти се намират, при това на съвсем нормални цени. Съдейки по снимките, които Съ-тин ми изпраща, нейното семейство също се храни добре. Нещо друго обаче ми казва Уън-чан, която не е в Ухан, а в Чандзян, където първоначално се разчита само на местната земеделска продукция, а след отслабването на първоначалните строги мерки доставката на липсващото в селото им месо излиза сравнително скъпо. Разказва ми още как при опита ѝ да излезе за малко от къщата веднага някой я навикал да се прибира, а за скорошното си посещение при гинеколог е трябвало да се сдобие с три различни разрешителни и да мине през поне петнайсет пропускателни пункта, където всеки път я дезинфекцирали.

В Пекин положението се възвръща към нормалното, но в Ухан ще е нужен поне още месец.

Жо-джу все още не ходи на работа, но работодателят ѝ продължава да ѝ плаща минимална заплата.

На въпроса ми докога фирмата ѝ ще издържи така, тя отговаря в типичния си стил: „Докогато – дотогава.“ Понеже нямам капацитет за макроикономически разсъждения, опитвам се да си представя само загубите на киноиндустрията през този месец – според някои изчисления ще са над един милиард долара. Цялостният ефект върху икономиката ще е повече от забележим, макар и засега катастрофа да не се предвижда. Приятелите ми гледат на всичко това трезво, като на природно бедствие, с щетите от което все някак трябва да се справим.

Информация по време на агитация

Добрата организация по снабдяването Фан Фан приписва изцяло на онлайн търговците, като в публикацията в дневника си от 17 февруари тя отбелязва, че правителството следва да се поучи от тяхната адаптивност – една от многото критични забележки, заради които част от оригиналните ѝ публикации са свалени от цензорите.

Стриктното контролиране на онлайн публикациите, каквото принципно се извършва в Китай, навярно помага за възпирането на дезинформацията, но заглушава и гласовете, които отправят важни въпроси и търсят отговорност. Макар че свободата на словото е вписана в китайската Конституция, видимо по-висш принцип през последните години е забраната за „подриване на държавната власт“ и изобщо нарушаването на стабилността – не особено ясни формулировки, които служат като удобно оправдание за потулване на всякакво инакомислие.

Медийната стратегия да се показват добри примери и да се предава положителна енергия може да е полезна за общия дух, но когато се бълват само истории за героизъм и саможертва по изпитано неработещия модел от Културната революция,

резултатът е идеалистично насилие върху реалността.

Показателно е, че никой от познатите ми не чете официалните медии – вместо това всички се информират от публикации в социалните мрежи „Уейбо“ и „Уичат“, от някои неправителствени (но все така регулирани) медии и от блоговете на обикновени хора. Дневникът на Фан Фан например е изключително популярен, особено с актуалната информация за вируса, получавана от неин приятел лекар. А когато една медия опитва да създаде положителен противовес на нейните публикации, като събира позитивни изказвания на десетина други китайски писатели, коментарите под статията са опустошителни – особено в такива моменти на никого не му се четат „кухи, превъзнесени простотии“.

Все пак Хън-син, друга моя приятелка от Ухан, която в момента живее в Шанхай, ми казва, че поради исторически причини хората в Китай подкрепят правителството. Временно пренебрегвам обобщението и оставям за по-спокойни времена въпроса за какви точно исторически причини става дума. Но е интересно, че

при част от китайците явно илюзията за стабилно единство е успешно наложена.

Дори след лавината от недоволни гласове след 6 февруари, когато умира д-р Ли Уън-лян, човекът, който пръв заговаря за вируса в Ухан, но бива смълчан от местните власти и принуден да подпише, че повече няма да разпространява „слухове“.

Дори след подписаното от редица китайски интелектуалци отворено писмо с призив да се спазва член 35 от Конституцията, който гарантира свободата на изразяване, и 6 февруари да бъде обявен за Национален ден на свободата на словото.

Дори след поредната дълга статия на проф. Сю Джан-жун, в която той отправя остри критики към управлението на Си Дзин-пин и заради която вече му е забранен достъпът до интернет.

Дори след онлайн лекцията на Йен Лиен-къ, в която призовава студентите си от Хонконгския научно-технологичен университет да говорят като д-р Ли Уън-лян; ако не могат да говорят, да се вслушват; а ако не могат да се вслушват, да помнят.

Тепърва предстои да видим дали новият коронавирус ще има и някакъв политически, освен неизбежния икономически ефект.

На 5 март сутринта питам Жо-джу как ще прекара рождения си ден. Тя отговаря, че ще си лежи вкъщи. За да засили усещането за празник – ще си измие косата. И понеже вече не се продават храни, които не могат да се обработят термично, сама си нарисува торта.

Стефан Русинов е и съставител и преводач на всички текстове в поредицата „Китай отвътре“.