По буквите: Агамбен, Брен и Юрдал, Сендак

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Идеята за проза“ на Джорджо Агамбен

превод от италиански Валентин Калинов, София: изд. „КХ – Критика и хуманизъм“, 2020

Това е сбор от малки есета относно различни посоки на човешкото. Към тях са прибавени изображения, които още повече усложняват цялото. Дали изобщо са есета? Неопределимото определено си играе с нас през мисълта на Джорджо Агамбен, един от най-значимите живи философи в света.

„Идеята за проза“ е произволно заглавие, което книгата дължи на един от текстовете в себе си. С други думи, по имената на своите части книгата би могла да се нарича и „Идеята за любов“, „Идеята за име“, „Идеята за власт“, „Идеята за срам“… Но „Идеята за проза“ за мен е много находчив избор на Агамбен, защото при докосването си до много от тези текстове, независимо от заглавията, имах усещането за превъзходна поезия, не и за академична проза. И все пак що е то поезия и що е то проза? На стр. 27 Агамбен пише: „… никоя дефиниция на поезията не е напълно удовлетворителна, освен ако не утвърждава идентичността ѝ спрямо прозата, позовавайки се на възможността за анжамбман.“

Ха така! Анжамбман не е непристойна дума, нито интелектуална превземка. Тя според тълковния речник означава „пренасяне на част от фразата от един стих в началото на следващия, при което се получава краестишна ритмическа пауза, несъвпадаща с паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението“. С други думи, искам да заявя, че не съм срещал по-бляскаво определение що е поезия, от това на Агамбен. В крайна сметка не бих очаквал нищо по-малко от човек, който е другарувал с прозаици като Итало Калвино, Алберто Моравия и Елза Моранте. И с поетеса от ранга на Ингеборг Бахман.

Прочее, ето един анжамбман от поезията на Паул Целан, който също се появява в „Идеята за проза“ – вземам примера от новия му превод на български:

… няма
глас – един
късен звук, чужд на часове, на твоите
мисли подарен, тук, най-сетне…

Не един, цели три анжамбмана дотук – а стихотворението продължава с още от този базисен според Агамбен троп. На друго място в необичайната си книга Агамбен припомня репликата на Целан, еврейския поет, пишещ на немски и израснал в Буковина: „… на чужд език поетът лъже.“

Джорджо Агамбен е особено чувствителен към лъжата и справедливостта. Той е юрист по образование, но постепенно преминава към философията. Колосалната му творба Homo Sacer изследва съвременното общество като концлагер, изследва гражданската война и извънредното положение. И разбира се, възможността човек да бъде убит безнаказано и без да бъде жертва в религиозен ритуал.

И все пак поезия или проза съдържа този цитат от „Идеята за справедливост“: „Забравеното е единственото наследство, което всеки неотменимо получава. Всъщност тъкмо от това, че Забравеното се изплъзва от езика на знаците и от паметта се ражда справедливостта – от човека и единствено за човека.“ (Да не забравяме, че младият Агамбен изиграва ролята на апостол Филип в „Евангелието по Матея“ на режисьора Пиер Паоло Пазолини. И познава връзката между справедливостта и чудесата. А поезията на истината му е роден език.)

„Битките на жените. 150 години борба за свобода и равенство“ с думи на Марта Брен и рисунки на Йени Юрдал

превод от норвежки Мария Николова, София: изд. „Прозорец“, 2020

Битките на жените са ясни: за правото им да получат образование, професия и възможност сами да печелят парите си; да гласуват на политически избори; да вземат решения за собственото си тяло. По силата на обстоятелствата приемам тези права за безусловни и самопонятни, макар да си давам сметка, че те трябва да бъдат отстоявани всеки ден – и сега много повече, било и чрез културата на комикса, отколкото в началото на 90-те години на ХХ век.

На мен по-скоро са ми интересни явните и тайните битки между самите жени за отстояването на тези права. Какво – благодарение на Марта Брен и Йени Юрдал – имам предвид? Когато през XIX век белите жени се борят с белите мъже за правото да гласуват, дали те отчитат не само правото на цветнокожите мъже също да гласуват, но и на цветнокожите жени? Когато суфражетките – радикално настроени дами от висшата класа с достатъчно свободно време, но и учителки, медицински сестри и работнички – през 1912–1913 г. извършват няколкостотин палежа и атентата, привързват се с вериги за огради, палят пощенски кутии и разбиват витрини на магазини, дали тези действия са еднозначно приети от всички боркини за женски права? Или ключови по това време феминистки ги смятат за политически инфантилизъм – колкото и взривовете и палежите да са били в опразнени здания…

Тук трябва да добавим, че първата страна в Европа, която въвежда правото на глас без ограничения за жените, е Финландия – през 1906 г. (Но нашият континент изостава – първа в света все пак е Нова Зеландия – през 1893 г.) Никак не е случайно, че тази книга идва от Норвегия – там правото на глас за жените е от 1913 г. Другата важна книга през последните месеци – „Плодът на познанието“ от Лив Стрьомквист‎, издание на „Жанет 45“ – идва от Швеция. Марта Брен е родена през 1976 г., Йени Юрдал през – 1989 г., а Стрьомквист – през 1978 г. До тези книги на книжарския рафт стои „Аз съм българка“ с куриозните си, меко казано, текстове.

И като сме на родна земя, справката сочи, че първата българска конституция формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но дефиницията на гражданин остава двусмислена и реално жените нямат право на глас. Продължаваме да четем в Уикипедия: „През 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването. През 1937 г. се постига частичен успех, като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“. Това не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е. да гласуват, но не и да бъдат избирани.“ Чак през 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-тото обикновено Народно събрание са избрани първите 16 жени за депутати.

Прочее, спомням си как Пейо Яворов пише за Ана Карима, радетелка за равнопоставеността между мъжете и жените в България: „… българка, която има твърдо намерение да се прочуе.“ Сам д-р Кръстьо Кръстев в същата книжка на сп. „Мисъл“, в която Яворов издевателства над Карима, отбелязва:

Онова, което в 95, за да не кажем в 99 на сто случая кара жената да „ламти“ за висше образование, е страхът от евентуално незадомяване.

Годината е 1907 г. Толкова за вожда на българския модернизъм… А и тези дни видяхме, че 113 години по-късно темата за сексуалното образование в България пак е табу. Равнопоставеността прави крачки назад не само в арабския свят, но и в стара Европа: ето, тук-там за правото на аборт отново започват дискусии.

Аз пък съм склонен да дискутирам с авторките на страхотния комикс лесбийка ли е Сафо. Защото нейната преводачка Яна Букова неведнъж доказа, че данните за древногръцката поетеса са непренебрежимо малко за каквито и да било заключения, че съвременната ни представа за автентичност ни подвежда да смятаме, че тя пише от свое име, а Сафо всъщност възпява от името на младоженеца, че всяка епоха има потребност от своя Сафо: от мъжемелачка, през дева, до лесбийка…

Фактът обаче, че през Втората световна война над милион хомосексуални германци са включени в списъците на Гестапо и мнозина от тях загиват в концентрационните лагери, си остава неопровержим. Няма как да бъде опровергано, че и днес много момичета биват омъжвани още като деца, че биват обрязвани, че сексуалното насилие на работното място се приема с подсмихване…

В какво нашите баби и майки успяха? Кои битки може би ще продължат дъщерите ни? И къде сме самите ние, съвременните мъже и жени? Заедно ли сме?

„При дивите неща“ с думи и рисунки на Морис Сендак

превод от английски Стефан Русинов, София: изд. „Лист“, 2020

Това не е редова книга. Нито е само за деца. Нейната поява у нас е събитие. Много издания, налични днес в книжарниците и в списъците на наградените, на практика са отгласи от „При дивите неща“, публикувана в далечната 1963 година. Днес под това заглавие познаваме късометражен анимационен и пълнометражен филм, видеоигра, дори опера… Но най-после разполагаме с прекрасно издание на български.

Всъщност и заглавието, като на всяка важна творба, е проблематично за превод: досега у нас го познавахме като „Където бродят дивите неща“, Стефан Русинов е предпочел да го скъси, а в руския превод „дивите неща“ са станали направо „чудовища“.

Какво се случва при диванетата? И как тези 338 английски думи промениха света? Всъщност това е първата авторска книга на Морис Сендак, който до работата си по нея се занимава с илюстриране на чужди произведения. Първоначално никакви „диви неща“ не съществували – на тяхно място са били коне, но издателите преценили, че Сендак не го бива много-много в техните рисунки.

Смяната на благородните коне с дивите неща предизвиква истинска революция. Революция, която търпи всевъзможни интерпретации в тематичен план: от психоаналитични до постколониални. Психоаналитичните са най-меродавни (дори заради това, че 50 години Сендак дискретно споделя дните и нощите си с психоаналитика Юджин Глин), но не бива да отхвърляме и историческите податки: неговите родители са евреи, преселили се в Бруклин от Полша и Русия, а много роднини на великия творец загиват в Холокоста. Когато „При дивите неща“ преминава на терена на операта, Сендак назовава въпросните неща (а някои виждат в тях дори тигрите на Блейк) с имената на свои близки – Моше, Арон, Ципи и пр. В неговата памет завинаги са врязани репликите им: „Толкова си сладък, ей сега ще те изпапкам.“ Затова поглъщането и гладът са ключови за книгата.

Каква е историята? Макс се е маскирал като вълк и безобразничи вкъщи – дотам, че майка му го нарича „диво нещо такова“, а той я заплашва, че ще я изяде. В резултат е изпратен да си легне без вечеря. В стаята си хлапакът започва да фантазира как около него израства вълшебна гора, той се качва на лодка, с която плава дни и нощи, докато достигне мястото, където живеят дивите неща. Един вид, стига при самия себе си. Нещо повече, той ги укротява, затова те го наричат „най-дивото от всички неща“. И започват да танцуват. Докато Макс ги прати да си легнат без вечеря. „И на Макс, царя на дивите неща, му стана самотно и му се щеше да е някъде, където някой го обича най-много от всичко.“ Тук дивите неща се възпротивяват: те така са го обичали, щели да го изядат. Но Макс не им се дава и се връща в своята стая, където го чака още топлата вечеря.

Много объркваща игра между питомно и диво, нали? Между проекция и интроекция. И не само. Веднага ви става ясно защо книгата на Сендак две-три години след публикуването си не е била допускана в библиотеките: как така ще изобразява скандал между майка и син, че и синът да заплашва майка си… Сега вече много съжалявам, че в разговора си с Дейв Егърс, един от най-острите писатели на нашето време, съм пропуснал да го попитам за работата му със Спайк Джоунз по сценария за филма им „Където бродят дивите неща“ от 2009 г. За Сендак е трябвало да говорим, не за Тръмп. Но може би когато сме обсъждали Google, точно за дивите неща е ставало дума:

Родителите обаче трябва да кажат на децата си, че […] могат да имат едно лично пространство, което да обживяват по друг начин, а не да бъдат изцяло онлайн.

Хайде, потегляйте с Макс към ужасното ръмжене и ужасните зъби, за да можете да се върнете…

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.