По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.