По буквите: Башьо, Еспедал, Сис

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„По пътеките на Севера“ от Мацуо Башьо

Превод от старояпонски Братислав Иванов, София: изд. „Изток-Запад“, 2020

В своя предговор Братислав Иванов уточнява, че в повечето преводи на пътеписа думата „оку“ в неговото заглавие се превежда като „север“. Но север не означава само провинцията Муцу, а и „навлизане навътре“.

И така, накъде пътува през 1689 г. Мацуо Башьо (Башо)? И към най-североизточните провинции на тогавашна Япония, и помоему, към своите стихотворения. Те са горещите извори по страниците на този старинен пътепис.

Ето какво пише Башьо във фрагмента „Яманака“: „Изкъпахме се в минералните извори. Говори се, че по лечебна сила тукашните минерални извори почти не отстъпват на тези в Арнаке.“

И веднага следва хайку:

Яманака –
аромат на горещи води
засенчва хризантемите.

Това не е любимото ми хайку от тази книга, то просто е една от многото прекрасни къпални за духа на читателя.

И понеже все пак става дума за пътепис – колко ясно и спокойно крачим по фактическото повествование на Башьо… и как слитаме напред през поетическите му прозрения, напред по пътя, към още по-голяма яснота на битието.

Още две интересни уточнения прави преводачът. Първо, за почти всички географски названия в пътеписа важи терминът „ута-макура“ – „възглавка на песента“ (по Цветана Кръстева, „По следите на четката“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1994), тоест това са знаменити местности, свързани с еднозначни асоциации. И второ, Башьо не е дзен или не е само дзен; по-скоро ние проектираме представата си за дзен върху него, но той е чувствително по-голям. А странстването е неговият дом, да перифразирам аз. Поезията е пътуващ монах.

В нея няма глобална система за позициониране. Няма Google карти. Дори Facebook няма. И светът е безкрайно богат. Всъщност пътят на Башьо към простотата минава през такива твърдения за Буда: „… той не е някакъв мъдрец, а честен човек, отличаващ се с твърдост, искреност и прямота; човек, който се доближава до представата за човеколюбивия.“

Твърдост, искреност и прямота – това са предпоставките и за стиховете на Башьо. Извори с хилядолетна памет.

Да помета двора
и тогава ще тръгна –
рони листа върбата.

Така пише Башьо в „Дзеншьоджи“ – малко след като е чул чистите гласове на монасите; и малко преди да тръгне отново на път. Но от върбата са се посипали листа…

Да помета двора… Колкото буквално, толкова и преносно. Защо ли се сещам за друг велик поет – Вислава Шимборска, която, в превода на Блага Димитрова, пише:

След всяка война
някой трябва да разтреби.
Някакъв си горе-долу ред
от само себе си нали не става.

Север, отвсякъде север.

„Срещу природата“ от Томас Еспедал

превод от норвежки Ростислав Петров, София: изд. „Персей“, 2020

Елена Феранте, която и да е тя, и Карл Уве Кнаусгор до неотдавна притежаваха култов статут сред академичните хипстъри. У нас норвежкият писател е познат в един-единствен превод – през 2012 г. издателство „Дамян Яков“ представи книга първа от „Моята борба“, като предпазливо вмъкна между двете думи на оригиналното заглавие обезопасяващото „лична“. На вид Кнаусгор изглежда като разрушен от социалните предписания за мъжественост демон. Роденият през 1968 г. автор тотално обсебва читателското въображение с условностите на безусловната си искреност и тотална автофикционализация. Преди него обаче в тази драстична повествователна традиция има друг писател. При това истински голям писател.

А и по-възрастен. Томас Еспедал е роден през 1961 г. Причудливостта на българския книжен пазар вече ни дава шанса да прочетем цели две книги от този ожесточен срещу себе си творец – след „Срещу изкуството“ (превод на Василена Старирадева през 2016 г.; беше жилава за моето храносмилане, както се изрази приятелка) сега ИК „Персей“ публикува „Срещу природата“. Еспедал го бива да се самонаранява с истините за себе си. И във втория му роман на български дълбината не крещи, че е дълбина. А че вече няма сили да ридае. Пред нас е една любовна връзка срещу природата – между 48-годишен писател и наполовина по-млада жена, за която тепърва започва всичко. Щастие срещу природата. А сега зачеркнете щастието. Остава само природата. Човешката природа.

Междувременно авторът/героят е имал нещастен брак с актриса, но щастливо бащинство. А после се налага да отгледа своята дъщеря и дъщерята от следващата връзка на своята бивша съпруга, след като тя умира. В нейната къща. Къде са фактите? Къде е фикцията? Тук са и Абелар с много по-младата Елоиза. И Маргьорит Дюрас с много по-младия Ян Андреа. Може ли едно много по-младо, жизнено и неопитно тяло, като тялото на героинята Яне, да стане Новата земя на Еспедал? И тази утопия внезапно да изчезне.

Всъщност ето го финала на книгата: записка на героя Томас, датирана „Понеделник, 31 май“. Както пишат инфлуенсърите във Facebook – внимание, дълъг пост:

Така ли ще стане: възрастта идва една нощ, докато лежиш в леглото сам, внезапно, подобно на сянка в стаята; ляга връз теб, бута те долу в леглото, хваща главата ти в ужасяваща хватка и вдъхва лед в устата ти. Студенината се разпростира навсякъде в тялото ти.

Издухва пламъчето и топлината от вътрешностите ти; тънък слой лед се образува около дробовете и сърцето, около стомаха и черния дроб, около лимфната система и тестисите ти. Студен си. Събудил си се и ти е студено. Ледът си е проправил път до лицето ти. Миниатюрни ивици около очите и устата; кожата на лицето ти се сковава. Студено лице. Ледени и тежки ръце. Ледът е отсякъл слабините ти. Будиш се и вече си изгубил онзи живец и пламък, изгубил си вярата и силата си, изгубил си желанието си.

Загубил си способността да обичаш.

Не можеш да го сториш, не може да обичаш повече.

Това е краят.

Това е краят на книгата. Без нейното последно изречение, което преобръща знаменито всичко. Но него ще си го прочетете сами, в самата книга. Няма да го издам. Само ще отбележа, че прочетох на един дъх „Срещу природата“ точно на 31 май т.г.

Тези, които искат да се запознаят по-отблизо с писателската идеология на Еспедал, може да видят едно много хубаво интервю с него, в което той обяснява, че всичко в книгите му се върти около езика. В рецензия за книгата „Ди Цайт“ казва, че тя е шедьовър на литературното приглушаване. Наистина, „Срещу природата“ меко казва всичко за трагедията на писателското, мъжкото и човешкото съществуване. Няма къде да се скриеш да пишеш, няма как да си неуязвим, винаги ще бъдеш изоставен…

„Летецът и Малкият принц. Животът на Антоан дьо Сент-Екзюпери“ от Пeтер Сис

превод Манол Пейков, визуална адаптация Венета Атанасова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020

Малкият принц е в България още от 1940 г., когато издателство „Славчо Атанасов“ публикува „Ветрове, пясъци и звезди“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери. В тази книга пилотът писател описва спътниците в един влак. В гнезденце между тромавите и разплути тела на родителите спи синчето им, спи той: „… ето Моцарт дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда чрез пресаждане някоя роза, всички градинари са развълнувани. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар.“ (Превод Константин Константинов)

Граф Дьо Сент-Екзюпери греши – той е точно такъв градинар. Като дете близките му го наричат Краля Слънце. Когато пораства, той кръстосва митове и копнежи, за да изобрети един от най-пленителните образи в литературната история на човечеството – Малкия принц. Дали така се връща към самия себе си – и се дарява, като роза, на своя по-възрастен приятел, писателя Леон Верт, комуто е посветена книгата? При това на Леон Верт като малко момче…

И Петер Сис е такъв градинар. Американският автор от чешки произход деликатно кръстосва фактологическа информация и неповторим илюстраторски подход, за да се появи през 2014 г. „Летецът и Малкият принц“. Животът на Сент-Екзюпери е видян отвисоко, всеки разтвор на книгата замайва с простор, като читател/зрител можеш спокойно да планираш над страниците ѝ. Може би точно така се рисува същественото, тоест онова, което е невидимо за очите. Летим заедно с графа и неговия герой над собствения им свят.

Това не е първата книга на родения през 1949 г. в Бърно Петер Сис. През 2014 г. Манол Пейков представи на български гениалната творба на Сис „Птичият събор“. Тогава за особения подход на твореца художникът Кирил Златков написа: „На много от страниците са пръснати по няколко милиона точки. Ако просто решите да преброите (само) до един милион, без да спите, и да намерите енергия да правите това цял ден и цяла нощ, ще ви трябват приблизително 280 часа, около дванайсет дни.“ И тук на някои страници е същото. Но това вече не са точки, а далечни звезди, поставени от още един летец градинар.

Прочее, неслучайно написах „гениална творба“. Петер Сис, с многобройните си награди, между които медала „Ханс Кристиан Андерсен“, е получил и стипендията „Макартър“, за която казват, че се присъжда само на гении… Днес Сис живее в Ню Йорк, където, забележете, през 1943 г. е написана „Малкият принц“ – след самотни полети и катастрофи, като аварията в пустинята…

Струва си да четем Петер Сис редом с „Малкият принц“. Ето какво пише художникът:

Един ден получил задачата, която отдавна чакал: сам да откара пощата от Франция до Испания. Анри Гийоме, колега, който по-късно станал и негов близък приятел, му заръчал да не се уповава единствено на картата, а да следи и „лицето“ на Земята.

Карта и територия, като при Уелбек.

Но първо като при географа в „Малкия принц“. Един истински Летец не трябва да бъде географ, а изследовател, защото, помните, нали: географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя…

А моралът е много простичко нещо: просто да чистиш вулканите на своята мъничка планета, в т.ч. и загасналия. Да не забравяш, че всичко е застрашено от скорошно изчезване. Но и да казваш, че лошото е странно. И все пак…

Днес, в света на маските, си струва да си припомним една от версиите защо на 31 юли 1944 г. летецът изчезва при разузнавателен полет между Корсика и Лион: той е забравил кислородната си маска. Петер Сис предпочита това обяснение, а не например самоубийство.

Но каквото и да изберем, след „Летецът и Малкият принц“ окончателно знаем: летецът писател Антоан дьо Сент-Екзюпери се превръща в нашите ветрове, пясъци и звезди…

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.