По буквите: Белоу, Мишима, Ъпдайк

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Равелщайн“ на Сол Белоу

превод от английски Боряна Даракчиева, София: изд. „Лист“, 2020

Може би „Равелщайн“ на Белоу има за американския академичен елит същото значение, каквото има „Сбъднати молитви“ на Капоти за висшето общество в САЩ: и в двата случая един много голям писател изнася на показ „тайните“, които едва ли не всички знаят, но никой не споделя на глас. Тайната в случая е хомосексуалността на Алън Блум (да, точно той е Равелщайн в този роман). Но нали големият социален мислител от Чикаго е знаме на консервативната политическа идеология, независимо дали го иска, или не. Нали той триумфално обхожда света с книгата си „Затварянето на американското съзнание“, чрез която не само става желан събеседник за Тачър и Рейгън, но и баснословно забогатява. За капак, Сол Белоу намеква, че Равелщайн си отива от СПИН.

Това е последният роман на Белоу. Той го публикува през 2000 г., когато е на 85, но сякаш пише трепетен юноша. Или Пруст. Разбира се, че тогава книгата предизвика страхотен скандал – ако не за друго, то защото Белоу, вместо да се занимава с големите исторически събития на своето време, се вглежда в една сензационна личност. Дори не в идеите на героя, колкото във всекидневието му из скъпите магазини на Париж или в това как урежда любовните сделки между собствените си студенти.

Към този момент Алън Блум е покойник от 8 години – и интелектуална икона. Предателство ли е това, че неговият дългогодишен близък приятел Белоу оповестява сексуалните му тайни? Или нобелистът и вероятно най-важен към този момент американски писател просто изпълнява желанието на Блум тъкмо той да напише биографията му. А може би самият Белоу съжалява мъничко за разкритието.

Писателят описва пътя към смъртта на своя приятел. Описва Блум/Равелщайн направо с любов. В интервю пред „Ди Цайт“ по повод своята раздразнителност спрямо интелектуалците Сол Белоу казва: „На един истински интелектуалец се падат по хиляда псевдоинтелектуалци. Аз действително се съмнявам в европейското културно, в това тяхно самохвалство, и изобщо не вярвам, че бакалинът знае кой е Русо или Дидро. Освен това смятам, че всички книги, взети заедно, са оказали незначително влияние върху обществото като цяло.“

Алън Блум е бил истински интелектуалец. Прочее, в книгата има немалко страници, посветени на всекидневното общуване с Мирча Елиаде, като Белоу не пропуска да отбележи фашисткото румънско минало на прочутия юнгиански специалист по митология. Белоу не пропуска и себе си в критиката, и своето собствено пътуване към смъртта, собствените си интимни крушения и убедеността си, че образованието надали допринася за добруването на обществото.

Ако се доверя на електронния каталог на Народната библиотека в София, Блум няма книга на български, може би само една-единствена статия. Не така, слава богу, е положението с Белоу – неотдавна изд. „Лист“ публикува и „Приключенията на Оги Марч“, разполагаме с превода на Кръстан Дянков на „Не изпускай деня“, а в сп. „Съвременник“ през 1996 г. беше представен романът му „Език мой, враг мой“.

Докато попивах шеметната като шампанско проза на Белоу, си спомних за един роман от същата белетристична боя – „Блуменберг“ на Сибиле Левичаров. Опърничавата немска писателка не заключва под чуждо име почетния мюнстерски професор по философска херменевтика Ханс Блуменберг, когото вече познаваме и на български с „Парадигми към една метафорология“, а ползва директно името на своя прототип за заглавие на последните му часове. Към тази традиция бих прибавил и Томас Бернхард дори – сещате се за заниманията му с Витгенщайн. Интелектуалната саморазправа с интелектуалното не е от вчера. Но у Белоу тя е бравурна саморазправа и буквално със самия себе си.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

„Морякът, комуто морето обърна гръб“ на Юкио Мишима

превод от японски Дора Барова и Пана Барова-Озджан, София: изд. „Апостроф“, 2020

Това е история, стара като света. Пред нас е 13-годишният Нобору, който – като всеки по-софистициран юноша, боледува от потребността си за съвършенство. Своя идеал Нобору открива в помощник-капитана Рюджи, любовник, а по-късно и съпруг на неговата красива майка Фусако. Юношата най-после има баща, но цената за това е твърде висока – Рюджи трябва да слезе от кораба.

Историята обаче, освен интимно, има и чисто геополитическо измерение. Рюджи е символ на доблестта и величието на древна Япония, докато Фусако е Западът – изискан, консуматорски, ако щете, дори покварен в очите на тези, които имат нужда да се борят с поквара… Затова след сватбата Рюджи престава да бъде идеал за Нобору: от мъжествен моряк той се е превърнал в служител в луксозен мъжки магазин в Йокохама. И неизбежно ще бъде наказан за своето предателство. Така и става. След като е тренирала с убийството на едно котенце, момчешката банда, в която участва Нобору, ще унищожи нищо неподозиращия Рюджи. Бившият моряк ще бъде отровен с горчив чай – както горчив е мотивът за славата, който често прошумолява като вълна в книгата.

Давам си сметка, че това е много евтин преразказ на романа. Прочее, един роман, чието заглавие знаково греша и постоянно преправям на „Морякът, който обърна гръб на морето“, макар и така да е вярно. Разбира се, грамотният читател веднага ще открие в него черти от политическата естетика на Мишима – хем консерватор, предан на древната японска традиция, хем обсебен от „перверзните“ европейски провокатори Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Жорж Батай… С просто око се забелязва и колко много заглавието на романа дължи на Марсел Пруст. Не бих могъл обаче да предам другояче, освен с цитат, чувствената омара в тази книга на Мишима. И ща – не ща, ще трябва да цитирам цялата книга. Затова и ще се откажа от образци на стилистичното съвършенство у Мишима и ще уседна в темата.

Смъртта е еротика. Еротиката е смърт. Мъжествеността е ужасна показност. Няма как да е другояче за един болезнен юноша, който търси как да се справи с празнотата си и празнотата на японското общество след Втората световна война. Само убийството предизвиква усещането, че живееш… Иначе си просто бройка – в бандата Нобору е №3, а на другите участници в убийството изобщо не научаваме имената. Ако влезем в обущата на Юлия Кръстева, бихме могли да си спомним за дефинирания от нея синдром камикадзе – понеже ти не си идеален, то аз ще те накажа, но ще накажа едновременно с това и себе си. И така самоубийството на вечния юноша Мишима става далеч по-разбираемо. Както и личната му гвардия, и опитът за преврат, целящ да възстанови императорската слава.

Премиерата на „Морякът, комуто морето обърна гръб“ е през 1963 г. През 1976-та излиза филм по романа, с участието на Крис Кристофърсън, като действието е пренесено в Англия, а през 1990-та в Берлин е премиерата на опера по книгата, дело на големия композитор Ханс Вернер Хенце. Пак през 1990 г. у нас публикуваха първия роман на Мишима на български – „Златният храм“, който остроумно беше придружен с предговор на големия съветски японист Григорий Чхартишвили, когото днес цял свят познава като Борис Акунин. Оттогава още няколко книги на един от най-жестоките литературни стилисти на ХХ век станаха притежание на българския език. Аз поне съм много любопитен какво представлява книгата му „Моят приятел Хитлер“ от 1968 г. – не знам защо я свързах с „Моята борба“ на Карл Уве Кнаусгор. Разтършувах се и попитах приятелка японистка. Ето какво ми отговори тя:

„Знаеш ли, повечето японци в академичните литературни среди, с които съм общувала, са по традиция леви и в най-добрия случай за Мишима те мълчат. В разговор на чаша бира може да кажат, че стилът му е страхотен – и толкова. Много нееднозначен е Мишима – това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност.“

А аз бих дал на студентите си да сравнят „Майките“ на Теодора Димова с „Морякът, комуто морето обърна гръб“ – нали си спомняте, че децата убиваха своята учителка Явора в момента, в който тя им сподели, че ще ги напусне. Явора, която компенсираше ужасните им майки. Япония след войната. България след държавния социализъм. Отцеубийството и майцеубийството на въображаемите родители…

На финала: тази много важна книга е последният превод на забележителната преводачка Дора Барова. Превод, довършен от дъщеря ѝ. Липсват ми случайните срещи с госпожа Барова, при които никога не посмях да я заговоря. Но такъв мощен преводачески екип надмогва смъртта и времето.

„Книгата на Бек“ на Джон Ъпдайк

превод от английски Йордан Костурков, София: изд. „Кръг“, 2020

Бек е въображаем персонаж: той препраща не само към Ъпдайк, но и към други прочути американски писатели – като Норман Мейлър, Бърнард Меламъд, Дж. Д. Селинджър… Последните трима изброени са евреи, какъвто е и Хенри Бек. За разлика от него, Ъпдайк е бял англосаксонски протестант. Но всички са писатели.

Всъщност Бек вече се чувства антиписател – в средата на 40-те си години, ерген, с комплицирани любовни истории, с отлична репутация и вече линееща слава… Не пише, а се препрочита. Пътува за културен обмен в Източния блок – СССР, Румъния, България.

У нас Бек се влюбва в поетесата Вера Главанакова – отдавна за всички е ясно, че под това име Джон Ъпдайк описва магнетичната Блага Димитрова. Впрочем „Българската поетеса“ е най-ведрият разказ в тази книга. Ако в другите разкази от сборника насмешливостта и самонасмешливостта се състезават помежду си, то в българския има нещо друго. Какво е то?

Вера Главанакова надписва своя книга на Бек „искрено, с много правописни грешки, но и с много…“ – и тук Бек започва да се чуди дали последната дума е лудост, или любов. А аз за пореден път се чудя дали това изречение не препраща към едно прочуто изречение на Радичков, а и за нещо сходно у Канети… Чудя се и дали приятно циничният писател Петров не е Георги Марков, голям почитател на Белоу.

Може би съществената разлика между Главанакова и Бек е в това, че тя се интересува от любовта, а Бек… Бек е писал есе за оргазма. Може би и затова той ѝ посвещава екземпляр от романа си ето така: „Аз най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света.“ Прочее, това е онази Блага Димитрова, която тепърва ще става бунтар – сега-засега само в книгите тя се чувства в безопасност. В този момент тя е като българските монаси, обяснени на Бек от Петров така: „Понеже монасите са твърде малко, нещо монашеско се вселява у всички.“

Другите разкази, с отчетливи репортажни елементи, много повече приличат на едно друго произведение, появило се посредством културния обмен – „Музите са чути“ на Труман Капоти. Още ме напушва смях, когато си спомням за шофьора, който вози Ъпдайк/Бек към Брашов и истерично надува клаксона. За американския гост той е луд и опасен, а за мен днес този шофьор е диктаторът Чаушеску. Само на мен ли ми се струва, че историите на Бек, разиграващи се в Щатите и Лондон, са много по-комплицирани и емоционално, и стилистично?

Всички разкази обаче са образец на възторжена резигнация от литературния занаят. Струва ми се, консерваторът Алън Блум страшно би харесал твърденията на либерала Ъпдайк/Бек по повод принудата да преподава „на петнайсетина студенти бакалаври, които водеха забележителни разговори без задръжки, и да чете техните печално небрежни ръкописи. Апатични и схватливи, на тези младежи им липсваха не само патриотизъм и вяра, но и елементарната етика, която конкуренцията налага. Те живееха на гърба на своите бащи, които презираха, системно се увличаха от жестокостите и изглеждаха узрели да приемат фашизма. Политическите им възгледи бяха пародия на либералните убеждения, които Бек ценеше, литературните им вкусове се простираха в посока на второкласни автори като Хенри Милър и Толкин и лягаха далече от онези аскетични, високоморални светии като Томас Елиът, Пол Валери, Джеймс Джойс, пред които скромно и смирено се беше молил Бек“.

Препрочетете този пасаж и ще установите: голяма грешка ще бъде да мислим за тази книга само през „Българската поетеса“. И между другото, още книги от Ъпдайк (и Бек) очакват у нас своя превод в издателство „Кръг“.