По буквите: Бонфоа, Песоа, Янева-Табакова

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Изкорубените дъски“ от Ив Бонфоа

превод Благовест Петров, София: изд. „Фрост“, 2020

Надигам се, виждам,
че лодката ни се е преобърнала през нощта.
Огънят – почти изгаснал.
С един замах на веслото студът избутва небето.

Между 1943 и 1947 г. Ив Бонфоа (1923–2016) принадлежи на сюрреализма и на приятелството си с Андре Бретон. На 24-годишна възраст обаче младият творец слага началото на свой собствен път в осмислянето на мита и изкуството, невидим път между образованието по математика и потребността от философия – и една от спирките му е през 1981 г., когато наследява от Ролан Барт мястото му в Колеж дьо Франс и оглавява Катедрата по сравнителна поетика.

Името на Бонфоа, прочее, е свързвано с най-престижните университети в света. Той е автор на монографии върху Гоя, Леопарди, Бодлер, Рембо, Миро, Джакомети. Превеждал е Шекспир, Петрарка, Кийтс, Йейтс, както и своите приятели Сеферис и Целан, с когото пет години издава списание. Книгата му „Движение и неподвижност на Дув“ (1953) e приемана за знаково постижение във френската поезия от втората половина на ХХ век. У нас Бонфоа е познат предимно със свои есета, поезия и проза, преведени от Николай Кънчев.

Тези дни открих у Джон Милтън израза „нарастване на истината“. У Бонфоа истината нараства до красота. Това е изразено категорично, за разлика от деликатните внушения в стихотворенията му. Красотата също нараства до истина – в онези най-трагични мигове на нашето съществуване, в които сме най-близо до детството, но и до удивлението дали наистина съществуваме. Има ли ни, или ни няма тук, сега…

Могъщ поет, много изискан и приглушен. Поезията му се лее на широки вълни, почти безмълвна. Всички интерпретации се плъзват, ненужни, по нея. А Бонфоа лежи на изкорубеното дъно на лодката.

„Песоа Фернандо“ от Фернандо Песоа

подбор и превод от португалски Румен Стоянов, София: изд. „Огледало“, 2019

Пристанът е изпълнен с люде, виждащи ме да потеглям.
Но пристанът е мойто връщане и аз кораба изпълвам –
А корабът е покой, ковчег и гроб –
И аз не знам какво съм, ибо не съм там…

„Ибо“ значи „защото“. Песоа умира на 47 години. Годината е 1935-та. Приживе, през 1934 г., той публикува само една книга. Модернистът става известен, световноизвестен, чувствително по-късно. Подписва произведенията си с над 70 хетеронима. Незначителна част от неговото творчество излиза под собственото му име. Това обяснява и заглавието на тома, съставен и преведен от легендарния Румен Стоянов (пресъздал „Сто години самота“ на български). У нас португалският гений е познат в преводите на Даринка Кирчева, Георги Мицков, Владимир Сабоурин… Постепенно се трупат и представителни изследвания на феноменалното му литературно наследство.

Песоа на Румен Стоянов е по-особен случай. В сборника лисабонският преводач на търговска кореспонденция понякога се изразява като недодялан и отруден селянин от Драганово, откъдето е родом не само преводачът Стоянов, но и да речем, Асен Разцветников. Поне на мен това ми е много симпатично. Сигурен съм, че и Песоа би бил доволен от такова решение – в него живеят твърде много Азове и той би се запознал с още човеци в самия себе си, древни и съвременни. Много бих искал и да подслушам разговор между Песоа и Уитман, в който обсъждат какво означава да възпяваш себе си – и да си всички…

Но едно стихотворение без заглавие буквално ме разсипа:

Маската свалих и в огледало се видях…
Бе детето преди години…
Не бях се никак променил…

Това е то предимството да свалиш маската.
Човек е винаги детето,
Миналото, било и оставащо,
Детето.

Маската свалих и пак я турих.
Така е по-добре.
Така съм маската.

И се връщам към личността, сякаш съм начална спирка.

Чета това стихотворение, писано през 1934 г., сега, по време на пандемията – когато при среща от нужната дистанция мои много близки приятели внезапно свалиха маските си. Това не е метафора, като у самотника Песоа. И ми се стори израз на небивало доверие, мъничко неприлично, ужасяващо интимно.

Каква ли маска би носил днес в Лисабон Песоа? Щеше ли изобщо да носи маска? Освен маската на поезията, разбира се, маска от искреност.

„Сувенири“ от Мила Янева-Табакова

самиздат, 2020

Това е първата авторска книга на Мила, но ние познаваме обичта ѝ към морето и от по-късната ѝ работа по илюстрациите за „Пук“ на Валери Петров. Споменавам големия поет неслучайно – помним от приказката:

Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен, назовава
със името „бисер“…

Мила е на морето, някъде далеч на юг. Наблюдава внимателно случките на местните хора. Случките на летовниците. И как техните мигове се превръщат в изповедни бисери, много по-красиви от материалните сувенири, които ще отнесем от Синеморец в София или в Брюксел. Защото след месеци и години споменът продължава да пламти, както пламти кожата сега – и болката още е потайна.

Покрай магазинчето за сувенири на Мила минават много истории. Хора-истории. Дълбоки и без претенции. Без връзка помежду си. Свещеник помага повече като барман. Минава бивш затворник, минава ромска фамилия на път към „Варненско лято“. Куче се оплаква. И още – все непосредствени истории, които са на ръба на анекдота, но не се превръщат в анекдот.

Какво е „Сувенири“? Комикс? Картинна книга? Визуален дневник? Сценарий, ангажирал приятели като актьори? Не вярвам и Мила да знае. Тук няма драматични истории. Всичко е в инфрачервени лъчи, невидими за неподготвеното човешко око.

А чувствителната художничка фиксира точно раждането на спомена, разрастването на неговата неуловимост.