Бойко Василев: „Битката на бъдещето е боравещите с истината да бъдат повече“

Бойко Василев е в центъра на съвременната медийна сцена. Парадоксално, той е и в маргиналията ѝ – неговият ум, панорамна ерудиция и дълбока човещина го извеждат там. Днес се опитвам с помощта на старото приятелство да сменя публичната роля на Бойко – и от човека, който задава въпроси от наше име, да стане човекът, който ни дава отговорите. Сигурно съм успял.

Марин Бодаков: На 1 октомври 1989 г. бяхме първокурсници в университета, 40 дни по-късно беше сложено началото на Прехода. Време ли е според теб за равносметка на нашето поколение? И ако е така, разминават ли се потвоему политическата и културната рекапитулация – или съвпадат?

Бойко Василев: Така беше. Нашето поколение се оказа граничното. Бяхме достатъчно зрели, за да помним старото, и достатъчно млади, за да участваме в новото. С други думи, осъдени бяхме да бродим между два свята. Според мен това си беше шанс: при нас не минава нито надъханият антикомунизъм по преразкази, нито още по-надъханата носталгия по миналото. Върху тази наша участ изградихме що-годе прилични, най-малкото интересни биографии.

Иначе, винаги е време за рекапитулация. И тя няма да е много радостна. През 1989 г. вярвахме, че ще учудим света, само и само той да ни пусне при себе си. Е, пусна ни. И какво? Оказахме се съвсем обикновени. Тази тъжна равносметка важи и за политиката, и за културата, и за науката; никъде тук не виждам гениални решения. Важи и за България, и за Чехия, и за Полша дори, защото съм я чувал тъкмо там – от самокритични бивши дисиденти.

За младите и амбициозни източноевропейци желязната завеса беше пречката да създадем нова Европа, вероятно мечтаната Mitteleuropa, Централна или Средна Европа на Кундера, вероятно един по-духовен Запад. Да използваме уникалния си опит от комунизма, да го превърнем в уникално творческо послание. Де го? А де ги, хайде не гениалните, поне разумните практически решения? Вижте как решихме елементарни политически въпроси – от парното до ромите. Пълно бездарие!

За Запада бяхме интересни първите пет-шест години; после им писна да слушат колко сме страдали и как героично сме се борили с комунизма, главно със задна дата. Нашият полет се оказа илюзия, а желязната завеса – оправдание за собствената ни посредственост. Казвам го с лека тъга – и със съзнание за изключенията, които потвърждават правилото.

МБ: От всички модели на успеха, които бяха утвърдени през последните 30 години, кой за теб продължава да бъде най-привлекателен и защо?

БВ: Не вярвам в моделите на успеха, нито някога съм се опитвал да се вместя в тях. Но трябва да призная с огромна горчивина, че нищо не можа да победи парите. Тъжно е как малко други неща имат значение в общество, което, както казва един приятел, трудно различава добро от зло. Удивително е как хора, включително журналисти, които цял живот са работили уж на публична работа, дори не се опитват да прикрият неприлично високия си стандарт – а всички други се правят на „дръж ми шапката“.

Но какво да правим? Излезли от наркотичния кувьоз на комунизма, ние си се върнахме в естественото състояние. Ако не вярвате, почетете малко българските вестници или литературата от 30-те. Препоръчвам го на всеки, който се вайка за днешния упадък на нравите. Единствената разлика – а тя е огромна – е усмирителната риза на Европейския съюз, която ни дава уникално геополитическо спокойствие. Изтеглихме дългата клечка, даже си я изработихме. Нека признаем това и поне малко да се зарадваме.

МБ: По същество ти си извънредно литературен човек, познаваме се от семинарите на сп. „Родна реч“. Как си обясняваш факта, че нашето поколение беше фокусирано предимно върху научната фантастика, докато следващото ни поколение предпочита фентъзи – за какви социални трансформации в усещането за време загатва този обрат?

БВ: Доста интересно наблюдение, Марине. Не съм се замислял за това. Дали е вярно? Мнозина наши връстници харесваха фентъзи… Но звучи абсолютно логично.

Знаеш ли, имам една теория. Космонавтиката е една от малкото битки, на които едновремешният Изток би Запада на собствения му терен – „меката“ сила. СССР оформи образите на Гагарин и Терешкова съвсем по „американски“ – с холивудски чар, усмивки и доста захар. САЩ можаха да противопоставят само един Джон Глен, когато изведнъж се усетиха, че изостават, и наваксаха чак с „Междузвездни войни“ (според мен – един от най-тежките пирони в ковчега на комунизма).

Но 60-те и 70-те минаха под знака на съветската научна романтика – „Мъглявината Андромеда“, явления като „Соларис“ и Любен Дилов, списание „Космос“ и въобще всичко, което свързваше мечтата с науката, при това с тежките научни дисциплини – физика, математика, електроника. Много деца казваха, че мечтаят да станат космонавти (аз, между другото, никога).

Когато митът за светлото бъдеще на всесилната наука се срина, дойде просто желанието да избягаш, и то в онова, което вече е било. Във фентъзито има много средновековна история, романтизирано насилие, героизъм и донякъде екологична утопия. Има мечта да се върнеш назад, а не да отидеш напред във времето. Колко съвременно, нали?

МБ: Преди време в разговор за в. „Култура“ Зигмунт Бауман заяви, че няма такова нещо като бъдеще. Че бъдещето са изборите, които правим в този момент. Спрямо твоята лична съдба имаше ли избор между медиите и литературата?

БВ: Съгласен съм с Бауман, който е давал интервю и за „Панорама“. Може би няма и настояще. Изборите са миг; докато се усетиш, вече са станали минало. И не можеш да кажеш със сигурност кога и защо си ги направил. Ето, аз исках да стана журналист още в четвърти клас. Но вярвах също, че мога да запазя и литературата. Виж как стана с теб – ти все така си пишеш чудесните стихове, а правиш и добра журналистика. Така че не помня да съм избирал едното за сметка на другото. Може би е станало неусетно, а може би още не е станало. Всъщност мечтая никога да не става.

МБ: Твоята дисертация беше посветена на утопиите. Утопия ли е свързването на българските острови на нормалност в обществен архипелаг? Кои от утопиите за българското общество преди 10–20–30 години почнаха да се превръщат в антиутопии?

БВ: Някак в България „добрите“ никога не могат да се разберат помежду си. Все ще намерят някоя дребна причина, поради която да се скарат. Може би това е тяхната природа. Те искрено вярват в някакви принципни неща, които за други са просто залъгалки, за да се вземат едни пари. Виж „лошите“ – там и най-големите врагове ще се разберат.

Колкото до утопиите, които се превръщат в антиутопии, ето ти понятието „пазар“. Преди толкова го искахме, привиждахме в него някакъв върховен морал, а сега го използваме като томахавка, за да оправдаем всякакви безобразия, включително собственото си бездействие. Но както казвам в тази дисертация по друг повод, ние произвеждаме и утопии, и антиутопии. Това създава баланс.

МБ: Смяташ ли, че настъпва край на либералната епоха в полза на по-повърхностни, бих казал, биполярни обяснения на света?

БВ: Смятам, че либералната епоха никога не е настъпвала, освен в главите на някои европейски триумфалисти от либералната левица. Светът е лош, шарен, сложен, какъвто е и животът. Европа се превърна в нещо като Древна Атина – богата, усложнена, деликатна, демократична, справедлива, но крехка и невъоръжена. Оттук и усещането за преситеност, декаданс, уязвимост и смътна тревога, че всеки момент ще дойдат варварите. Историята показва, че те винаги са идвали. И нито една стена не ги е спирала.

МБ: На какво те научи твоята работа на терена на бойни действия? Какво ти спести?

БВ: В Босна през 90-те внезапно пораснах. И слава богу, избавих се от детинската хипноза пред войната и силата. Виждам я у някои млади днес и се чудя. Тези хора дори не са ходили войници. А ако видят как кръвта тече като вада – и това не е метафора, а истина? А ако трябва да питат една майка как е загинал синът ѝ? Слава богу, разбрах рано, че в крайна сметка войната не решава нищо. Прав е Сун Дзъ, че войните се печелят преди първия изстрел. Иначе не е никаква победа. Разбрах също, че е прав и Оскар Уайлд: „Истината е рядко чиста и никога проста.“

МБ: Кога „Панорама“ се превръща във война?

БВ: Не това целта ѝ. Тайната формула на „Панорама“ е нещо като Хегелова триада. Властта излага тезата, след това опозицията – антитезата. После се карат. Накрая обаче се стига до някакъв синтез. Не можете да повярвате, но е възможно. Карат се, но намират минимум съгласие по нещо важно.

МБ: Има ли спасение – и къде е то – от фалшивите новини и социалните балони?

БВ: Спасението е като в Апокалипсиса – ще се спасят тези, които опазят душата си. Става с известно въздържание (от социални мрежи), образование (още от ранна възраст), себеотрицателно любопитство (към гледни точки извън твоя „балон“) и покаяние (ако случайно си способствал на лъжата, да си го признаеш бързо). Исторически хората, способни да боравят с истината, винаги са били малцинство. Борбата е те да бъдат повече. Това е битката на бъдещето.

МБ: Какво прави една телевизия обществена? Срамът? Вината? Културата? Страхът? Усещането за приличие?

БВ: Какъв хубав въпрос! На Запад обществената телевизия я направиха културата и правилата. У нас обаче БНТ доста се разви заради срама и вината от грешките в миналото – и страха да не ги повтори. Ние нямахме култура на обществена телевизия; от комунизма наследихме държавна – с всичките ѝ условности и дребни предимства. Затова страхът от грешки и провали е ценен ресурс.

Крайно време е обаче окончателно да възтържествуват правилата. Но това е труден процес. Защото в България обществената телевизия е в особено положение. Тя няма изявени врагове, но няма и заклети приятели. Държавата често не знае какво да я прави, обществото не е сигурно, че си я иска. Затова много зависи от нас, които работим в нея. А да не забравяме, и ние сме хора.

МБ: Съжаляваш ли за направени от теб избори – и кои би променил със задна дата?

БВ: Не съжалявам за нищо. Съжалението е по-безсмислено дори от вчерашния вестник.

МБ: Какви са големите затруднения в областта на журналистическото образование днес?

БВ: Не искам да говоря за затруднение, а за цел. Мисля, че журналистическото образование трябва да те научи да разбираш информацията, а не само да я произвеждаш. Следователно то трябва да бъде насочено не само към класическите журналисти, а към всички останали. Днес всеки има платформа за писане. Но далеч не всеки може да се ориентира в джунглата от платформи.

МБ: Ако трябва да препоръчаш на студентите по журналистика списък от незаобиколими за теб книги, кои ще бъдат те?

БВ: „Записки по българските въстания“ е чудесна журналистика. Книгите на Маршал Маклуън са добър инструмент за разбиране на комуникацията, а първият сериозен тест е да разбереш самите тях. По същата причина трябва да се чете и Умберто Еко, и то не само романите – най-проникновените неща за интернет ги каза тъкмо той. Иначе, просто студентите да четат – романи, научни книги, дори енциклопедии и речници. С Уикипедия не се прави журналистика. Може би бих им препоръчал една седмица в Турция, където Уикипедия не работи. Това си е истински тест за оцеляване.

МБ: Защо вменяваме морални очаквания към технологични инструменти като Facebook и пр.?

БВ: Защото така правим от столетия. Всяка нова комуникационна технология е шок, земетресение от седма степен. С нейната поява ние веднага изпадаме в две състояния едновременно: страх, че светът умира; и въодушевление, че се ражда един нов, по-добър свят.

Платон не харесва азбуката; смята, че тя подпомага забравянето. Брехт критикува радиото, Бредбъри се бои от телевизията – и пр., и пр. Но затова пък мнозина други твърдят през годините, че книгите, вестникът, радиото, телевизията, интернет, социалните мрежи ще ни въведат в рая. В крайна сметка не е вярно нито едното, нито другото. Страхът и въодушевлението, утопията и антиутопията се укротяват взаимно, а новият свят доста прилича на стария. Да се боим обаче е полезно. Това означава, че мислим, следователно съществуваме.

Заглавна снимка: стопкадър от Darik