Ян Фабър с поглед към красотата и бъдещето

В началото на есента Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ публикува четири тома на белгиеца Ян Фабър (роден в Антверпен, 1958 г.), един от най-значимите творци в света днес. Появата на трите тома „Нощен дневник“ (1978–1998) и „Аз съм грешка. Текстове за театър“ на българската сцена дължим на преводаческия подвиг на Цвета Велинова.

Тук представяме размислите на българската хореографка Мила Искренова кой всъщност е Ян Фабър, както и интервю с него, дадено специално за „Тоест“ пред Марин Бодаков.

* * *

Елегантен и безпощаден

Несъмнено той е един от най-неординерните, предизвикателни и дискутирани артисти на нашето съвремие.

Сценарист, писател, визуален артист, скулптор, режисьор, хореограф, Фабър неизменно изненадва и дори шокира както публиката, така и критиката. Неговите произведения винаги се движат на ръба на скандала или са изцяло в него, като навлизат в „тъмните пространства“ на изкуството и живота. Провокациите на Фабър винаги включват секс и насилие. Неговите театрални и танцови постановки предизвикват силни реакции със своята неподправена ексцентричност, в която интелектуалната ирония и самоирония се надпреварват и стряскат сетивата и интелекта на зрителя. Той е краен неконформист, който се забавлява (за да не кажем, че се гаври) с лицемерието и меркантилността на съвременния социум. Прави го много елегантно и естетски, но е безпощаден като мисъл и внушение. Скулптурите му се стремят към небето, оргиите му преследват живота, изкуството му отразява момента и го превръща във вечност…

През 1977 г. той преименува улицата, на която живее, на „Ян Фабър“ и поставя възпоменателна плоча на къщата на родителите си „Тук живя и работи Ян Фабър“, аналогична на паметната плоча на къщата на Винсент ван Гог, която е на същата улица. Между 1976 и 1980 г. Фабър пише първите си сценарии за театър и прави първите си солови творби. Например по време на „паричните си изпълнения“ той изгаря банкноти и написва с пепелта думата ПАРИ. От 1980 г. започва кариерата му на режисьор и сценограф в голям брой продукции, последните от които са „Правилата на Белгия/Белгийски правила“ (2017) и „Щедростта на Тавита“ (2018). Днес Фабър е един от най-значимите творци на европейската и световната сцена, със собствена експозиция в Лувъра и множество изложби и участия в престижни фестивали.

Макар и с доста закъсняла известност у нас, Ян Фабър беше представен от „Световен театър в София“ и театралното „Варненско лято“ 2019 със спектакъла си „Щедростта на Тавита“. Българският танцьор и хореограф Кристиан Бакалов е участвал в няколко проекта на твореца, но те, за съжаление, не са представяни в България. Независимо от реакциите, които би могъл да предизвика, Ян Фабър е артистично явление от първостепенна величина, което всяка сцена, зала и галерия би желала да представи и всяка публика заслужава да срещне, защото той изразява по най-искрен и автентичен начин духа на нашето време.

Мила Искренова

* * *

Красотата е източник на живота

Ян Фабър в разговор с Марин Бодаков, превод от нидерландски Цвета Велинова

Големият поет Херман де Конинк пише в стихотворение, което Ви е посветил: „Нямам нужда от много от мен, за да съм пълен. Имам нужда най-вече от: малко. Има твърде малко малко.“ Какво Ви е потребно днес, г-н Фабър?

Прекрасно е, че познавате творчеството на фламандския поет Херман де Конинк. Той беше много очарователна личност. Като млад артист бях късметлия, че този много известен любовен лирик редовно идваше на моите изложби и театрални представления и често черпеше вдъхновение от творбите ми. В резултат той написа красиви стихотворения, вдъхновени от визуалното ми изкуство, особено в периода на моите рисунки и инсталации, направени в синьо с химикалката Bic. Може би Херман де Конинк има право, като казва „Има твърде малко малко“. „Нужен е цял един човешки живот, за да станеш млад артист…“

На въпроса Ви: бих желал да умра, щом стигна 96 г. и вече съм създал своите утопични шедьоври – някой много изчистен и съществен текст или същата такава рисунка.

Какво за Вас означава онзи ден, който не сте отбелязал в своя прочут Дневник?

В Дневника си изхождам от не особено красивата истина на ежедневните ритуали – и запазвам за писането през нощта красивите истини в полета на въображението.

Доколко Вашият Дневник представлява помощно средство за осъществяването на Ваши произведения в различни изкуства – и доколко той е самостоятелно Ваше изкуство?

Моите Нощни дневници имат същата функция като моите скицници и рисунки. Често ги препрочитам и преглеждам, за да си припомня съществените причини да съм артист и какво точно ме вдъхновява. Тъй като работя без компютър и пиша всичко на ръка, обожавам еротичната връзка между писалката и хартията. Когато мисля, аз рисувам – и когато рисувам, аз пиша. Да пишеш и рисуваш всяка нощ, като бухал, изисква голяма дисциплина и трябва да можеш да дишаш с изкуството на тези две дейности. Това е дълбока необходимост, без която не бих могъл да съществувам.

Разбира се, Нощните дневници сами по себе си са артистичен проект. Знам от опит – защото те са публикувани в много европейски страни, – че вдъхновяват много млади актьори, танцьори, артисти, хореографи, режисьори, които с времето ще намерят своята публика. Целя се не само в настоящето, а по-скоро в бъдещето.

Смятате ли, че публикацията на Дневниците Ви правят по-уязвим в интимен план пред публиката?

Не. Защото в Дневниците си аз защитавам както уязвимостта на човечеството, така и красотата.

Препрочитате ли своите Дневници, за да разберете как се променяте? Искате ли да ги редактирате?

Когато слушам и гледам театралното представление „Нощен писател“ (компилация от Нощните дневници и няколко театрални текста – бел. прев.) в Италия, Русия, Сърбия и другаде – а през последните две години мога да следвам актьорите, защото има субтитри, – понякога имам чувството, че слушам друг човек: някой млад и арогантен артистичен гений, когото бих поступал добре, за да стане по-скромен.

Разбира се, един дневник е и литература – и Дневниците бяха редактирани, преди да бъдат публикувани. Моята фантастична драматуржка и асистентка Мария Мартенс, която съхранява всичките ми ръкописи и ги обработва до печатен вид, си позволява понякога малка цензура. Със сигурност – когато става дума за сексуалните ми приключения.

В кои моменти изкуството Ви променя? В кои моменти Вие променяте изкуството?

Изкуството ме спаси от опасността да стигна до затвора. Аз съм служител на красотата; пред нея винаги съм на колене. Тя е източник на живота. Изкуството ме променя, когато усетя, че мога да излекувам раните в душите на моите зрители. Единственото, което можеш да направиш като артист, е да бъдеш верен на себе си и да се надяваш, че можеш да докоснеш, да промениш мисленето и телесното усещане на тези, които се срещат с творбите ти.

Казвате, че изкуството е подготовка за изчезване от този свят. А дали по време на световната пандемия, която преживяваме, не изчезва самият ни свят? Какво идва?

Преди всичко вярвам в силата и знанията на човечеството. Коронапандемията не е нещо съвсем ново – да си спомним чумата и испанския грип. И не трябва да забравяме, че днес имаме по-добри комуникации и по-добро медицинско обслужване. Моето уважение към героите на деня – лекарите, сестрите, тези, които се грижат за пациентите с COVID-19.

Цялата красота и цялото изкуство са подготовка за смъртта. В социално отношение аз съм мъртъв от 40 години. Живея само чрез изкуството си, живея и творя в един post-mortem стадий на живота. Вярвам, че когато овладеем пандемията, в света ще се освободи много духовна и артистична енергия. Вярвам в едно визионерско бъдеще.

И още: на 16 октомври 1983 г. пишете, че актьорът трябва да владее древното изкуство за правене на лекарства. В същото време един от текстовете Ви за театър носи заглавието „Аз съм грешка“. Лекуват ли Ви актьорите, с които работите по свои творби?

Може би имате предвид следния цитат от Антверпен, 6 март 1984 г.:

Театралната трупа трябва да сътвори „херметическо изкуство“.

Да се възползва от трудни думи и да използва
неразбираем (за външния свят) професионален
жаргон.
Подобно на древните медицински факултети,
театралната трупа трябва да бъде тайно общество,
защото те изследват и стимулират яростта и
биологичните процеси на изпълнени с любов убийци,
които никога не убиват.
И те създават театрални лекарства, които карат
публиката да гледа опиянена.

Този цитат от Нощния дневник препраща към речника и правилата, които разработихме заедно с моите воини на красотата, моите изпълнители – и той изразява сериозността, с която подхождаме към изкуството да се прави театър. Понякога създавам театрални творби, в които актьорите трябва да импровизират не само физически, но и с текста. Тоест в някои театрални представления текстът е написан от моите воини на красотата и от мен самия. Но 90% от театралните ми творби – повече от 40 театрални текста, които написах за любимите си актьори и актриси от моята трупа, са чисто личен нощен труд. Понякога написвам един текст за няколко нощи, понякога работя над даден театрален текст пет или десет години.

Преди десетина години в разговор с моя приятел Христо Буцев бяхте казал: „Моята провинциалност е с универсално качество.“ Продължавате ли да се усещате провинциален днес, когато сте един от най-влиятелните творци в света?

Ще цитирам от Дневника: „Аз бих искал да съм универсален артист. Провинциален артист, не международен артист, заразен от болестта интернационалис (на „международните нрави“). Да вдъхновяваш други артисти е страхотно чувство. Затова съветът, който имам към младите артисти, е: не се поддавайте на болестта интернационалис.

Какво казват за Вас самия насекомите? Какво казват за красотата? Спомням си, че първият ми досег до Ваша работа беше в Брюксел – и тя още жужи в съзнанието ми, въпреки гигантското си мълчание в залата…

Вероятно сте посетили „Небесата на насладата“ в Кралския дворец, постоянната творба за тавана, която направих за Колониалната зала с огледалата по покана на кралица Паола. Тя беше особено ангажирана с визуалните изкуства и много обича моята работа. Много посетители са запленени от естетиката на тази творба, която направих от повече от един милион черупки на бръмбара „бижу“ (така се наричат тези бръмбари).

Бръмбарът скарабей е мост между живота и смъртта, той е като вечния цикъл на живота. Като че ли направих картина със светлина. Тя грабва погледа ти и удивява. Жадувам за концентрацията на публиката, чрез която посетителите да могат да уловят критичния размисъл върху миналото на белгийската колония Конго. Аз съм сложил вътре в работата си изображения на отрязани гърди, на диаманти, черепи, слонски зъби… Те са предназначени за тези, които гледат внимателно. Защото моето изкуство съгласува естетическите принципи и етическите ценности. Искам зрителите ми да гледат и мислят критично. Това е моят подарък за тях.

„Искам да сложа подписа си под това“ – така завършва стихотворението на Де Конинк. Под какво искате да се подпишете днес, г-н Фабър? Под какво няма да се подпишете?

Великият поет Херман де Конинк, разбира се, може да се подпише под всичко. Аз трябва да бъда скромен и мога да се подпиша само под онези свои творби, които съм направил с най-дълбока почит и със съзнанието, че не могат да не бъдат направени.

Заглавна снимка: Скулптура на Ян Фабър, част от „Духовни пазители“, Флоренция, Италия. Фотограф: Jonathan Nakandala /Flickr