Неразрушимо полифоничните Балкани. Разговор с Капка Касабова

Наскоро книгата „Към езерото“ на Капка Касабова излезе на италиански в превод на Анна Ловизоло за издателство Crocetti Editore. По този повод Джорджа Спадони разговаря с писателката за „балканската идентичност“, за предразсъдъците на Запада спрямо Изтока и за ролята на езика и малките разкази в лекуването на травмите и разделенията. Разговорът първоначално е публикуван в италианския сайт Meridiano 13, а специално за читателите на „Тоест“ е преведен на български от авторката на интервюто.

Както в „Граница“, така и в „Към езерото“ читателят е свидетел на сблъсъка между два паралелни наратива: големия исторически разказ и индивидуалните истории на персонажите. Западната страна на Адриатическо море познава „войнствеността“ на Балканския полуостров – вероятно най-широко разпространеният предразсъдък за тези земи. Може ли малкият разказ да помогне за изграждането на нов образ на Балканския полуостров? Съществува ли „балканска идентичност“ според Вас?

Идентичността е една от тези думи, които са разтеглени до скъсване от политиката на идентичността. Това е част от тиранията на консуматорството – тази нужда от фиксирана „идентичност“. Коренът на думата idem означава „същото“. А аз още от детството си винаги съм била очарована от различното – различните хора, различните култури, различните хоризонти, различните преживявания, различните житейски истории и различните аз в един и същ човек. Може би защото израснах в тоталитарно, утилитарно общество, където различното беше подозрително.

„Към езерото“ изследва това, което наричам „тирания на идентичността“ – натиска да се определиш като едно или друго. Ако избереш грешния вариант, ще бъдеш наказан от семейството, националната догма и самата история. Този процес често започва още в детството – с макиавелския въпрос на кварталните клюкари: „Кого обичаш повече – мама или татко, баба или мама?“. Този въпрос придава политическа стойност на лоялността и замисълът му е да разединява. Така започва войната. Войната отвън започва с малки вътрешни разделения.

„Ти чия си?“, питат охридчаните, когато си на гости и имаш балкански вид. С други думи – към кое семейство принадлежиш, за да можем да те поставим в йерархичен контекст. Това, разбира се, е най-патриархалният въпрос. Дори не е въпрос, а твърдение, което гласи: ти не се броиш за индивид. Тиранията във всичките ѝ форми – политическа, семейна, като болест и лудост – и начините ни да се освободим от нея: това се оформя като основна тема в книгата. Една тирания, от която страдат балканските народи, е етикетирането на мястото като полуостров на войните. Големите войни на XX век на Балканите всъщност са имперски войни, чужди, внесени отвън. По това време е измислена думата „балканизация“ – през 1917 г. в САЩ.

Друга тирания сред балканските народи е недостатъчното познаване на собствените съседи. Което очевидно означава и липса на самопознание, защото твоят съсед е огледало за теб самия. Това антагонистично разделяне на хората – българи от македонци, македонци от албанци, албанци от гърци, братя от сестри и майки от дъщери в моето семейство – е нашата трагедия и е резултат от горещи и студени войни. Охридското и Преспанското езеро са символ на органичното единство и изкуственото разделение на Балканите: разделени на повърхността от планина и свързани с подземни реки в продължение на милион години. По ирония на съдбата единствената истинска балканска идентичност е тази, която ни обединява. Тя е в начина, по който хората се хранят и се смеят, по който обичат и мразят, тя е в музиката и взаимоотношенията, в нашите заплетени семейни хроники. Открих например, че една част от охридското ни семейство вероятно произхожда от Албания – това са Карадимчеви. А друга част, Бахчеванджиеви – вероятно от Кавказ. Това не е нетипично.

Не мога да си спомня кой беше казал, че Балканите са единственият край в Европа, където всичко може да се случи по всяко време. Това също е част от нашата органична, домашно отгледана балканска идентичност. И е част от географията. Тази изключителна психогеография, която ме кара да се връщам отново и отново към Южните Балкани. Някаква част от дивата природа все още е жива на Балканите. Това, което ми даде сили да пропътувам този път, бяха самите езера и планини, тяхното величие и мистерия. А дивото на Земята и в човешките души е под смъртна заплаха. Докато се боричкаме в дребнавите си игри на идентичност и водим безумните си войни, Земята остава нашият едничък и истински дом. И единственият начин да изследваме истинската идентичност, истинския дом, истинската си същност е чрез интимно вслушване и вглеждане. Надолу по кривите пътища на човешкото сърце, далеч от смазващите монолити на властта.

В интервю пред Марин Бодаков през декември 2020 г. описвате отношенията между България и Северна Македония – и между балканските държави като цяло – като травма, причинена от границите. А в книгата си „Към езерото“ пишете: „Идентичността като оръжие на тиранията: ето в това се превръща с времето Mакедонският въпрос.“ Травмите и границите все още ли играят важна роля в изграждането на националната и индивидуалната идентичност на полуострова? Травмата, границите и идентичността неразривно свързани ли са?

Да, свързани са. Заради българо-македонската граница баба ми беше отчуждена от семейството си в Охрид. Заради емиграционните модели в нашето семейство отчуждение е имало в продължение на четири поколения. Разделение, загуба на памет, загуба на единство. Тези изпълнени с изпитания самостоятелни пътувания, които предприемам в Южните Балкани, са опит да поправя нещо разбито. Един прост пример – потърсих пълна карта на Охридското и Преспанското езеро. Те са важна европейска екосистема. Но са разделени от три държави и аз не можах да намеря такава карта в нито една от трите. Всяка страна показва само частта на езерото в собствената си национална територия. Другата част остава празна. Това е травматично мислене – сляпо, глухо, тъпо, невежо, разединяващо и апатично. Това е сянката, срещу която исках да се изправя.

Отидох да търся родово изцеление за тази остатъчна гранична лудост. Търсенето и намирането на цяр е всеприсъстващо в историята на езерата. Бреговете им са пълни със скални църкви и килии. Благодарение на едно турско-македонско семейство в Охрид открих, че там има дълга традиция на мистичен суфизъм. И до днес на Охридското езеро има танцуващи дервиши! Иконата „Черната Богородица“ в Калища до Струга, манастирът „Свети Наум“, където търсят успокоение нервно болните от хиляда години насам – това са някои от местата и символите на лечението. То е във водата, географията, климата, в хилядолетното почитане на водата и нейното лечебно въздействие.

В същото интервю казвате, че „най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората“. Разширявайки перспективата от Балканския полуостров към целия европейски континент, усещали ли сте присъствието на някаква граница, която все още разделя западната част от Източния блок? Съществува ли все още такъв „блок“ в западноевропейските глави?

Съществува, да. До ден днешен Западна Европа проектира своята тъмна сянка върху Изтока и особено върху Балканите. В психологията това се нарича проекция –  когато не си се справил с вътрешните си демони и ги пренасяш върху някой друг. Едно изречение се повтаря в моята книга: „По-лесно е сянката да пада върху другите, не върху нас.“ Виждаме го в личните отношения, в семействата и между народите. Тази проекция е продукт на желязната завеса, която произведе невежество, разделение и липса на любознателност и истина. Вместо тях от двете страни на завесата се установи практика на тайни, клишета и лъжи. Тази отровна практика е все още сред нас.

Югославската война беше европейска война, но не беше възприета като такава от западноевропейските държави и обществеността като цяло, въпреки изпитаната съпричастност. На нея се гледаше като на някаква дивашка племенна война, която няма нищо общо с „нас“, цивилизованите европейци. Това поведение на незаинтересованост и лицемерие насърчаваше нападателите – включително многото наемници от други страни. Много показателно е, че тя все още погрешно се нарича „Балканска война“, въпреки че бивша Югославия представляваше само западната част на Балканите. В книгата си бях тласната от желанието да възстановя космополитното и екологично величие на тази дума – Балканите. Самият термин означава „планини“ и аз прекосих някои от тези големи планини, за да обиколя езерата.

При едно от пътешествията – глава „Воят“ – преминавам в гръцката страна на Преспанското езеро, където в продължение на няколко дни с мой приятел, Ник, който е македонски австралиец, обикаляме призрачни села в търсене на ехото от Гражданската война в Гърция. Тоест в търсене на ехото от собствените ни семейни съдби. Още една война като Югославската, която остава отхвърлена и непозната в Европа. Ето защо сега в Украйна има война. Аз не съм изненадана и хората на Балканите не са изненадани. Шокирани и потресени – да. Руските агресори са улеснени от безнаказаността на агресорите в Югославия. Но този път за европейците е по-трудно да отрекат, че това ще промени нещата за всички нас. Вече не е възможно да се скрием от собствената си колективна сянка. Тя е вече пред вратата ни.

В предговора на „Към езерото“ пишете: „Балканите като цяло представляват сложна цивилизационна тъкан, по която местните разчитат, а външните проектират различни – и понякога взаимно противоречиви – версии на действителността.“ Как Вашата „изгодна“ позиция на емигрант от български произход се отразява на събирането на източници и на процеса на писане? Какво означава да се разкрие пред западната публика тази така пренебрегната част от Европа?

Езикът играе важна роля в това.

Пиша, за да се уча. Прекарах две години от живота си около езерата, защото исках да разбера нещо – нещо интимно и дълбоко, без значение какво ще ми струва. Четох много, но исках да разбера това, което не може да се разбере от книгите. Поради тази причина аз се впускам в пътуване само ако съм сигурна, че то ще задълбочи познанието ми за хората. Цената може да бъде висока в личен план, но дарът на разбирането е безценен. Да продължа да откривам Балканите в цялата им сложна красота и мъка означава да разбера вътрешната си география и това, което представлява самият живот.

Има и танц на близостта и разстоянието. За да мога да съм истински близка с хората и местата в книгите си, трябва да имам място, където да се възстановя – далече от тях. Самият факт, че от 30 години живея далеч от България и Балканите и че пиша на английски, ми дава умерения емоционален климат, от който имам нужда, преди да навляза в психологическите лабиринти на моето семейство, моята родина, моите горчиви, обичани, безгранични Балкани. Охридската ми баба Анастасия казваше: „Балканите – това сме ние.“ Тоест цялото човечество.

Почти всички Ваши книги са издадени в България, но въпреки че владеете перфектно и английски, и български, Вие решавате да не се занимавате с превода на творбите си. Как се отнасяте към тези два езика? Равни ли са, или ги използвате по различен начин?

Създаването на книгите ми е физически и емоционален акт, не само интелектуален. Аз обитавам книгите си. Като писател, който основава работата си на непосредствения опит, прекарвам много време извън зоната си на комфорт. Това е моят начин да се уча: трупам впечатления на терен, а после ги пренасям на страницата – мястото на истинското осъзнаване. За мен страницата е продължение на пресичането на езерото с Танас, който е израснал като политически затворник в Албания; на планинския преход с моя водач Анджело, с когото почти се бих в окопите на Първата световна война; на вечерите с братовчедите ми; на извървяното от сродни пътешественици преди мен. Все пак оттук е минавала Via Egnatia, която е превърнала езерата в нервен център на римския свят, а по-късно – на славянското, християнското и ислямското просвещение. Гласовете на тези пътешественици също са в книгата: на Едуард Лиър, на Едит Дърам.

Така че моята ангажираност с индивидуалността на хората, със семейните истории, местата, проблемите и начините на живот е дълбока. След като книгата е написана, аз съм изтощена. Имам нужда от период на възстановяване, за да събера сили за следващото обширно пътуване. През това време оставям българския преводач да завърши първата преводна версия. После навлизам в текста, заживявам в него отново на български и го правя свой.

Всеки, с когото разговарям в „Граница“ и „Към езерото“, общува с мен на български, на някакъв регионален диалект или славянски език. Това е свързващото – и ключовото – в балканските ми книги. Дори в Гърция, Турция и Албания, където английският ми беше от помощ, българският беше определящ. За българското издание се връщам към бележките си, където са уловени автентичните гласове и диалекти на хората. Обичам до безкрай този празник на цветове и гласове. Напомня ми колко неразрушимо полифонични са Балканите. Ето защо искам да запазя това богатство завинаги, слушайки и пишейки нашите истории, докато мога.

Заглавна снимка: Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания © Личен архив на Капка Касабова