Технологията като епична поезия. Разговор с писателя Кен Лиу

Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).

Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ излезе на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.

Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.

Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?

Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?

Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.

Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?

Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.

Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.

Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.

В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?

Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.

Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.

Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.

Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?

Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.

За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?

Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.

Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.

Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.

По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.

С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.

Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?

Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).

Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.

Заглавна снимка: © Li Yibo