Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от оригиналния френски от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.

Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.