Сексуалното образование: нито визия, нито кураж. Разговор с Красимира Величкова

На 18 февруари т.г. в София се състоя дискусия за здравето, секса и образованието на нацията. Дебатите с участието на психолози, правозащитници, представители на граждански организации, родители бяха предизвикани от противоречивите реакции по повод програмата за превенция на сексуалното насилие „Таралежи“ на Фондация „П.У.Л.С.“ в Перник. Програмата първо беше отменена заради реакцията на възмутена майка, а после възстановена.

Един от инициаторите на дискусията беше Красимира Величкова, директор на Българския дарителски форум. С нея разговаря Марин Бодаков.

Този път на прицел е сексуалното образование в училище… Списъкът с теми, които биват табуирани от обществото, постоянно расте. Какво вече съдържа той според собствените Ви наблюдения?

Връщам се назад във времето и започвам да отброявам: интеграцията на ромите, защитата на човешките права и на околната среда, домашното насилие, социалните услуги, предоставяни от неправителствени организации, закрилата на децата… Всичко това вече е заклеймено. Вместо да допринасят за общественото съгласие в каква посока да се развиваме, дискусиите по тези теми ни разделят още по-категорично. Ако някой преди пет години ми беше казал, че организации и хора, които работят в подкрепа на деца и семейства, на жертви на насилие, ще бъдат не просто поставяни под съмнение, а демонизирани и атакувани, със сигурност бих се изсмяла. Вече си мисля обаче, че няма тема, която да не може да създаде конфликт и да допринесе за разпада на обществената тъкан, чиято спойка е не само доверието помежду ни, но и споделянето на общи базисни ценности.

Още една тема трябва да стане тайна за подрастващите… Но има ли тайни играчи в този актуален скандал? Има ли нови играчи? Играчи, които не познаваме от дискусиите около Истанбулската конвенция?

За подрастващите (и по лични спомени, и през наблюдения върху сина ми сега) тайни няма. Ние, родителите, можем да се самозаблуждаваме, че има, но те намират своите начини да стигнат до всичко, което ги вълнува. Още повече че сега океанът от информация е безбрежен. Ние обаче като възрастни носим отговорност за тяхната способност да се ориентират и плуват в този океан и в крайна сметка – за това какви хора и граждани ще пораснат.

За конкретния случай: да започнем оттам, че скандалът се инициира от една-единствена жена, чийто глас като ехо преминаваше от медия на медия, докато накрая зазвуча като многогласен, мощен хор. В момента той е подет от групи (основно в социалните мрежи), които бяха активни и срещу Истанбулската конвенция, и срещу Стратегията за детето, и срещу Закона за социалните услуги.

Ключовите страхове и опасения на тези хора изразяват недоверие в работата на институциите, които според тях трябва да гарантират неприкосновеността им като семейства и родители, както и да пазят традиционните им ценности. Дискусиите им обаче придобиват уродлив формат, който изглежда подготвен и професионално режисиран в голямата си част. Захранват се страхове, сочат се врагове – конкретни хора, граждански организации, институции, разказват се сценарии за разрушаване на семейства, за тържество на разврата, за апокалипсис на обществото, в което те пребивават, дори се призовава за физическа саморазправа. И тяхната реалност в толкова голяма степен се различава от това, което по същество са цитираните документи, че на пръв поглед спокойният разговор и опитът да се „намерим“ в превода изглеждат напълно невъзможни.

Как оценявате реакцията на Просветното министерство в конкретния случай в Перник?

Ето това е един от най-важните въпроси за мен. Първоначалната реакция за прекратяване на програма „Таралежи“ и за наказание на началничката на Регионалното управление на образованието в Перник беше напълно неадекватна. Възможно е да са били подведени и министърът, и съветниците му, но това не отменя факта. Миналия петък, 14 февруари, МОН отмени забраната на програмата, но това беше закъсняло действие.

Не знам дали е наивно, но очакването към Министерството е в подобни моменти да охранява интересите на децата. А децата ни имат изключителна нужда от съвременно образование, включително и по темите за тяхното здраве и съзряване. Министерството е длъжник на обществото ни, че все още няма такава програма като задължителен предмет с добро съдържание, с подготовка и подкрепа на учителите да го преподават. Министерството е длъжник и на всички граждански организации, които успяват на места да запълнят тези липси в образователната система, и то с помощта на средства от дарители.

Вместо да ги защити, вместо да ги насърчи, вместо да вземе тези отделни примери и да ги превърне в национални програми, първата реакция на Министерството беше да ги забрани. А това означава едно: че не само Facebook групите са движени от страх, явно страхът е обхванал и нашите институции, чиято задача е да предлагат визия и кураж. Сигурна съм, че много хора биха подкрепили всяка институция с визия и кураж за смислена промяна.

Споделяте ли интуицията, че всеки един медиен скандал е конструиран с негласното предписание да демонизира гражданското общество и неправителствения сектор?

Това не е интуиция, а очевидност за всеки, който следи събитията. В последните шест-седем години неусетно – къде гласно, къде негласно – се отнема от пространството на гражданите. През скандали, през неспазване на процедурите за приемане на нормативни актове, през директни заплахи от конкретни политически партии, през опити за прокарване на законодателство, което би ограничило работата на определени граждански организации.

Стигаме дотам да чуваме в прав текст: „Неправителствените организации рушат държавността, защото непрекъснато я критикуват“, което е на една крачка от разговора за онзи строй, когато всички мислеха еднакво и нямаше критики, нито граждански организации. Но пък имаше забрани, врагове на народа, лагери…

Какво смислено може да се прави, за да не увеличаваме страховете на децата, както и свързаното с тях насилие? Вие – като майка на син в тази чувствителна възраст? Ние – като застрашена либерална общност?

Вярвам, че всичко започва в семейството. Родителската отговорност за възпитанието на децата ни не може да бъде прехвърлена на образователните институции, дори и те да са прекрасни. Нямам рецепта за всички родители, защото всеки от нас има своите ценности и те го ръководят в грижата за децата му. За мен добрата стратегия е да бъда честна със сина си докрай за всичко, да зачитам неговото мнение и гледна точка и когато имаме несъгласия, да чувам аргументите му. Не изпитвам неудобство да говоря с него за онова, което го вълнува сега, когато е на 13 години.

Понякога обаче изпитвам трудност да опазя авторитета на институцията училище. Ето вчера например, обсъждайки какво им преподават за пубертета и секса в училище, той ми каза: „По биология учим, че хората имат полови органи и че се размножават. Но никой не ни казва, че това става със секс. А защо, като всички го знаем?“ В такива моменти си давам сметка, че образователната ни система девалвира, защото е неадекватна на съвременните реалности и нужди на децата, родителите, обществото. И влизам в ролята на неин защитник пред сина си, защото в същото време за мен е важно той да расте като гражданин, който уважава институциите.

По отношение на либералната ни общност моето мнение е, че ние сме длъжници на хората. Очевидно в годините не успяхме да разкажем спокойно и убедително защо нашите ценности правят обществото ни по-добро, защо простите и популистки решения не работят при комплексни проблеми. Наличието на хора с консервативни ценности не ме плаши ни най-малко, дори го намирам за естествено. Плашещо е, когато политиците и институциите с пасивността си, а някои от тях – и с агресивността си и дори в нарушение на правните норми, допринасят тази разлика в ценностите да води до дълбок разрив в обществото.

Заглавна снимка: Разтвор от книгата „Плодът на познанието“ на Лив Стрьомквист (прев. Анелия Петрунова, ИК „Жанет 45“, 2020)