Нели Закс – вестителката на утехата. Разговор с Любомир Илиев

В края на миналата година Издателство за поезия „ДА“ публикува сборника „Смъртта още празнува живота“ с избрани стихове на немската поетеса Нели Закс. По този повод с нейния преводач на български Любомир Илиев разговаря Зорница Христова.

В интервюто си за „Култура“ казваш, че Целан не e „от твоята вакса“ и затова не би го превеждал. Какво в Нели Закс усети „свое“?

Въпросното интервю (което всъщност ме запозна с Марин Бодаков) е от 2006 г. и е логично оттогава нещо в представите ми за Паул Целан и Нели Закс да се е променило. Основното обаче остава: двамата са духовни сродници, изпитват на собствения си гръб ужасите на Холокоста и са най-ярките изобличители на „дванайсетте кафяви години“ в поезията. Но и съществено се различават.

Докато у Целан надделява отчаянието, с течение на времето прераснало в параноя (казвал ми го е синът му Ерик, на когото няма как да не вярвам, включително защото е изумително точно копие на баща си!), поезията на Нели Закс, без в никакъв случай да е оптимистична или жизнеутвърждаваща, гледа напред. Колкото и да прелива от страдания и жертви, тази поезия в никакъв случай не е неврастенична – тя не позволява на отчаянието да се превърне в отрицание. За Закс нещата никога не се свеждат до користно самодоволство, у нея липсва и каквото и да било желание за възмездие, макар че обстоятелствата биха я оправдали. Напротив, тя настойчиво призовава „преследваните да не станат преследвачи“. Занимава я друго, далеч по-съществено: как да постъпим с човека, забравил човешкото у себе си, какво да правим с ръцете, създадени за щедрост, а използвани като инструмент за убийство.

Самият аз се прекланям пред Паул Целан, но не крия, че Нели Закс ми е по-близка. А и за разлика от Целан, за когото у нас се знае далеч повече благодарение на многото опити за превод (някои доста добри, други – не съвсем, трети – направо катастрофални), името на Нели Закс – тя също е превеждана, но по-рядко, и поезията ѝ така и не успява да остави съществена следа на българска почва – е известно предимно на статистиците, водещи на отчет лауреатите на Нобелова награда за литература (тя я получава през 1966 г.). Това също натежа в решението ми да я преведа на български.

Смяташ ли, че това я прави по-общочовешка, по-преводима за непреживелите травма?

Несъмнено. И я прави далеч по-малко енигматична, отколкото изглежда на пръв поглед. Да вземем само мотива на всемирното бягство в поезията ѝ: трагическият герой на Нели Закс е едновременно и жертва, и пророк, но пророкът у нея не е някаква изключителна личност. Всеки бежанец е пророк, а всеки човек и на Земята, и във Вселената, е бежанец. Така в поезията на Нели Закс се трансформира библейското изгонване от Рая. Раят е родината, а родината е рай. И това не се поддава на промяна, където и да се намира човек – неслучайно думата „копнеж“ е сред най-често срещаните в стихотворенията ѝ. Това прави нейната поезия особено актуална в наши дни. Бягството е безкрайно и заразително, понеже никой не иска да се вслуша в бежанците – човешкото ухо, уви, е „обрасло с коприва“.

Прочее, най-синтезирано го е казал Ингвар Андершон в словото си при връчването ѝ на Нобеловата литературна награда: „Нели Закс е вестителка на утехата, насочена към всички онези, които изпитват отчаяние от превратностите на човешката съдба.“

И все пак ми е интересно и обратното на общочовешкото, това, което е собствено еврейско и насочено главно към „своите“. Които току-що са преживели колективна травма. Опитвам се да си представя такава поезия след Батак, да речем, предупреждаваща своите да не станат преследвачи. Дали си полюбопитствал как я четат в Израел?

В Израел я ценят много високо. Нещо повече (знам го от първа ръка): когато в началото на 1967 г. Гюнтер Грас иска да посети Израел, негодуванието там е голямо – пропастта между двете страни е още твърде дълбока. Затова и му отказват официално. Намесва се Нели Закс, която пише писмо до Кнесета именно в смисъла на помирението; в крайна сметка Грас заминава за Израел със съгласието на Кнесета.

А това „преследваните да не станат преследвачи“ как се чете?

В същия смисъл: да не забравяме миналото, но да гледаме напред и заедно да изграждаме бъдещето, вместо да прилагаме първобитното правило „око за око, зъб за зъб“.

Да, имах предвид дали има хора, които го съпоставят с военната политика на Израел.

Не съм срещал подобни съпоставки. Но когато през 2012 г. Грас написа стихотворението си „Това, което трябва да се каже“, в което описва Израел като заплаха за световния мир, се надигна старата вълна от негодувание. Не помогнаха уверенията на Грас, че има предвид само правителството на Нетаняху, че не иска нищо друго, освен Израел да живее в мир със съседите си – писателят беше обявен за „персона нон грата“. Е, след година почина, така че забраната да влиза в Израел не бе осъществена на практика.

А всъщност Гюнтер Грас и Нели Закс приятели ли бяха? Много се впечатлих от твоя разказ как той те е запознал с нейната поезия – „и това, което не разбирам, е голямо“.

Онова, което ми е казвал Грас, е напълно достоверно и всъщност една от причините дълго да не смея да я пипна (докато не се намериха Марин и Силвия [Чолева от Издателство за поезия „Да“ – б.р.]…). Но на въпроса ти: Нели Закс не е имала никакви приятели, поне не в обичайния смисъл на думата. За приятелка, доста по-възрастна от нея, смята само Селма Лагерльоф, която така и не вижда след над три десетилетия кореспонденция (Лагерльоф умира месеци преди пристигането на Закс в Швеция). Вглъбена до саможивост, тя изобщо няма отношение към съвременната ѝ литература. За събрат по дух и съдба смята – с основание – Паул Целан, дори го посещава в Париж, но в характерите на двамата явно има непреодолими различия: той гледа назад, тя – напред. Колкото до Грас, поне на две места пътищата им се преплитат. За второто ти казах – застъпничеството на Закс пред Кнесета, довело до разрешението Грас да посети Израел. Първото също е любопитно: като виден член на легендарната „Група 47“ Грас несъмнено има принос през 1967 г. тази група да направи своето „изнесено“ заседание не някъде в Германия, а в Стокхолм в чест на Нели Закс. Не знам подробности, не знам дори дали е присъствала. Малко по-късно групата се разпада.

Всъщност общуването и с Целан, и със Селма Лагерльоф е кореспондентско. А какво според теб я свързва с Лагерльоф, виждаш ли връзка между поезията ѝ и „Сага за Йоста Берлинг“ например? Наскоро у нас излезе „Коларят на Смъртта“ – но цялата концепция ми се струва тотално различна. Греша ли?

Не съм чел „Коларят на Смъртта“, но си представи уединено живеещото берлинско момиче и наплашената млада жена, която – прехласната именно по „Йоста Берлинг“ – има нужда да сподели с някого мислите си. Признавам, че и при най-дълбоко взиране не откривам литературни влияния от Лагерльоф върху творчеството на Закс (впрочем колкото до първите ѝ стихотворения, посветени на природата, цветенцата, тревичките и т.н., на зряла възраст тя дълго не ще да признае авторството им). Закс вижда в Лагерльоф почти единствената възможност за човешко общуване.

Връщам се към Грас: и от малкото казано от мен за него личи недвусмислено, че високо я ценеше и безкрайно я уважаваше.

С какво помогна четенето на Мартин Бубер за превода ти?

Би било несериозно да претендирам за дълбоки познания за Мартин Бубер, то не би отговаряло и на истината. Но след прочита на стихотворенията на Закс и тяхното тълкуване от именити специалисти ми стана ясно, че без навлизане в хасидизма много неща ще си останат непонятни за мен. Не че разбрах всичко от разсъжденията му, но те наистина ми помогнаха да разшифровам пасажи и цели стихотворения на Закс, които до този момент ми бяха истинска загадка и отчаяно си блъсках главата да ги разтълкувам. А незаобиколим фактор в хасидизма е именно Мартин Бубер, който силно влияе върху израстването на Закс като поетеса. Защото Бубер е известен преди всичко със своята философия на диалога, определяна още като форма на религиозен екзистенциализъм. Тъкмо идеята за диалог е ключова в поезията на Нели Закс.

А според теб възможно ли е такова нещо като колективен диалог – защото у Закс пеят хорове.

Закс следва доста отблизо учението на Бубер, а поне според него явно е възможно: неговата философия на диалога разграничава между отношенията Аз–Ти и Аз–То. Първото е отношението между две личности, второто – между личността и всичко, което е извън нея: света, вещите и др. Това, разбира се, не създава буквална представа за „колективен диалог“, но в творчеството на Закс именно въображаемите хорове я съдържат в себе си.

Има ли нещо в българската литературна традиция, с което може да се свърже този тип диалог? В чий български език чувстваше опора?

Ето тук вече окончателно ще се изложа: поради сравнително слабото познаване на българската литература трябва доста да се поровя, за да ти отговоря. Доколкото хасидизмът е част от мистицизма, ми се ще да спомена Дънов може би – но това по отношение на Бубер, за когото всичко опира до личната връзка с Бог. А иначе, по отношение на Нели Закс, и двамата със Силвия провидяхме – независимо един от друг! – мотиви, срещани у Илко Димитров например.

Финален въпрос – имам два екземпляра от „Смъртта още празнува живота“, искам да подаря единия на приятел тук, в България. На какъв човек ще ми препоръчаш да я дам?

На човек, който е съгласен голямата поезия да го стисне трайно за гърлото.

Заглавна снимка: © Ирен Крумова