Д-р Марина Лякова: „Източването“ на социални помощи в Германия е мит

Марина Лякова е завършила специалностите „Социология“ и „Обществена комуникация“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Заминава за Германия на 24-годишна възраст със стипендия на Германската служба за академичен обмен (DAAD) за подготовка на докторската си дисертация по социология. Професионалният ѝ път започва като научен сътрудник в Института за изучаване на Турция към Университета Дуисбург–Есен. Понастоящем е постоянна преподавателка по „Социология на миграцията“ и „Социални изследвания на пола“ в Университета в Карлсруе. През 2018 г. завършва хабилитационния си труд, посветен на българските имигранти в Германия.

Йоанна Елми: Този разговор се провежда след излъчването на репортаж на bTV, озаглавен „Трафиканти зад преселението на Столипиново в Германия“, и Вашите възражения относно съдържанието му. В публикацията в личния Ви блог говорите за обичайната миграция и живот на български роми в Германия, които представят една много различна картина от показаната ни в медиите. Как изглежда реалността?

Марина Лякова: От десетина години се наблюдава процес, който ние, социолозите, наричаме „хетерогенизация“ на българската миграция към Германия. С това тромаво понятие се обозначава фактът, че няма един начин на миграция, няма „обичайна миграция“, няма един утъпкан път, по който мигрантите преминават. Има все по-разнообразни биографии на мигранти. Идват млади и стари, мъже и жени, студенти; хора без образование; хора, пребивавали в други държави, а някои – дори и на други континенти. Все по-различни стават целите, начините, формите на престой в Германия. Това важи с пълна сила и за ромите.

Най-често срещаният начин на миграция на българските роми към Германия е т.нар. верижна миграция. Заминават синовете, устройват се, после вземат жените и децата. Родителите мигрират само ако са млади и в добро здравословно състояние. На този принцип заминават цели села или квартали.

Процесът на устройване, разбира се, е труден. Често се минава и през нерегламентирана трудова дейност, и през живот по няколко души в стая. Понякога се стига и до условия, наподобяващи робски зависимости – факти, които бяха показани и в репортажа на bTV. Но след година-две хората стъпват на краката си. Успяват да наемат самостоятелно жилище, успяват да получат трудов договор. Децата тръгват на училище.

Освен по този начин, някои роми идват в Германия като студенти, други – като експерти. Има и материално добре поставени роми, които от самото начало се устройват индивидуално – без някой да ги „изтегли“, без да стават част от „веригата“. Да, те не са „масата“, но ги има. Тези факти останаха скрити от аудиторията на bTV. Проблемът в репортажа не е, че показва работата „на черно“ и живеенето по десет души в квартира, а че показва предимно тях.

ЙЕ: Казвате, че миграцията на български роми е многопластов процес. Какви са механизмите на този процес според Вашите изследвания в сферата на имиграцията на българите в Германия?

МЛ: Както сред българите, така и сред ромите наблюдаваме засилена социална стратификация по отношение на образованието и доходите. Без съмнение, тя оказва въздействие върху възможните траектории на един мигрант, независимо от етническата му принадлежност. Изходните позиции, от които мигрантите поемат своя път, стават все по-различни. Тази многопластовост, този стратифициращ поглед липсва обаче в публичното говорене за ромската миграция.

В България мнозина предпочитат да боравят с утвърдените стереотипи: „Щом е ром, значи е беден и живее в катун“ и „Щом е ром, значи краде“. Факт е, че немалко роми, дори в България, живеят извън т.нар. ромски махали. Факт е също, че най-големите кражби в най-новата българска история са извършени не от роми, а от етнически българи. Погледнете всички случаи на фалирали банки, на т.нар. пирамиди или дори най-новия случай на псевдокриптовалута.

След излъчването на репортажа на bTV чух и обвинения от зрители, че ромските имигранти в Германия работят нискоквалифицирана работа за малко пари в сферата на сивата икономика. Обикновено тези укорителни думи излизат от устите на хора, които не са напускали задълго родината си, не са били мигранти. Тези хора вероятно не са се запитвали какво работят българските имигранти в чужбина.

На база на многогодишните изследвания и анализи на мигрантски биографии мога да потвърдя, че

голяма част от българските мигранти, дошли в Германия, особено преди България да стане член на ЕС, в началните години на престоя си са работили в нискоквалифицирани и нископлатени професии. Без значение дали в България те са имали по-висок, или по-нисък образователен и социален статус.

Много от социалните и културните капитали, с които човек разполага, губят стойността си в процеса на миграция. Те не са разпознаваеми на новото място, блокирани са. Съвсем не е рядко явление инженери да карат такси, икономисти да работят като рецепционисти в хотел, работници по строежи, колбасари, гледачи на възрастни хора, пекари, чистачи. Немалко мигранти при пристигането си започват да работят каквото намерят. Независимо от етническата си принадлежност. А някои и остават в тези професии. Особено когато човек не знае езика, когато дипломата му не е призната, възможностите за реализация на новото място не са особено привлекателни. Да се твърди обаче, че това е „ромски проблем“, е абсолютно спекулативно.

ЙЕ: Наблюдава ли се промяна в профила на емигриралите през последните 20 години? Какви примери може да представите от личната си практика?

МЛ: Промените са огромни. Това беше и едно от централните предизвикателства в работата ми – в нея изследвам миграцията на българите към Германия в три различни исторически периода: през социализма, когато да напуснеш България е било изключително трудно, да не кажа невъзможно; през 90-те години, когато изходът беше възможен, макар и труднодостъпен, но установяването в чужбина – изпълнено с почти непреодолими препятствия; и след 2007 г., когато миграцията постепенно се превърна във вътрешноевропейска мобилност.

През всичките тези години и профилът на мигрантите се променя значително. В груби щрихи – ако до 2007 г. миграцията е предимно образователна, експертна, но нерядко и нерегламентирана, то след 2007 г. тя се масовизира, влиза в коловозите на регулираните трудови практики и става все по-дифузна. Ако през 90-те години мигрантите идват и по правило остават в Германия,

след 2007 г. нараства броят на тези, за които Германия е междинна спирка, които преосмислят решението си да мигрират, които се връщат в България или поемат в друга посока – най-често към мегаполисите на Азия и Америка.

След 2014 г. се засили и миграцията на български пенсионери към Германия – най-вече с мотив да помагат при отглеждане на внуците.

ЙЕ: Да се върнем към лошите практики по отношение на българските роми в чужбина. Говорите за трафик на хора, липса на образование и информация, което води до трудова експлоатация, както и до прословутите схеми за източване на социални помощи. Със сигурност не можем да кажем, че това са практики, които се ограничават само до българските роми. Какви са Вашите наблюдения?

МЛ: Трафикът на хора не е нов и съвсем не е „етнически“ феномен – през 90-те години немалко жени от Източна Европа попадаха в примката на трафикантите, подлъгани от обещания за високи доходи като „сервитьорки“ и „танцьорки“. Колкото по-рестриктивен е имиграционният режим на приемащата страна, толкова по-разпространени са тези практики. До 2007 г. издаването на работни визи на българи за Германия беше изключително трудно. Целта на държавата беше да предпази местните работещи – особено по-нискоквалифицираните – от външната конкуренция на мигранти, готови да работят за много по-ниски заплати при лоши условия на труд. Тази политика обаче се оказа нож с две остриета – тя изтласка желаещите да работят в Германия чужденци в сферата на нерегламентираните практики на престой и труд.

Ключовите фактори за преодоляване на тези практики са два – отвореност на имиграционния режим и квалификация. Нискоквалифицираните български граждани (независимо дали са етнически роми, или българи) и до ден днешен стават жертви на такива порочни практики. Когато нямаш квалификация, нямаш и голям избор на работно място. А ако не владееш езика и нямаш достъп до информация, може много лесно да бъдеш заблуден. Именно затова германските социални служби насочват вниманието си към тези проблеми – разпространяват брошури с информация на български, назначават говорещи български социални работници, които по места общуват с новодошлите мигранти и ги информират за правата им. И предлагат образователни и квалификационни курсове на новодошлите.

„Източването“ на социални помощи е мит или поне няма масовия характер, който ни внушават някои медии.

Действително немалко български граждани получават социални помощи от германската държава. Но това се дължи на спецификата на социалната система – социални помощи в Германия се получават не само от безработните, а и от нар. „работещи бедни“, чийто трудов доход не надвишава „екзистенцминимума“, определен от германската държава. Това, че много българи получават социални помощи, не означава, че те ги „източват“. Напротив, те имат законното право на такива помощи.

Разбира се, има и спекуланти – хора, които нямат право да получават помощи, но с представянето на фиктивни документи ги вземат. Съществуват фирми, които попълват документи на неграмотни имигранти и изискват огромни суми за тази „услуга“. Германската държава активно се противопоставя на такива незаконни практики. Истинският проблем обаче е в различните стандарти на живот в европейските държави. Точно той трябва да се адресира. Спекулациите със социални помощи ще престанат, когато имаме обща европейска социална система и европейски базови социални осигуровки. Не може да имаме общ пазар и отворени граници, а солидарността с нуждаещите се да се затваря в националните държави.

ЙЕ: Може ли да говорим за гетоизация на български имигранти – роми или не – в определени райони в Германия? Съществуват ли предпоставки за ефективна интеграция и ако да – какви са те?

МЛ: Българските имигранти са концентрирани в големите градове на Западна Германия – Берлин, Мюнхен, Франкфурт, Кьолн, Щутгарт, в Рурската област. Много от студентите ни следват в Мюнстер, Аахен и Карлсруе. „Български“ квартали в Германия няма. Част от българските роми живеят концентрирано в Дортмунд-Нордщат, Дуисбург-Марксло, Офенбах, Манхайм-Некарщат Вест и Манхайм-Юнгбуш. Концентрация обаче не означава гетоизация.

Употребата на термина „гетоизация“ е много оспорвана в немския контекст – спорно е доколко по-бедните квартали в Германия са превърнати в „гета“, в които освен нисък социален статус се концентрират висока престъпност и непропускливост. По-скоро не са. И това се дължи на усилията на държавата и на съответните общини. Дълги години Германия не провеждаше никаква политика за приобщаване на имигрантите. „Гастарбайтерите“, дошли през 60-те години например, бяха оставени сами на себе си. Смяташе се, че те ще работят три-четири години и след това ще напуснат Германия. Данните за населението на Германия показват, че това е било изключително недалновидно допускане.

Днес около 20% от населението на Германия са хора с имиграционен бекграунд – имигранти или деца на имигранти.

Очевидно е, че интеграцията не е екзотична прищявка, а е въпрос от първостепенно значение за съществуването на немското общество. Основната предпоставка за успешна интеграция е да се осъзнае необходимостта ѝ от всички институции и действащи лица. Знаейки какви усилия се полагат от страна на германската държава, съм оптимистка за интеграцията на новодошлите българи и български роми.

Заглавна снимка: Johann Walter Bantz