Запетайката е белег и рана. Разговор с Надежда Радулова за книгата ѝ „Малкият свят, големият свят“

Току-що издателска къща „Жанет 45“ публикува новата стихосбирка на Надежда Радулова. За нея Биляна Курташева, редакторка на изданието, казва: „В началото на тази книга „зреят осем обли молитви“, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа“ – първа дума, първо „хайде“ и колелото на времената се завърта бясно.“

Аз също искам да поговорим с Надежда на тази тема, но ще тръгна от друг текст.

Вземам повод от стихотворението „Не исках да съм в люлката“ и стиховете „… че повече не трябва да, / че трябва аз да направя пълното пре- / въртане, и да се върна там, където ударът, където / всички удари все още или никога не са / ударили…“.

По какво разпознаваш, че си направила пълното превъртане в един поетически текст, че е време за нова твоя книга? Че книгата е нова?

Писането на поезия, за разлика от писането ми в други жанрове, винаги ми е давало терен да преживявам илюзорното усещане за пълен контрол като реално. За да се смиря в крайна сметка с илюзорността му. Това е един от съкровените ми мотиви изобщо да пиша.

Изграждането на едно стихотворение е драма в няколко действия, която започва с надменния триумфален марш на самозванката, владееща безкрайната територия на езика, която обаче изведнъж хуква подир Белия заек, пропада в бездънната му дупка, където пораства и се смалява, костите ѝ пукат, кожата ѝ се разкъсва, ту е кукла на конци, ту звяр, хванат в клетка, бори се за всяка глътка въздух, както и да се върне в познатото си тяло, в тялото на познатото и когато най-накрая успее да се събуди от тази не съвсем комфортна приказка по Карол и по Хофман, се оказва, че цялата е в шевове и белези, че всичко я боли, че е останала без царство, че никога не го е имала…

Накратко, стихотворението е заешка дупка, в която пропадаме – като писатели, като читатели. Същото е и с една книга. Готова е, когато пуснеш юздата, кормилото, контрола. Когато допуснеш читателя в твоята заешка дупка, която никога вече не е твоя. Когато освободиш книгата от себе си.

Пишеш, че „този свят не трае крехкост“… Дали това важи както за малкия свят, така и за големия свят? И защо между тях има запетайка?

Запетайката е белег и рана: спомен, че двата свята някъде (не някога) са едно, напомняне, че вече никога няма да бъдат едно. Парадоксален знак за разделяне и свързаност. Думите, които цитираш, са от едно стихотворение, което се занимава тъкмо с този травматичен срез, който, разбира се, не е лично мой, а – как да кажа – общобиографичен. Ако не ме лъже паметта, то завършва със стиха „и вече никога не сме едно“. За да живеем във всекидневния свят, сякаш е необходимо да сме в белега, а не в постоянно отворената рана на този спомен. От друга страна, опитът с поезията, с изкуството изобщо, ни дава възможност да преживяваме раната, крехкостта, сърцевината на човешкото.

Имам чувството, че допираш ухо до земята – и чуваш нечленоразделния ужас на детството. Но после го изпяваш като изтънчена оратория. Как промени представата ти за писането появата на твоето дете?

Вярвам, че всеки човек, роден по начина, по който все още се раждаме, е родител, независимо кога и дали изобщо има дете. (Това е огромен шанс за човечеството въобще – стига повече хора да го осъзнаваме. Личности като Януш Корчак, Майка Тереза, Папа Франциск и пр. са сред най-силните доказателства на тази теза.) Та в този ред на мисли, моето дете се е появило в живота ми много преди да се появи физически. Физическата му поява обаче, наред с много други неща, постави под въпрос някои моменти от собствената ми ранна биография, предложи друг ключ за осмислянето им.

Далеч съм от мисълта, че този ключ е всевалиден. Допускам, че с порастването на Елена, с промяната в общуването ни, с развитието, но и в известен смисъл редуцирането на този неин смайващ и безусловен детски език без граници, и аз ще продължа да се трансформирам. Вероятно през годините трудните врати отново ще започнат да проскърцват и заяждат, ключът отново и отново ще се подменя. Но съм убедена, че събития като раждането, смъртта, болестта, преживяването на определени произведения на изкуството и пр. ни дават шанс да поставим сами себе си в нова интерпретативна рамка, а това е безценно. В някакъв смисъл – оздравително.

Веднага обаче ще те препратя към Сюзан Зонтаг и нейното прочуто есе „Срещу интерпретацията“, чийто финал – вярно, през далечната 1964 година – пледира, че се нуждаем не от херменевтика, а от еротика на изкуството. С какво те привличат образите от Античността, населяващи книгата? С какво те карат да изпуснеш контрола върху актуалността?

По-конкретно втората част на книгата се занимава с митологически образи на жени, преживели някаква трансформация, метаморфоза (понякога форма на наказание, понякога на спасение), и то най-често следствие на прекосени (невинаги по тяхна воля) граници. Тези образи обитават фантазията ми от много години и въпреки многократните прочити на текстове, преразказващи и интерпретиращи митовете, се оказа, че съм запомнила определени моменти в историите погрешно.

Например емоционалният ми спомен от историята на Йо е за известна доза удоволствие от скиталчествата ѝ по света; Мира за мен винаги е била по-скоро жертва на баща си Кинирас, а не вманиачена прелъстителка и кръвосмесителка; Ехо е уж обречена да няма свои думи, но пък прави така, че собствените ни думи, веднъж изговорени, зловещо да отекват и да не могат да се приберат обратно в неизговореното и пр. Затова до известна степен тези „метаморфози“ също са биографични или протобиографични. Разказът за тях започва от мястото, в което личната, собствената ни биографична памет поддава и ни подхлъзва, предава общата ни културна памет.

А що се отнася до Зонтаг, която много харесвам, въпросното наистина ранно есе има свой контекст и свои имплицитни опоненти, но не това ни занимава сега. Въпросът в случая е не какво ни казва то днес („Срещу интерпретацията“ възразява точно срещу този тип въпроси), а как ни казва това, което ни казва. И в този смисъл най-важният въпрос винаги е как. За разлика от Зонтаг, смятам, че добрата интерпретация, била тя и херменевтична, би могла да запази „тайната“ на текста донякъде в „тайна“ и за неговия възприемател, но да му даде необходимите инструменти, за да я разкрие сам.

Между другото, тъкмо в това есе Зонтаг сравнява критиката на изкуството с литературния превод. И тук отново ми се иска да допълня и разширя: да, добрият преводач е като добрия интерпретатор – разплита тъканта на изходния текст до последната му нишка, разгадава тайната му, след което отново я забулва в тъканта на приемащия език и я поднася на читателя. Тайната остава тайна. Която се споделя от двама – пишещия и четящия. И в това е еротиката на писмеността. Критиката е един от възможните инструменти, който ни подготвя за тази среща.

А кои поети те подготвиха за срещата с новата ти книга? И как?

Част от писането на „Малкият свят, големият свят“ съвпадна с двугодишната ми работа по превода на „Машини за дишане“, томче с избрани стихотворения на голямата съвременна американска поетеса Линда Грегърсън, за чието издаване съм благодарна на чудесното малко издателство „ДА“ и най-вече на неговото сърце-мотор Силвия Чолева.

Тук отварям скоба, за да благодаря на всички български издателства, които поемат риска да издават оригинална и преводна поезия. Сигурно ще пропусна някое, но без „Факел Eкспрес“, „Ерго“, „Смол Стейшънс Прес“, „Аквариус“, без изданията на – за жалост – вече несъществуващото „Стигмати“ и разбира се, без „Жанет 45“ в лицето на всеотдайната ми дългогодишна издателка Божана Апостолова, рафтовете в книжарниците ще обеднеят до болест.

Та срещата ми с писането и света на Линда Грегърсън, със самата нея, за пореден път потвърди убеждението ми, че без четенето губим половината си живот – по-важната половина, струва ми се; тази, която удължава биографичното ни време на тази земя за добро и ни свързва едни с други.

Макар и работещи в различни поетически традиции, с Линда Грегърсън, оказа се, споделяме доста сходно разбиране и преживяване на процеса по създаване на едно стихотворение. И общ език и интерес да разговаряме за това. Така че – както обикновено се случва при мен – и сега се оказа, че четенето, преводът и писането не могат едно без друго. Затова избрах за епиграф на моята книга цитат от превода си на „Машини за дишане“ – „Единственият свят ни дава втори шанс“. Така символично свързвам трите си основни занимания и страсти.

Освен Линда Грегърсън има още две авторки, които интензивно четях в този период. Едната е Ан Карсън, прекрасна канадска поетеса и преводачка (включително на Сафо и Еврипид), която е литературен „археолог експериментатор“ на античния свят. Другата е Бриджит Пиджийн Кели, американска поетеса, чието покъртително стихотворение „Песен“ е една от най-страшните и истински приказки за детството, които съм чела.

По-конкретно за цикъла „Преображения“ влияние през годините са оказали теоретичните и художествени книги на моята учителка от Софийския университет Миглена Николчина. И особено стихосбирката ѝ „Асимволия“, която, заедно със „Смъртта на Вергилий“ на Херман Брох, в далечната 1995 година може би за първи път ми показа как един съвременен художествен текст, написан на съвременен език, може да осмисля настоящето през далечното минало или през митологията.

В последните месеци вниманието ми беше разделено между редактирането и оформлението на книгата (благодарности на прекрасната ми редакторка Биляна Курташева и на най-добрата и взискателна художничка читателка Свобода Цекова!) и приключването на един труден превод – сборник с кратката проза на Силвия Плат, който ще излезе до края на годината в издателство „Лист“.

На финала искам отново да се върна на запетайката от заглавието на твоята чудесна книга. И да задам въпрос, който съм задавал и на Линда Грегърсън в един разговор, проведен в твоя дом: Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма. А ти за пореден път ми връщаш неговата изтънченост…

Съзнанието за трагизъм изисква усещането за историчност, както и дързостта на радикалните проекции в бъдещето. А ние все повече прекарваме живота си, заключен между две дати – на собственото ни раждане и на собствената ни смърт. И забравяме огромната привилегия да живеем живота на другите, на тези преди нас, да настройваме сърцата си така, че да поемем тяхната радост и скръб, тяхната борба за смисъл.

Ако се върна отново към Зонтаг, в книгата си „Болестта като метафора“ (апропо особено актуална през последните месеци, когато основната световна новина е свързана с болест) тя говори за това колко трудно е в напредналото индустриално общество да се примириш с умирането, как смъртта е превърната в „крайно обидно, безсмислено събитие“. Сякаш днес, може би наистина на прага на появата и възцаряването на изкуствения човек, имаме нужда да върнем смисъла в смъртта, в умирането („Защо трябва да умираме“ – отговаря Линда Грегърсън преди две години на страниците на тогавашната „Култура“.) Защо е важно да се радваме на времето си тук и да скърбим, както Давид за Саул и Йонатан в Стария завет, както Ахил за Патрокъл в „Илиада“, както Майката за Сина в „Стабат матер“ на Перголези, както лирическият герой на Одън, който в болката си иска всички часовници да спрат, а звездите да угаснат, както Ник Кейв в албума си Ghosteen, посветен на трагично загиналия му син Артър…

Какво друго е поезията, ако не радикална форма на идентификация и пренос. Независимо в каква форма ни се явява. Нито в кой момент от живота ни. В този пренос, в тази идентификация, в това разширяване на личните ни животи и трагизмът, и възторгът стават отново възможни.

Надежда Радулова пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Авторка е на осем стихосбирки, сред които „Алби“, за която получава Национална награда за поезия „Иван Николов“ през 2001 г., и „Когато заспят“ с награда „Николай Кънчев“ за 2015 г. Сред преведените от нея автори са Марина Левицка, Филип Рот, Сам Савидж, Джон М. Кутси, Джийн Рис и др.Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Заглавна снимка: Фрагмент от корицата на „Малкият свят, големият свят“ © Свобода Цекова