Панелките: Помирение с историята

Заговорим ли за държавите от бившия Съветски блок и изобщо за Източна Европа, първата асоциация често е пейзажът на дистопичните панелни блокове, превърнали градовете в гигантски лабиринти от бетон. След разпада на СССР панелките стават обект на интерес за популярната култура. Едно отражение на този феномен са множеството профили в Instagram (например Беспросвет), където носталгици и любители на архитектурата и историята споделят кадри, които понякога изглеждат като от друг свят.

Сред тях е и българката Мария (Мия) Новакова, чийто профил е следван от над 42 000 потребители на социалната мрежа. Много от последователите ѝ се свързват с нея, защото живо се интересуват от историята на панелните блокове:

„Най-честият въпрос, който получавам от чужденци, е: „Къде е това?“ Много хора, които не са се сблъсквали с този вид архитектура на живо, я приемат като нещо интересно и често ми казват, че им напомня на cyberpunk жанра, което според мен донякъде се дължи на цветовете и атмосферата на фотографиите. Случвало ми се е да виждам коментари на хора от Сърбия или Русия например, които мислят, че снимките са правени там. Хората искат да научат повече за историята на панелките или споделят, че им напомнят на нещо, например спомен от детството“, разказва Мия.

Подобен интерес провокира американската архитектка Мегън Луенбърг да остане в България и да се посвети на проучване на панелните блокове, техните жители и ежедневието в едропанелните жилищни комплекси. След дипломирането си в САЩ Мегън се присъединява към Корпуса на мира, откъдето я изпращат в България, в тогава село, понастоящем град Крън, Казанлъшко.

„Влюбих се в живота на село, в България, в културата на гостоприемство*, в хората, в езика… След това се прибрах в Щатите, но исках да се върна и да направя проучвания, тъй като по време на престоя ми в България бях впечатлена от панелките, от това как изглеждаха отвън.“

Мегън решава да кандидатства за стипендия „Фулбрайт“, която получава, за да направи антропологическо и архитектурно проучване на панелките. Така тя се озовава в Пловдив, където снима и Мия. Там се свързва с доц. д-р Добринка Парушева и доц. д-р Меглена Златкова от Пловдивския университет. На този етап Мегън няма представа къде и какво ще проучва, затова просто обикаля из кварталите. Накрая се спира в пловдивския комплекс „Тракия“ и се настанява в най-старата му част.

За повечето българи панелките изглеждат еднакви навсякъде и надали на някого би му хрумнало, че един комплекс може да бъде по-специален от друг. Зад избора на Мегън обаче има конкретна причина:

„Квартал „Тракия“ е третият по големина панелен комплекс в България. Построен е във време, когато архитектите вече виждат грешките, направени в „Толстой“ и „Младост“ в София, и гледат на нещата по-реалистично. Когато „Тракия“ започва да се строи в началото на 70-те години на ХХ век, някои от архитектите се събират и споделят негативното си гледище за панелни комплекси като „Младост“, със сивите монотонни кутии, подредени в решетки и редове. Казват си, че трябва да опитат да направят нещо друго.

Ако поставите сателитни снимки на „Тракия“ и „Младост“ една до друга, ще видите, че в Пловдив архитектите се опитват да постигнат органичност, да направят извивки в самата сграда. Проектантите от това поколение чувстват отговорност към хората, които ще живеят там. И са тъжни поради факта, че хората преминават от селските къщи*, където имат връзка с природата, в тези монотонни кули. Архитектите гледат на процеса като на загуба на индивидуалността. Предприемат определени стъпки, за да видоизменят панелката, тъй като това е единственият тип жилища, който може да се строи в този период от време с тези пари, за да посрещнат нуждите на растящото население на Пловдив.

Уважавам тези архитекти дълбоко, тъй като те наистина дават най-доброто от себе си, за да станат жилищата по-човешки, макар че много от нещата не са планирани, а са правени на принципа на пробата и грешката. Но те правят нещо, което е невиждано дотогава и което се нарича тракийска панелка или разчупена панелка, тоест композиция от две части на блока, свързани в X или Y модели. Това позволява на панелките да се извиват в различни посоки, вместо да бъдат дълги правоъгълници. Създават се много интересни възможности за начина, по който хората ги обитават и в крайна сметка ги правят свои.“

За разлика от други социалистически държави, на българите е разрешено да бъдат собственици на апартаментите си. „От културна гледна точка българите се гордеят със своята собственост и режимът осъзнава, че няма как да ги изкара от селата и да ги съблазни с „модерния съветски живот“, освен ако не им се гарантира някаква форма на собственост. Хората не стават собственици веднага, но програмата е такава, че те в крайна сметка ще придобият това жилище. Така че това е важен елемент – тези жилища принадлежат на хората.

Това, че много различни хора от различни социални групи отиват да живеят в тези комплекси, е друг фактор. И когато погледнем към българската панелка и я сравним с източногерманската или руската, виждаме едно ниво на лична принадлежност, на собственост, на усвояване на територия, което не се наблюдава другаде. Да, винаги може да обвиним неспазването на законите от страна на местните, но всъщност това е поведение на собственик на дом, горд с това, че може да приспособи жилището си сам. Доц. д-р Добринка Парушева е писала по темата за това как България прилага системата за собственост на апартаментите.“

Мегън прекарва една година в активни проучвания. Разговаря с живеещите в квартала, обядва всеки месец с архитектите, разхожда се, снима и наблюдава живота в „Тракия“. По време на работата си в Корпуса на мира успява да научи български, да се запознае с културата и порядките и това води до бързото ѝ интегриране сред хората, които имат огромно желание да разговарят с нея, вдъхновени от интереса ѝ.

„Освен това през първите шест месеца проучвах архиви и рисувах архитектурата на квартала. Това, което започна да се оформя като резултат, беше една борба между архитектите и жителите. Когато говорим за жилища, винаги имаме онова, което архитектите са заложили като дизайн и неговия контекст: политически, икономически, културен. Но тези сгради надживяват контекста. Към панелките като цяло има две специфични реакции: едната е – толкова са грозни, стари, сиви, монотонни, ужасно е, тези архитекти са толкова нехуманни; или другата крайност – вижте какво са направили обитателите с тези сгради, трябва да има закони срещу това, срамота е.“

Мия Новакова също говори за тези две крайно противоположни мнения във връзка със своето творчество. „Всичко започна, след като снимах за пръв път двайсететажния блок в квартал „Съдийски“, който повечето местни виждат като гротеска, напомняща за авторитарния режим в България. Такова е мнението за панелките като цяло. Разбирам това, всъщност дълго време се стремях да не присъстват в кадрите ми, защото смятах, че ги загрозяват. На фона на къщите и ниските кооперации, които ги заобикалят, панелките стърчат странно и нелепо. Малко като космически кораб от стар научнофантастичен филм, който е кацнал аварийно посред нищото.“

„Трябва да разберем архитектите, които са създали този дизайн с идеята за това как трябва да живее „модерният съветски гражданин“, но и хората, които вярват, че са царе в собствения си дом – „моят дом е моята крепост“ – и утвърждават това по свой индивидуален начин“, казва Мегън.

Като антрополог и архитект тя гледа на архитектурата от това време през призма, която е много различна от обектива на фотографа, но двете се събират в една и съща координата, която Мария обобщава така: „Осъзнах, че тези сгради все пак са част от моя живот и ежедневие и въпреки тяхното минало, те могат да бъдат и мое вдъхновение. Започнах да ги снимам и изобразявам по по-фантастичен начин, с ярки цветове и светлини, обвити в мъгла и облаци, откъсвайки ги от тежката сивота, с която се асоциират. Започна да ми харесва тяхната монолитност и това, че разказват история.“

Съвсем естествено идва въпросът как архитектите са смятали, че трябва да живее „модерният съветски гражданин“, и как всъщност живее модерният българин:
„Започнах да изграждам тази история, като използвах най-голямата стена в апартамента си, която покрих с материали. От едната страна имах гледната точка на архитектите, от другата – на жителите. Имах и директни цитати, след това започнах да ги свързвам и да чертая линии между тях, опитвайки се да разбера как точно хората са приспособили дизайна на архитектите“, разказва Мегън.

„Както в „Тракия“, така и в другите подобни микрорайони, парите са свършили много преди да построят всичко, и то остава недовършено, идеята не е реализирана докрай. Дори зеленината в квартала се дължи на факта, че публичните пространства, планирани за застрояване, така и не са запълнени. Това обяснява до голяма степен неразбирането за това как е било замислено за живот и как в крайна сметка хората живеят и до днес. Например след падането на социализма хората започват да отварят свой бизнес на първия етаж или във входа, където има малко пространство, предназначено за боклука, което никой никога не е използвал. И на тези първи етажи има фризьорски салон, обущар, зоомагазин. Всички услуги, от които хората са имали нужда и са си осигурили сами.“

„Архитектът има своята задача да застрои мястото, но живеещият го прави свое. И имаме беседка, остъклен балкон, променени прозорци, боядисана в друг цвят външна част на апартамента – това са лични креативни процеси. Но в „Тракия“ има нещо специално на фона на всички жилищни проекти, които са провал по цял свят. Нещо, което работи. Дори в моето проучване не успявам да го дефинирам с думи. Хората разчитат един на друг, сътрудничат си един с друг и архитектурата предразполага към това.

Когато даваме примери, трябва да ги гледаме в контекста на регулациите: имаме едностаен, двустаен, тристаен апартамент, като коридорът и всяка стая трябва да бъдат с определена квадратура. Най-голямата промяна за хората е кухненският бокс, защото е неестествено за тях да бъдат сбутани в този малък ъгъл. Но тогава това е смятано за модерно и чисто. Панелката е фрагментирано пространство, наредени кутии. Нищо не може да се премести, защото тези стени са носещи, тоест човек се чувства като в капан от кутии. И естествено, след няколко години в това пространство, хората преместват кухнята на балкона, за да имат повече място. Освен това разчупената панелка е зигзагообразна, с повече пластичност, индивидуалност, но различните части са и с различна височина“, обяснява Мегън. Разчупването е триизмерно: на височина, дължина и ширина. Наоколо се засаждат дървета и зеленина, а пътищата са зигзагообразни и с множество завои, за да се създаде усещане за цялост на комплекса.

„Това обаче създава интересната ситуация, в която балконите на хората гледат един към друг. Защото ако имаш един правоъгълник, прозорците и терасите гледат в две посоки. Но когато сградата върви на зигзаг, терасите гледат една към друга. Което може да изглежда неудобно отначало, но всъщност създава едно пространство на „заден двор“ за клюки и разговори. Например някой следобед аз си стоя на терасата и чувам как някой вика: „Меги, Меги, искаш ли кафе? Идваш ли?“ Една от съседките ми от четвъртия етаж, друга от шестия етаж на съседния вход, въобще – хората постоянно са навън и си говорят, някои пекат на скара и говорят, постоянно има движение, създава се социално пространство. Във входа и на стълбището ситуацията е формална, но на терасите атмосферата е съвсем различна, свободна. Тя изгражда връзките между хората.

След това започват да се строят и беседки в нишите на сградата, където архитектурата на блока създава тези предни и странични дворчета. В беседките мъжете излизат сутрин и пият кафе, преди да отидат на работа. След това жените слизат с децата, после мъжете се връщат за ракия. Тъй като във времето хората е трябвало да се спогаждат един с друг, да преговарят за тези пространства, се създава едно социално измерение. Интересно е човек да изследва места като „Тракия“, където хората създават неща задружно и където съществуват такива пространства; и да ги сравни със селата, където оградите стават все по-високи. Нямам представа дали на разчупената панелка дължим факта, че „Тракия“ е много по-зелен, жив и пълен със събития квартал, отколкото „Младост“, но със сигурност това играе сериозна роля.“

В края на октомври миналата година в. „Сега“ писа, че над 20 000 български жилища се намират в зле поддържани и стари сгради. Още през 2014 г. bTV алармира, че около 2 млн. българи живеят в стари панелки, които масово нямат технически паспорти и се нуждаят от реновиране. Темата със сигурност ще става все по-актуална в идните години, тъй като след 2020 г. първото поколение панелки, за което разговаряме с Мегън, ще станат опасни за обитателите си, ако не бъдат реновирани изцяло.

„Според мен панелките могат да имат бъдеще, но дължината на живота им зависи по-скоро от правилната поддръжка и конструктивното им укрепване, а не от външното и козметично реновиране. Някои от старите панелки в страната са направо опасни за хората, които живеят в тях“, смята Мия Новакова.

„Обядвах веднъж месечно с инженерите на „Тракия“ и постоянно им задавах въпроса кога изтича срокът на сградите – допълва Мегън. – Те се смееха и казваха, че няма краен срок. Разбира се, това не е истина, защото има корозия, тези сгради са изграждани бързо и не са запълвани добре – сега мисля, че това е оправено, но има слухове за хора, които са пъхали вестници в дупките, а това не предотвратява корозията. Знам, че проверяват сградите и структурата.

Най-големият проблем в момента е енергийната ефективност. Едно време е можело да си висиш по потник в апартамента, защото отоплението е било централно например. Процесът на саниране е труден, защото трябва да се постигне съгласие, което почти никога не става. Аз бих била малко тъжна, ако всички сгради се санират в монохромен цвят. Надявам се живеещите да се разбунтуват и да боядисат своята част в ужасно люляковолилаво например или в цветовете на българския флаг“, смее се Мегън.

„Мисля, че в България я има тази традиция – да надцакаш системата, да бъдеш по-умен от системата. Мисля, че да изразиш себе си чрез дома си е здравословно, не е нещо лошо. След като са били потискани толкова дълго от тоталитарното управление, наставлявани какво да правят, това е едно от средствата да кажеш: „Ти на мен ли ще ми кажеш, не, аз на теб!“, допълва тя.

Независимо дали харесваме старите панелни комплекси, или смятаме, че те са грозно отражение на един грозен период от българската история, погледът през очите на хора като Мегън и Мия ни помага да стигнем до основния дефицит, който е на дъното на повечето ни проблеми: опознаването, осмислянето и съхраняването на миналото в цялата му комплексност и цветова гама. Едва ли повечето българи са вниквали в същността на градския пейзаж, който разказва една история за оцеляване, сближаване и запазване на индивидуалността във времена, когато социалистическият човек е бил предпочитан пред личността. И съответно едва ли повечето от нас осъзнават как битовизмите и дребните ежедневни навици и порядки всъщност разказват историята на политически режими и цели отминали епохи.

По този начин панелката се превръща в странна метафора на българското общество в цялата му колоритност. Опознаването и осъзнаването на панелката пък е шанс за помиряване с историята и преход към настоящето, а защо не и към бъдещето.

С работата на Мария Новакова може да се запознаете чрез профилите ѝ в Instagram, Flickr и Society6. Не пропускайте да разгледате и арт инсталациите и проучванията на Мегън Луенбърг (на английски език), както и нейния блог, посветен на „Тракия“.

* Мегън Луенбърг изговаря отбелязаните в курсив думи на български вместо на английски.

Заглавна снимка: © Мария Новакова