По буквите: Бей Дао, Бодлер, Прешерн

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Пейзажи над нулата и други стихотворения“ от Бей Дао

превод от китайски Веселин Карастойчев, София: Издателство за поезия „ДА“, 2021

Бей Дао (р. 1949) е колосален поет. С това съобщавам всичко.

И все пак.

Чета математически прецизните формулировки, съставящи ред по ред неговите стихотворения. Енигматични. Магнетични. Центростремителни. И пред мен има две възможности: едната е да чета Бей Дао в неговия контекст, а другата е – изобщо да не се съобразявам с него.

В първия случай се уповавам на монографията на Веселин Карастойчев „Думи в полет“, посветена на проблемите в съвременната китайска поезия – и когато попадна на лексемата „слънце“, вече ще знам, че Бей Дао я десакрализира; лексемата е почистена от политическите наноси върху нейния смисъл. По същия начин, когато чета „аз не вярвам“ в стихотворение, ще знам, че става дума за вярата в доминиращата политическа доктрина.

Бей Дао, а след него и поетите от неговото поколение, се отвръща от официозната поетика – той е сред редакторите на първото неофициално литературно списание в Китай. Същевременно пред Бей Дао има извънредна задача: той може да бъде опонент на конюнктурната лирика, с която пропагандната машина на китайската държава облъчва населението, но един ден по историческа неизбежност въпросната идеологическа агитация ще бъде сменена с нова идеологическа агитация. И тогава опасността пред Бей Дао е неговите произведения да бъдат взети на въоръжение от новата политическа върхушка, докато тя се разправя със старата; да станат мегафон на омразата.

Как един поет да предотврати злоупотребата, употребата изобщо на своите стихотворения от властта? Решението на Бей Дао е изплъзващата се на всяка идеологическа машинация „поетика на забулената луна“. Оттам и загадъчността в неговите стихотворения. Деликатният разлом между темата и ремата в техния синтактичен строеж, ако щете. Шеметната пропаст, завоалирана под красивата повърхност.

Питам се дали можем да чертаем успоредици между китайската „забулена луна“ и българската „тиха лирика“ от 60-те години на ХХ век. И двете формулировки са изключително удобни за властта, която по този начин ще етикетира маргинализираните от нея творци. Всъщност онези автори, чиито произведения са идеологически непригодни за прочит пред микрофон на площад в Пекин или на стадион в Източна Европа. Още повече че изтънчената съпротива на Бей Дао бива отхвърлена от следващото литературно поколение, което ще предпочете прямия изказ далеч от обходните пътища, специфични за най-големия съвременен китайски поет.

Ще сгрешим, ако сметнем, че поетиката на забулената луна е спестила на Бей Дао политическия тормоз от страна на неговите опоненти. Нищо подобно. Днес той живее в изгнание в Хонконг, има трудности със завръщането в страната – та нали именно фрагменти от негови стихотворения протестиращи младежи неведнъж са носили изписани на плакати…

Всъщност всяка голяма поезия, независимо от съзнателния ѝ отказ от политическия дискурс, предизвиква и големи гонения. Държавата мачка неподправените поети. Не им дава ордени. Или ако им дава, те ги отказват. Бей Дао години наред се е препитавал като строителен работник.

Той е свързан с херметичната, сурова и многозначителна северноевропейската поезия. Няма нищо учудващо поет, който е избрал за свой псевдоним „северен остров“, да не бъде сродник на Тумас Транстрьомер и неговия лаконизъм. Но в моето съзнание съществува и друга изключителна връзка: между Паул Целан и мотива „ти, който умря смъртта ми“ (дължа подсещането за него на Целановия изследовател – политическия затворник Жерминал Чивиков) и „стоя изправен тук вместо друг един убит човек“, легендарен стих от Бей Дао.

Всъщност именно този стих ме окуражава да се изправя срещу преобладаващата интерпретация за Бей Дао като за отчужден. Да си сдържан изобщо не значи да си отдалечен. Отговорността да живееш вместо друг, заради убит вместо теб, кара – както казва английският му преводач Джонатан Спенс – Бей Дао да подрежда думите си така, сякаш от това му зависи животът.

Неотдавна пред ковчега на приятел наша обща близка каза, че думите страшно олекнаха, че нищо не остана от думите. Чета Бей Дао – не може повече от две-три стихотворения на ден – и нещата се наместват, и думите се наместват. Да, по най-трудния начин, но се наместват. Възстановяват смисъла си.

Няма съмнение, че „Пейзажи над нулата и други стихотворения“ е подвиг на Веселин Карастойчев и Издателство за поезия „ДА“. Не става дума за наградите на Бей Дао, за предвиждания „Нобел”. Става дума, че поетики като тази са срещу косъма на литературната власт у нас, срещу поезията като лафче, статус в социална мрежа, свалка, имитация на велик непознат. Това не е класика, с която издателят не поема риск – това е от съвременна по-съвременна литература, некомерсиална литература.

Заради иначе мъглявата си поезия Бей Дао е екстрадиран от родината си. Адам Загаевски, друг велик поет от каталога на „ДА“, също живя десетилетия в изгнание.

Ние сме си тук. И живеем без мярка.

Бележка: „Пейзажи над нулата и други стихотворения“, първата книга на Бей Дао на български, с картина на Даниела Олег Ляхова на корицата, ще бъде представена на 30 юни от 18 ч. в Камерната зала на Младежкия театър „Николай Бинев“ в София.

„Цветя на злото“ от Шарл Бодлер

превод от френски Кирил Кадийски, с 15 илюстрации от Улрих Мертенс, София: изд. „Колибри“, 2021

През април т.г. се навършиха 200 години от рождението на Шарл-Пиер Бодлер. Издателство „Колибри“ отбелязва по възможно най-добрия начин тази забележителна годишнина – луксозно издание с твърди корици на „Цветя на злото“ в конгениалния превод на Кирил Кадийски.

Днес издание като това е задължително за всяка уважаваща себе си домашна и обществена библиотека. Но далеч невинаги е било така. И поезията на Бодлер, като всяка поезия от най-висша проба, е била под ударите на Държавата. След като сбирката „Цветя на злото“ е публикувана на 25 юни 1857 г., след статия в консервативния вестник „Фигаро“ тя е конфискувана, а срещу автора е заведено дело за оскърбление на обществения морал. В резултат няколко стихотворения са забранени, поетът е принуден да плати глоба… Присъдата е отменена след близо столетие.

Въпреки подкрепата, която Бодлер получава и за правото на свобода на словото и печата, и за правото на „изкуство за изкуството“, поетът ще напусне Франция и ще изнася сказки в Белгия, ще рецитира стиховете си там. Десет години по-късно, на 31 август 1867 г., Шарл Бодлер ще издъхне в ръцете на майка си. Тук си струва да отбележим, че много преди скандала с „Цветя на злото“, след съдебен процес, тя го поставя под опека, ужким да не разсипе наследеното богатство – и така го оставя да мизерува.

Модерността под съд – така би могло да бъде обобщена житейската история на Бодлер. У нас има чудесни изследвания върху този забележителен поет – и на проф. Димитър Аврамов, и разбира се, на Жан-Пол Сартр, но най-добре е да препрочетем „Цветя на злото“. И ще усетим как мощната еротизация на Смъртта постепенно си пробива път към нашето време. Ще усетим любуването на собствения демонизъм. Ще усетим и патетичната демонизация на женствеността. Демонизацията на градския свят и неговия тъмен индустриален кипеж. Кръчмите. Черната Венера. И разбира се, слабите ангели на поезията.

В предговора си Кадийски припомня факта, че първоначалната идея за заглавие на книгата е „Кръгове на Ада“. Но чевръст епигон го задига и се налага заглавието, предложено от Иполит Бабу – „Цветя на злото“.

За мен то е винетка, която не бива да ни попречи да видим основополагащата връзка между легендарната книга на Бодлер и „Ад“ и изобщо „Божествена комедия“ на Данте, великия учител на френския поет. Прочее, също изгнаник.

Ще завърша, разбира се, с „Епитаф към осъдената книга“:

Човече кротък, идиличен –
читател трезвен, с идеал,
хвърли ти този том, без жал,
той блуден, зъл, меланхоличен.

Ако при дявола двуличен
риторика не си държал,
хвърли го! Нищо не разбрал,
ще кажеш, че съм истеричен.

Но ако с поглед примирен
надничаш в бездните на ада,
чети… и ще се влюбиш в мен;

дух ненаситен, който страда
и търси своя рай – щади
и мен! Или проклет бъди!

(Из „Нови цветя на злото“)

„Поезия“ от Франце Прешерн

превод от словенски език, предговор и коментар Людмил Димитров, София: изд. „Колибри“, 2021

Та кой
друг с мрака ще води за правдата бой

И с яд
кълнящия наште сърца лешояд
ще сграбчи и спре денонощния ад?

Кой знай
да сложи на тъжните спомени край,
да вдъхне надежда за утрешен май
и днешния гнет да превърне във рай?

И как
поет да си днес за избраност е знак,
щом носиш в гърдите и блясък, и мрак?

Помни
дълга си, търпи и поет остани!

(„На поета“)

За словенската национална култура Франце Прешерн (1800–1849) има такова значение, каквото Ботев и по-късно Вазов имат за българската. Прешерн е големият им поет, фрагмент от чието произведение по-късно се утвърждава като национален химн. И неговата съдба не е никак лека. Той участва в т.нар. словенска азбучна война, в която защитава високата езикова и литературна норма, а негови противници са езиковедът Копитар и съратниците му, които се борят за утвърждаването на фолклорната основа на словенския език и литература, при което – по сръбския образец на Вук Караджич – всеки звук има своя буква. Ефект от дейността на Копитар е появата на т.нар. метелчица – азбука, която очевидно заимства графеми от кирилицата и която бива забранена със закон през 1833 г.

Изобщо, не можем да отлепим Прешерн от езиковите въпроси: той се противопоставя на принудата словенците да говорят на немски и през умерения пуризъм стига до мечтата за нов, словенски Орфей. И Орфеевите места, които описва, по неизбежност са свързани с България – Хемус и ветровитата Родопа.

В своя великолепен предговор проф. д-р Людмил Димитров ни разказва още много за живота и делото на словенския патриарх, ако тази дума е уместна за него. Дори да са простодушни темите му, те са предадени в майсторски оркестрации – Прешерн владее жанровете на литературния романтизъм, но особено ярки са постиженията му в сонета и сонетния венец.

Пиша „словенци“, пиша „немци“… Според фолклорната етимология словенците са хора на словото, а на немците нищо не им се разбира. Чета на глас преводите от словенски на български език – и изпитвам истинска наслада от родното си слово. Но и немците никак не са зле – неотдавна четох в ръкопис (и пак на глас!) преведените от Любомир Илиев Гьотеви балади и видях за пореден път как през ума и езиковата интуиция на големи преводачи българското слово шупва и светва.

Прешерн е превеждан и преди. Ще изброя само някои от хората, които са работили по него: проф. Иван Д. Шишманов, Стилиян Чилингиров, Димитър Пантелеев, Иван Коларов, акад. Емил Георгиев, Кирил Кадийски…

„Поезия“ на Прешерн е празник. Вярно, за малцина. Ама празник. Затова – (финалът на прочутата) „Наздравица“:

Приятели, да вдигнем
накрая чаши и за нас;
целта си ще постигнем –
за братството ни има шанс,
щом ни държи
и теши
доброто в нашите души.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.