По следите на френските импресионисти

Парижки синдром: индивидът изпада в състояние на екстремен шок, след като отива в Париж и открива, че градът е много по-различен от очакванията, създадени му от литературата, киното или рекламата. Това е съвсем реален феномен, считан за тежка форма на културен шок. Диагностициран е през 1986 г. от Хироаки Ота, японски психиатър, който работи във Франция.

Ако не вярвате, попитайте някой познат, който е бил в Париж, как се е почувствал първия път, когато е стигнал до „Мона Лиза“ (ще ви каже колко по-малка е била тя от очакваното) в пренаселения Лувър, където туристите светкавично минават покрай различни творби на изкуството, снимайки ги със смартфоните си (разбира се, повечето от тях нямат никаква представа какво снимат). Гледката на покритото с боклуци Марсово поле пред Айфеловата кула, произведенията на изкуството, превърнати в made in China подложки за чаши и ключодържатели, километричните опашки или блъскането в хиляди тела по тесните коридори на Версай могат съвсем спокойно да причинят Парижки синдром.

Статистиките в ерата на масовия туризъм са чудовищни: над 41 млн. души са посетили Париж през 2017 г., а градът остава една от най-желаните дестинации в света. На всичко отгоре френската столица е запазила оригиналните си граници от 1860 г. и това е една от причините да бъде най-гъсто населеният град в Европа с близо 21 000 души на квадратен километър. За сравнение, гъстотата в най-големия град в ЕС (засега) Лондон е 5600 души на кв.км, а в София – 2500 души на кв.км. Борбата за територия между парижани е безмилостно жестока и без туристите, които усложняват ситуацията допълнително.

Множество алтернативи на тази какофония предлага регионът Ил дьо Франс, който може да се похвали със също толкова (ако не и повече) богата история, култура и докосване до местните нрави, колкото столицата.

На 20 минути с влак от центъра на Париж се намира Шату, любимо място не на друг, а на художника Пиер-Огюст Реноар. „Това е най-красивото място в околностите на Париж“, казва Реноар за градчето, което привлича импресионистите в края на XIX в. От престоя си в Шату Реноар оставя около 30 платна, сред които е и една от най-популярните творби в света – „Обядът на гребците“. Може би помните платното като един от ключовите елементи във филма на Жан-Пиер Жоне „Невероятната съдба на Амели Пулен“.

Картината изобразява приятели на Реноар, които си почиват на терасата на ресторант Maison Fournaise. Самият ресторант е отворен за посетители и днес, като кухнята е типично френска, със сезонно меню, сервирано на същата веранда, на която близо век и половина по-рано Реноар е увековечил образа на своя приятел и художник Гюстав Кайебот и на бъдещата си съпруга Алин Шариго, радваща се на малко кученце. През 70-те години на ХХ в. новите собственици на ресторанта използват картината като карта за реставрацията, за да се уверят, че сградата ще бъде възстановена в автентичния ѝ вид.

Освен за импресионистите, Шату е знаково място и за фовистите – там е роден основоположникът на течението Андре Дерен, чиито картини може да разгледате в прилежащия към ресторанта Musée Fournaise.

Разположен на брега на Сена, Шату предлага и много възможности за разходка с колело или пеша покрай реката и в околностите. Градът съществува в регистрите от XII в. насам, като е бил населен и преди това, и се е намирал на пътя на англичаните по време на Стогодишната война, вследствие на което е бил подпалван и изгарян многократно, но всеки път – възстановяван.

По продължението на Сена може да се стигне до Кроаси-сюр-Сен, на чиито брегове Реноар често е сядал да рисува. През XVII в. тук е ловувал Луи XIII, а в края на XVIII в. Жозефин дьо Боарне ще избере града за свое укритие по време на Терора, само няколко години преди да се омъжи за Наполеон Бонапарт и по-късно да стане императрица на Франция. Други посетители на Кроаси са Едгар Дега, Клод Моне, Реноар, Винсент ван Гог…

Във вътрешната част на меандъра на Сена пък е град Везине – някога гора, в която е ловувал самият крал и „баща“ на Френския ренесанс Франсоа I. Везине се развива като градско пространство по времето на Наполеон III, успоредно с изграждането на Париж във вида, в който го познаваме днес. Поради това Везине е изключително впечатляващ за посетителите от архитектурна гледна точка. Тук може да видите как е живяла френската буржоазия, като много от къщите, построени в края на XIX и началото на XX в., се поддържат в оригиналния им вид. В допълнение, Везине е единственият във Франция град парк, който може да се похвали с огромно биоразнообразие и предостатъчно зелени площи за друго любимо френско занимание – пикник на открито, далеч от тълпите на Булонския или Венсенския лес.

Ако пък предпочитате замъците, останете на влака до последната спирка – Сен Жермен ан Ле. Освен че е родното място на композитора Клод Дебюси и на Краля Слънце Луи XIV, градът и замъкът в него са една от основните кралски резиденции до построяването на Версайския дворец. С него са свързани историческите владетели Филип II Огюст, Свети Луи IX и Филип IV Хубави. Това е и любимото шато на Франсоа I, който обновява сградата в ренесансов стил, запазен и до днес.

В замъка живеят поколения френски крале, а по време на Фрондата – гражданската война във Франция на благородниците срещу Луи XIII, кралят и семейството му намират убежище там. Единайсетгодишният Луи XIV прекарва една студена и дълга зима в замъка, която оставя дълбок отпечатък в него. По-късно, освен налагането на строга йерархия и реорганизация на двора, Луи XIV решава категорично да изостави Сен Жермен ан Ле в полза на Версай.

По време на Парижката комуна много парижани търсят спасение в града. В края на Първата световна война там е подписан Сенжерменският договор между Австрия и победителите във войната – исторически документ, който води до разпада на Австро-Унгарската империя и я лишава от 88% от територията ѝ. Днес замъкът е музей, а една от основните атракции е внушителният готически параклис, построен от свети Луи IX.

Гората към замъка е запазена и превърната в парк, където всяко лято има панаир с увеселителен парк, а от терасата над Сена с дължина два километра се виждат Айфеловата кула, бизнес кварталът Ла Дефанс и в ясно време – катедралата „Сакре Кьор“. Сен Жермен ан Ле е типично френско градче с тесни улички и прекрасна архитектура, където може да се отдадете на пазаруване или чревоугодничество.

Ако все пак се появи желание за една идея по-екстремно туристическо изживяване редом с тълпи от японски и американски туристи (макар и незначителни в сравнение с Париж), може да се насочите към Живерни, където пък се намират къщата на Клод Моне и градините, където художникът е създал няколко световноизвестни платна.

Моне живее в Живерни от 1883 до 1926 г. и домът му е съхранен в оригиналния си вид. Градините са отворени в периода от март до ноември, като точните дати варират спрямо климата през годината. Ако желаете да избегнете тълпите, може да посетите градините веднага след отварянето им през март или в късната есен. През останалото време домът на Моне се радва на значителен интерес, но ако си купите билети онлайн, със сигурност си спестявате чакането на опашка.

След като Клод Моне се премества в Живерни, той превръща къщата и градината в творение на изкуството, вдъхновило не само него, но и редица други художници. Моне обича да се наслаждава на уединението в градините си, но се радва и на честите посещения на свои приятели и почитатели в Живерни. „Причислявам градината на Моне към шедьоврите му, тя въплъщава чара на това да приспособиш природата към работата на художника и светлината. Няма нужда да знаем как е култивирал градината си. Със сигурност това се е случило според законите на окото му, ден след ден, с цел задоволяването на апетита му за цветове“, казва самият министър-председател на Франция Жорж Клемансо, с когото Моне е близък приятел. Моне умира в къщата си в Живерни на 5 декември 1926 г.

Ако желаете да отседнете в Живерни, може да го направите в Le Coin des Artistes („Кътът на артистите“), който днес е хотел, но някога в качеството си на кафене и бакалия е бил място за обмяна на новини, клюки и стоки. В провинцията такива места са били не само център на социалния живот, но и необходими от чисто практическа гледна точка, тъй като там са се предлагали стоки, за които човек иначе е трябвало да пътува до големия град. На собствениците се е гледало с огромно уважение, тъй като те са били връзката на местните със света, а също и първите, при които пътуващите са спирали, за да получат ценна информация. В Живерни е имало няколко подобни места, където хората са се събирали след дълъг работен ден, пили са местно вино и са посрещали нощта в игри на карти и домино. Из тесните улички на селцето може да откриете и други къщи, където са живели наследниците на Моне.

Едно от знаковите места е и хотел „Боди“, в чийто ресторант и градини са се веселили неведнъж художниците и гостите на Живерни. Сред неговите посетители са били Сезан, Реноар, Писаро, Клемансо и Роден. По това време той е бил популярен сред американските творци, които се връщат ентусиазирани в Париж и разказват за големия френски художник, живеещ в малко селце с пансион с място за всички. Така орди от почитатели, артисти, художници и аматьори пътуват ежеседмично до Живерни, а съвсем логично „Боди“ е центърът на това оживление. Днес мястото е само ресторант, но градината е съхранена и отворена за всички посетители на Живерни, независимо дали са гости на ресторанта, или не.

Деня в Живерни може да завършите с изкачване на хълма над селцето, откъдето да наблюдавате залеза или просто да си направите пикник далеч от хората. Оттам се открива гледка към цялата долина, която си заслужава стръмния наклон. Из околностите се виждат пасящи крави и овце, а въздухът ухае на масло и брашно, тъй като хлябът и сладкишите за утрешния ден трябва да се замесват от вечерта. Именно там, в идеалния случай с чаша вино в ръка, човек разбира защо Моне е избрал точно това място.

Транспорт от Париж:

• До Шату, Кроаси, Везине и Сен Жермен ан Ле – от спирки Châtelet Les Halles, Auber, Charles de Gaulle-Étoile, Gare de Lyon, Nation с RER A в посока Сен Жермен ан Ле.

• до Живерни – от гара Paris Saint-Lazare с влака към Руен и Хавър, приблизително 40 минути път в едната посока. Влакове има приблизително на всеки два часа.