Рискът от преболедуването. Постковидните симптоми и последствията от тях

Разболях се през октомври 2020 г. До февруари т.г. все още имах лека температура, симптомите се успокояваха трудно. Спрях да се задъхвам някъде през март. Проблемите бяха много – смяна на лекари, терапия с няколко вида антибиотици, които нямаха ефект.

Това разказва С., 31-годишна, от София. След разговора излиза малко да потича – миналото лято е бягала по маратони, сега заради кашлицата и умората бавно се връща към старата си рутина. По инструкции на своя лекар спира в момента, в който усети раздразнение. И все пак това е голяма промяна в сравнение с месеците, когато пулсът ѝ се е качвал до 160 само докато отиде до ъгъла на улицата.

С. е част от хората, при които симптомите на коронавирусната инфекция остават с месеци. При някои пациенти дори се появяват нови, хронични проблеми, за които лекари подозират, че ще бъдат доживотни съпътстващи заболявания. Тъй като става въпрос за ново заболяване и разполагаме с оскъдна информация, учените все още не са постигнали консенсус дали да наричат продължаващите оплаквания дълъг ковид или постковид.

Според настоящата официална позиция на американския Център за контрол и превенция на заболяванията постковидните симптоми не се влияят от тежестта на прекараната инфекция. От тях може да страдат както хора, боледували тежко, така и онези, при които инфекцията е протекла безсимптомно. Те включват: трудно дишане, умора, главоболие, проблеми с концентрацията, продължителна кашлица, гръдни или стомашни болки, сърцебиене, болки в мускулите и ставите, диария, проблеми със съня, продължителна температура, замайване, обриви, промяна в обонянието и вкуса и проблеми с менструалния цикъл.

Нов феномен

Много от прекаралите COVID-19, с които разговарях за този материал, нямат оплаквания към момента и споделят, че са в добро здраве. Но част от хората отбелязват, че са имали горепосочените оплаквания и след преболедуването. Постковидните симптоми са обект на изследвания и има все повече основания да смятаме, че представляват сериозен риск за здравето, но не е ясно защо едни хора са предразположени към тях, а други – не. Мащабни проучвания сочат, че дългосрочни последици като например възпаление на сърдечната тъкан се наблюдават при по-млади пациенти. Според д-р Никола Кереков, молекулярен биолог и имунолог, тежкото прекарване на вируса предразполага към сериозни сърдечносъдови и белодробни проблеми впоследствие.

Засегнатата тъкан в белите дробове след прекаран COVID-19 се замества с нефункционална съединителна тъкан – процес, наречен фиброза, който води до трайно понижаване на дихателния капацитет, тоест затруднява способността ни да дишаме. Това може да доведе до влошен достъп на кислород до други органи в тялото, които по този начин могат да бъдат вторично засегнати.

Недостигът на кислород (хипоксия) подлага сърцето на допълнително натоварване и предразполага към утежняване на вече съществуващи сърдечносъдови проблеми, зачестяване на инфаркти, инсулти и кръвоизливи в мозъка, което вече се наблюдава от много специалисти у нас и в чужбина – обичайният сценарий е излекувани хора да губят живота си няколко седмици по-късно вследствие на инфаркт, инсулт или сърдечен арест. А пряката връзка с прекарания ковид е трудно установима и обикновено се пропуска в медицинските доклади.

България изначално е с най-ниска очаквана продължителност на живота след 65-годишна възраст в ЕС, а исхемичната болест на сърцето и инсултите са първите два причинителя на смърт в страната. Специалистът подчертава, че ако вече разполагаме с данни за ефектите върху сърдечната тъкан (миокарда) и обвивката на сърцето (перикарда), то последствията за други органи, като бъбреци и черен дроб, ще станат ясни с времето.

Данните показват, че между 12 и 20% от хората, прекарали ковид, имат дълго протичащи симптоми,

казва д-р Кереков. Механизмът за тези дълготрайни ефекти не е напълно известен. Засега преобладаващите теории са няколко: вирусът директно или индиректно подтиква имунната система да реагира срещу собствените структури в тялото – явление, известно като автоимунитет. Тази реакция продължава и много след изчистването на вируса и дори може да отключи остри или хронични автоимунни симптоми.

Второто водещо предположение е, че самото прекарване на коронавирусна инфекция води до натрупване на увреждания, чието възстановяване отнема много повече време от изчистването на вируса. Тази теория трудно може да обясни факта, че постковидният синдром не показва пряка връзка с тежестта на прекараното заболяване. Третата теория говори за т.нар. вирусни депа, където вирусът продължава да се размножава скрит и да дестабилизира организма, като същевременно не може да бъде открит. Предполага се и че характерната свръхреакция на имунната система срещу вируса я осакатява – нарушава се синхронът и работата на компонентите ѝ, като тези нарушения са дълготрайни и влияят на способността ѝ да се бори срещу последващи заболявания. И накрая, възможни са нарушения и в микробиома (баланса на микроорганизмите в човешкото тяло), които водят до проблеми в множество органи и системи. Имунологът акцентира, че тези теории не са взаимно изключващи се и може няколко едновременно да се окажат верни.

Проблемът е, че доказването на причинно-следствена връзка е една от най-трудните задачи в науката. Мащабните проучвания за дългосрочните последствия от COVID-19 към момента са обзор на данни и проследяване на модели, а изолираните проучвания не са достатъчно представителни. Изложеното от д-р Кереков е информацията, с която разполагаме до момента. Но въпреки че науката е в процес на установяване на точните причини и реакции, картината никак не е розова.

Сериозни последствия и при децата

В началото се смяташе, че децата са сравнително по-слабо засегнати от инфекцията на SARS-CoV-2, но с течение на времето и заради продължителното циркулиране на заразата започнаха да се забелязват тревожни тенденции. „Голям проблем е мултисистемният възпалителен синдром (MIS) при някои деца, за който нямаме идея колко сериозни и дълготрайни ще са последствията. Абсолютно безпочвено е да смятаме, че те са деца и просто ще им мине – вероятно повечето ще се възстановят напълно, но немалко ще имат проблеми цял живот. Лошата новина е, че този ефект е по-често срещан при новите, по-заразни варианти на коронавируса“, казва д-р Кереков.

За такъв феномен говори и д-р Снежина Лазова, специалистка по детски белодробни болести, в интервю пред имуноложката д-р Цветелина Великова. Д-р Лазова споделя, че при по-големите деца има и симптоми като стомашно-чревни неразположения и остър ларинготрахеит. Според нея вероятна причина е комбинацията от коронавируса и други, вече съществуващи патогени, като вируса на инфлуенцата. Макар децата с други съпътстващи проблеми да прекарват инфекцията по-тежко в сравнение с останалите, друга вълна от деца със симптоми след прекарана инфекция тревожи д-р Лазова от декември м.г. насам:

Обичайно след 4 до 6 седмици се проявява комплекс от симптоми и отклонения от лабораторните изследвания, които може да включват остра коремна болка, която понякога имитира остър хирургичен корем, висока температура, придружена с кожен обрив, увеличени лимфни възли, понякога отоци. При това състояние може да бъдат засегнати редица органи и системи – бял дроб, сърце, черен дроб, черва, бъбреци, кожа, централната нервна система. При повечето от пациентите ни имаше засягане на обвивката на сърцето – перикарда, при малка част – и на миокарда; при едно момче в юношеска възраст се доказа инфаркт на миокарда с ядрено-магнитен резонанс и то продължи своето лечение в Националната кардиологична болница.

Хронични последствия и хронични недостатъци

В България хроничните последствия след прекарана коронавирусна инфекция са трудно проследими. Няма данни, на които да се разчита, извън разказите на прекарали заболяването. И ако темата присъства активно в чуждестранната преса, то българските медии продължават да предпочитат събеседници, които предизвикват противоречие и сензация, но чиито становища системно се оказват неверни от година и половина насам.

Грижата за пациента се ограничава до прокарването му жив през острата фаза на заболяването. Последващо проследяване се прави рядко или изобщо не се прави. Един от големите проблеми у нас е липсата на единна електронна здравна система – един вид, електронен картон, в който е описана цялата история на човека и до който достъп има всеки следващ специалист, лекуващ пациента. Такива технологии има отдавна въведени в повечето европейски държави и те, освен на индивидуално ниво, са изключително полезни за събирането и обобщаването на медицинска информация и навременното улавяне на тенденции на ниво население.

Мнението на д-р Кереков съвпада с разказа на С., чийто лекар се оттегля от практикуване в средата на нейното боледуване, след което следва лутане между доктори, диагнози и методи на лечение. Самата тя трябва да се застъпи за собственото си здраве и терапия, за да постигне промяна в състоянието си.

Отливът на специалисти и като цяло изтеглянето на лекарското съсловие към частната практика и частните болници, където заплащането е по-добро, води до липса на кадри в държавните здравни заведения и на интерес към научна работа при лекарите. В системата има малък брой кадърни специалисти, засипани от много пациенти. Това прави проследяването на дълготрайни ефекти от заболяванията невъзможно, липсва достъп до прецизна медицинска статистика. Съответно надеждни данни не се събират и няма как да се събират.

Ниската култура на профилактика също е проблем – целта е пациентът да премине през основните процедури, да се усвоят средствата по здравната пътека, а след това той е оставен на собствените си ресурси. България е много назад от световните практики, които предполагат разучаване на проблема. Но няма как да бъде иначе, тъй като здравната ни система е хронично неорганизирана, специалистите са претоварени и няма материален ресурс за подобна дейност.

Антибиотичното лечение – пандемия в пандемията

Дългосрочните проблеми в България са свързани не само със симптоми, директно произтичащи от вируса. Много от преболедувалите, с които разговарях, споделят, че са били третирани с антибиотици. С. разказва, че е минала през лечение с четири вида антибиотици, преди да откаже пети с аргумент, че очевидно методът не работи. Американската Агенция по храните и лекарствата посочва, че антибиотиците не работят срещу вирусите, те се предписват за бактериални инфекции. Антибиотиците не могат да предотвратят или излекуват COVID-19, тъй като заболяването се причинява от вирус. Лечението с антибиотици е допустимо единствено когато има развита бактериална инфекция вследствие на отслабване на организма от коронавирусната инфекция.

Данни сочат, че прекаляването с антибиотично лечение не е само български проблем. Проучване, публикувано в медицинския журнал Lancet и цитирано от Университета в Минесота, посочва, че едва 13% от пациентите развиват второстепенни бактериални инфекции. Въпреки това 85% от боледувалите от ковид са приемали един или повече антибиотици като болнично лечение, а над една трета – и преди хоспитализация. Според д-р Кереков

свръхизписването на антибиотици води до сериозни проблеми на световно ниво,

които имат потенциала да бъдат дори по-застрашителни от настоящата пандемия. Кризата с антибиотичната резистентност беше обявена от СЗО за глобална заплаха още преди пандемията от COVID-19, но по време на нея нещата се задълбочиха значително. Безпомощността на лекари и специалисти пред новото заболяване, както и липсата на установено ефективно лечение води до бум в употребата на антибиотици. Вероятно ще разберем за мащаба на последствията след години. Освен всичко, посочва той, използването на множество агресивни медикаменти един след друг натоварва органите и нарушава баланса на микрофлората в червата, което също има дълготрайни ефекти.

За разлика от други текстове, този трудно ще завърши с позитивна нотка или предлагане на решение. Поради съвкупност от фактори – лоша информационна среда, политизиране на темата за COVID-19, отслабена здравна система, ниска здравна култура сред населението – пандемията вероятно ще остави своята следа в живота на българите за поколение напред, независимо дали директно чрез боледуване, или индиректно. Рискът е липсата на информация и надеждно проследяване да спести истината, която е осезаема единствено за болните и лекуващите ги. Колкото до психологическите симптоми, свързани с прекарана инфекция, дискусия за тях почти липсва – както и изобщо за психичното здраве у нас. Групи за взаимопомощ в социалните мрежи служат като един вид механизъм за подкрепа, но отново без професионално мнение и институции, които да структурират и проверяват циркулиращата информация.

Единствената превенция до момента остава ваксинацията. България обаче не вярва на ваксини.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников