Професия преводач

Те са нашата връзка с любимия писател. Те ни „превеждат“ по пътя към други времена и светове, към книги, които иначе не бихме могли да прочетем, ако не знаем езика, на който са написани. И макар много да ми хареса отговорът на Зорница Христова в скорошно интервю, че не се смята за съавтор, а за „актриса, която трябва да изпълни чужд текст така, сякаш е неин собствен – но без да забравя къде ѝ е мястото“, за мен истински добрите в този фин занаят категорично са съавтори на книгите, които превеждат.

Могат ли машините да заменят преводачите един ден; задължително ли е да харесваш автора и да си съгласен с него; колко време отнема една книга; как е на български kindness – тези и още въпроси зададох на трима от най-добрите художествени преводачи (и автори в „Тоест“) – Нева Мичева, Зорница Христова и Стефан Русинов.

Колко време отнема преводът на една книга? Месец, година? „Колкото поеме“?

Зорница: Колкото поеме – зависи от сложността, зависи от обема на книгата, зависи и от това колко точно държиш на нея. И три години се е случвало. Пак не е кой знае какво, някои неща може и по-дълго време да се правят – например голям поет човек може и двайсет години да превежда. Месец… е, ако е детска книга с десет страници текст, но и там… зависи, и три изречения могат да отнемат доста време.

Нева: Колкото е нужно, за да се получи живо съответствие, сестра близначка на другия език. Това зависи от обема (срв. детска книга със семейна сага), трудността (случвало ми се е на една страница да буксувам с дни по куп причини – авторът надниква в съвършено непозната област на знанието или бита, преднамерено усложнява изказа си, работи с твърде локални дадености и пр.), жанра (в пиесите едната реплика сама „дърпа“ следващата, а поезията е отворена за безброй преосмисляния), опитността на преводача… Зависи и от умората, ентусиазма, конгениалността с автора и други трудно измерими и мъчно управляеми фактори.

Стефан: Не колкото мога да отделя, а колкото е нужно, за да стане възможно най-добре. Обичайно превеждам по пет-шест страници на ден, но това би била единствената константа във формулата за изчисление на трудовремето ми. Ако имах такава, тя щеше да включва още: втори, трети, а понякога четвърти и пети прочит; четене на спомагателна литература, допълнително образоване по материята, консултации със специалисти и работа с редактори; скаутстване, тоест следене на съвременната китайска литература, пазаруване на книги, отсяване на отличителното и мотивиране на определен проект пред издател.

Трябва ли непременно да харесвате автора? А да сте съгласни с него? Превеждате ли го, ако е гениален автор, но гадняр в реалния живот?

Стефан: Литературните произведения не са манифести, а истории – не мога да кажа, че съм съгласен или несъгласен с дадена история, но мога да кажа дали ме отвежда на чудато пътешествие, дали ми предоставя интересен светоглед, дали езикът ѝ ми носи удоволствие, дали разширява разбиранията ми за човека и света, дали разпалва любопитството ми и разбужда съчувствието ми… За да си харесам някой автор за превеждане, са ми необходими тези неща, както и някаква степен на съзвучие с внедреното в разказа светоусещане. Що се отнася до писателските личности, би било разточително да ги разучавам етически, пък и не смятам, че е необходимо.

Зорница: Прекрасно е да харесваш автора и да си съгласен с него; естествено, че е по-добрият вариант, но не е задължително. За мен ключовото е да го уважаваш, да вярваш, че има какво да каже, че неговата гледна точка има право да бъде чута. Честно казано, аз се опитвам да се абстрахирам от фигурата на писателя: всеки има право да бъде друг, когато пише, да каже нещо ново, да създаде нов свят, да изживее нов живот. Не ме интересува висок ли е бил, или нисък, в какви отношения е бил с леля си и какво е правил в десети клас. Това е моето разбиране за равен старт – отгръщаш нова страница, пишеш „Глава първа“ и до последната точка си никой, съществуват само думите ти.

Не бих превеждала книга, която смятам за вредна, за покваряваща средата.

Нева: Ако не уважавам личността, не само няма да превеждам съчиненията ѝ, няма и да ги чета, гледам, слушам, цитирам. Хората на изкуството боравят с чувствителни материи, като истината, смисъла и красотата, както медиците боравят с интимността и живота – няма място за двойни стандарти и шикалкавене. Знам, че хората рядко са или ангели, или демони; давам си сметка, че времената си казват думата и не се сърдя люто за женомразството или расизма в определени епохи. Но тъй като живея днес и имам твърде кратко време на този свят – доколкото зависи от мен, няма да дам глас и плът на хора, които бих избягвала в ежедневието си.

Кога решавате да запазите 1:1 оригиналното заглавие и кога – да дадете на произведението съвсем различно име; и как?

Нева: Заглавието при превод нерядко се налага от продуценти, издатели, маркетингови спецове – зависи колко агресивно лансират „продукта“ си. Аз превеждам все маргинални откъм пазарна гледна точка текстове, което ми позволява да избирам по вкус и логика (освен ако не са ясни като „Шейсет разказа“ например).

Зорница: По принцип превеждам оригиналното заглавие, освен в случаите, когато то звучи твърде тромаво на български. Не ми се е случвало да попадам на книги, които да изискват радикална преработка, но някакви малки промени си позволявам. Ето, „Кладата на суетата“ трябва да е „на суетите“, ама странно звучи на български. Но това е на късмет. Думите в заглавието са различни, защото не се ползват от опорния контекст на книгата при първата си среща с читателя. Ghana Must Go – българският читател ще разбере ли, че става въпрос за държавата Гана, или ще си помисли за женското име? Впрочем книгата ми „Градска география“ излезе на сръбски като „Дневник на градския сънливец“ – прекрасно решение на Мария-Йоанна Стоядинович, даже ме е яд, че не се сетих сама.

Стефан: В превода по принцип, а особено от китайски, т.нар. 1:1 е в общи линии илюзорно. Затова и тук няма формула, а само съображения и решения според случая. Често преводаческата единица е не думата, не дори смисълът, а литературният ефект – а той понякога се постига чрез асиметрични на оригинала езикови средства, тъй като еквивалентни по смисъл думи в два различни езика могат да постигнат различни ефекти. Подобни гимнастики са обичайни за художествения превод, при който се пренася послание от един контекст в друг. А преобразуванията вследствие на тях са благотворна отправна точка за анализ на езиковата и културната ни среда.

Изкуственият интелект все по-изумително се развива и усъвършенства: вече слушаме музикални композиции и четем цели статии (на някой от по-популярните езици, разбира се; българският ще е сред последните, на които изкуственият интелект ще се упражнява), без да се усещаме, че авторът им е машина; по някои сайтове пък ни обслужват доста адекватни чатботове. Въпрос на време ли е креативна работа като художествения превод да може да се върши качествено от робот, който няма фантазия и чувства?

Зорница: Не знам. То сигурно и писането на книги може да се изимитира от машина, м? Обаче чакай, кой беше казал за болезненото, лично преживяно несъвършенство? Май Ник Кейв. Та ето какво, когато чета Лорка на български, когато чета „да можех, бих приел веднага / да сторим, друже, таз размяна, / ала не съм аз вече аз, / ни моят дом мой дом е вече“, аз чета и болката и умората на Далчев и Муратов, когато са превеждали тези редове. Или „Не си отивай кротко в тъмнината, / вий, вий срещу смъртта на светлината“ на Дилън Томас и Александър Шурбанов. За истински добрия превод съдя по дълбочината на преживяването, което предизвиква. Няма как да го направиш, ако не изпробваш различни варианти и не съизмериш болката (или радостта, или гнева), която събуждат, с тази на оригинала. Един вид… трябва да се порежеш (или погъделичкаш, или да си праснеш кутрето няколко пъти в ръба на шкафа) и да се питаш: „Това ли беше? Това ли изпитах?“ И ако не е това, ако не е като в оригинала, трябва да пробваш пак и пак.

Сигурно и за това може да се намери някой ден алгоритъм, ама някой ден. Засега си трябва човек.

Нева: Изкуственият интелект ще направи читав превод на художествено произведение тогава, когато бъде в състояние да го напише сам. Литературната творба и нейните преводи са от една и съща плоскост и боравят с едни и същи инструменти. Преводът е изкуство, което интерпретира изходния текст, както изходният текст интерпретира живота. И началният, и крайният вариант не са механичен сбор от думи и синтактични отношения, както човекът не е само тяло, което може да се „разглоби“ на съставни части (но не и да се сглоби до степен на живот, смях, обич, мъдрост). При превода освен прехвърляне на формулировки между езици се ловят и приравняват атмосфери от различни култури и периоди; необходими са колкото детективски умения, толкова и емпатия и зрялост за възстановяване на човешкия климат на повествованието; вземат се стотици стратегически решения въз основа на знания плюс интуиция… Машината е способна на защитимо с математически критерии съвършенство, човекът – на сюблимно несъвършенство, на радост от изскачането от парадигмата, на ужас от порядъка, на наслада от изтощителното съзидание. Нямам представа ще стане ли някой ден машинният „превод“ възможен за художествената литература – факт е, че сега не е, и е редно да бъде наричан „превод“ само в кавички.

Стефан: Въпрос за специалистите по изкуствен интелект е дали роботите могат да овладеят тънкостите на поставянето на бележки под линия например или на други извечни преводачески препъникамъни. Иначе приветствам авантюрата им с художествения превод – тя само може да ни обогати и мотивира. И доколкото „съвършен превод“ е оксиморон, в идеалния случай може би няма да си мерим несъвършенствата, а ще намерим добър трансхуманистичен начин за съдействие. Евентуална опасност е, че във времена с тенденция към пренебрегване на експертността нескопосаният машинен превод може да придобие легитимност и да измести човешкия още преди да се е развил достатъчно.

Неблагодарна работа ли е преводачеството? Знаем, че страница литературен превод струва в пъти по-малко от страница преведен акт за раждане например – а същевременно изисква талант, вдъхновение и много повече време. Ако хонорарът далеч не покрива труда, защо го правите? Кое компенсира разликата?

Стефан: Малко неща ме карат да се чувствам по-добре от усещането, че влагам уменията си в дейност, която допринася за разнообразието в езиковата ни среда, помага да изследваме вселените вън и вътре в човека, предизвиква диалози между различни виждания и на читателя сам със себе си, дава гласност на разкази от чужди земи, които притежават силата да учудват, забавляват, разнежват, ужасяват, натъжават… изобщо да вълнуват езерото на човешкия ум, така че то да не блатясва. Лично мен акт за раждане би ме измъчил повече от научнофантастичен роман.

Зорница: Ох, не бих превеждала документи, освен ако много не закъсам, бррр. Благодарна работа е. Много благодарна. Има един момент, в който нещо ти се получава, в който усетиш, че си напипал жилата и езикът ти се излива така, както го искаш, и думите ти танцуват, и си ритват кокалчетата на точните места, и се завъртат точно където трябва, и тогава си най-щастливият човек на света – цял половин час. После си го препрочиташ и си викаш: „Уффф…“ Ама после. В поезията е по-силно, така че ми се превежда поезия, което е по-неблагодарно в традиционния смисъл на думата, ама пък… можеш да крачиш в най-голямата киша, сред най-отровния въздух и да премяташ наум два стиха, и да се чувстваш все едно току-що си се измъкнал над града и над смога и виждаш чак до отсрещния връх.

Нева: Превеждам, защото ми е нужно да разширявам кръга си, по възможност в световен мащаб. Защото книги са насочвали, подобрявали и спасявали живота ми и искам това да е достъпно за повече хора. Защото човечеството няма да оцелее, ако не общува на все по-високо и разумно ниво, а преводът е органична част от процеса. Мотивацията ми на преводачка фантастично се разминава с реалността, в която живея, но втората просто не заслужава да бъде споменавана редом с първата. През годините съм изразявала и по-остри, и по-овладени мнения относно превода и съм обяснявала, препоръчвала и описвала; пращала съм отворени писма за нередности в отличаването и премълчаването на колегите; обсипвала съм с имейли издателства, книжари и вестникари, за да им напомня, че името на преводача е най-важното сведение след името на автора и е безобразно да го прескачат. Да, условията за литературните преводачи в Европа никъде не са по-лоши, отколкото у нас, но това се отразява на джоба и душевния ми мир, не на факта, че преводът на хубави книги е най-благодарната работа, която ми е известна, понеже намества хаоса, снажда връзките, никога не доскучава и постоянно се докосва до щастието.

Как бихте превели английската дума kindness на български и има ли тя точен еквивалент на езиците, от които превеждате?

Зорница: Ха, интересен въпрос. Трудна дума, защото събира в себе си две понятия – да си добър и мил едновременно. Човек може да е добър и без да е мил, може да е възгруб с хората дори и въпреки това да има морал, да върши смислени неща, може да е добър в работата си и да застава на правилната страна; но все пак да е суров, да те напсува дори, ако смята, че грешиш. Уважавам това, но… дните са кратки, а острите ръбове и бездруго са много. „Мил“ пък на български е малко захаросано, все едно държиш в ръка порцеланов чайник с отвара от лайка и мед. Супер, но на човека може да му трябва коняк, за да се свести (е, понякога и по-крути мерки). Добротата е конструкцията, милостта е щадящият, топъл жест, който прави живота обитаем. Та: добрина, човечност, благост, добросърдечност… синонимното гнездо е дълго, избирам според случая.

Стефан: Бих я превел „добрина“ и има съответствия на китайски, но като при всяка друга дума – зависи от контекста.

Нева: Kindness бих дала като доброта, благост, ласкавост. Gentilezza, bontà на италиански. Bondad, amabilidad, cariño на испански. Но в превода такова нещо като дума-за-дума няма: трябва да е свръхконкретно като число (сто) или най-общо име за предмет (стол), за да няма нюанси и сто различни варианта. Първото нещо, което научаваш като преводач (то върши отлична работа и извън професията), е, че нищо на този свят не бива да се тълкува извън контекста си. Като чуя kind, си спомням за Кърт Вонегът и „Здравейте, младенци. Добре дошли на Земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам: дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.“ (Прев. Божидар Стойков) Препоръчвам на всички да четат Вонегът, да не прескачат името на преводача и да бъдат добри.

Нева Мичева превежда книги и пиеси от италиански, испански и каталунски. Сред авторите ѝ са прозаиците Примо Леви, Дино Будзати, Итало Калвино, Роберто Боланьо, както и драматурзите Жорди Галсеран, Хуан Майорга и други, често поставяни на българска сцена. За превода на „Центурия“ на Джорджо Манганели и „Стихотворенията на Сидни Уест“ на Хуан Хелман получава наградата „Христо Г. Данов“ през 2014 г.

Зорница Христова е преводачка от английски, авторка на детски книги и съоснователка на изд. „Точица“. Превеждала е на български език автори като Ивлин Уо, Джон Ланчестър, Джулиан Барнс, Джумпа Лахири, Гилбърт Честъртън, Джон Ървинг, Дон ДеЛило, Тони Джуд, Джеръм К. Джеръм, Йосиф Бродски и др. Тази година тя спечели наградата „Кръстан Дянков“ за превода на „Кладата на суетата“ от Том Улф.

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература и съставител на поредицата ни „Китай отвътре“. Сред преведените от него книги са „Изплези си езика“ от Ма Дзиен, „Изтезание със санталово дърво“ от Мо Йен, „Къщата на улица Манго“ от Сандра Сиснерос, за които е носител на наградата на Съюза на преводачите в България и има номинации за „Кръстан Дянков“ и „Христо Г. Данов“.

Заглавна снимка: Thought Catalog / Unsplash