Радеви вълнения

Да си президент в парламентарна република е лесно. Имаш малко, да не кажем почти никаква власт, функциите ти са повече представителни, отколкото отговорни. Затова възможността да си значим фактор в такава държава е да имаш визионерски възгледи за бъдещето ѝ, да умееш да ги представиш разбираемо пред обществото, така че то да прегърне идеите ти и да застане зад теб в реализацията им.

Имаше ли България президенти визионери в годините на прехода?

Желю Желев, като човек, който излезе от средите на комунистите дисиденти, не можа да предложи национален идеал и кауза, които да обединят разкъсаното от противопоставяния общество. Нито имаше достатъчно смелост и политическа подкрепа да настоява за лустрация, която щеше да даде друга посока на развитие на страната ни и може би щеше да ограничи възпроизводството на бившите комунисти в политическата и икономическата власт.

Георги Първанов и в двата си президентски мандата беше обърнат на изток – към Кремъл, и бе по-скоро вреден за България с политиката си на нереализираните големи шлемове, свързани с руски енергийни проекти. Освен това не криеше връзките си с олигархични кръгове от задкулисието, а с досието си на агент Гоце от Държавна сигурност остана докрай неприет в клуба на старите европейски демокрации и зад океана.

Росен Плевнелиев много искаше да бъде визионер, но за това технократската му култура не беше достатъчна и често в напъните си да бъде голям и значим изглеждаше по-скоро комично.

Единствен от всички президенти в годините на прехода Петър Стоянов задаваше евро-атлантическата ориентация на България и преследваше тази кауза с целия инструментариум, който му даваше позицията на държавен глава.

Издигането на Румен Радев – висш пилотаж или политически ход на ГЕРБ?

Питам се каква е дългосрочната визия на Румен Радев за страната ни, и ми е трудно да отговоря. Генерал-майорът от резерва влезе във властта по-скоро неочаквано, а победата му изглеждаше като служебна.

Днес Бойко Борисов припомня, че от ГЕРБ са позволили на Радев да стане президент след подписването на указа за освобождаването му като командир на Военновъздушните сили. Но всъщност това се случи, защото срещу него от ГЕРБ издигнаха кандидатурата на Цецка Цачева, предварително обречена на неуспех. И вероятно защото премиерът вече беше разбрал, че е по-добре за фасадната ни демокрация цялата власт да не бъде съсредоточена в ръцете на една партия.

Реално за година и девет месеца от началото на своя мандат президентът няма запомнящи се инициативи и дипломатически ходове. Формално той няма езикова бариера да общува с други държавни глави, но визитите му зад граница не са запомнени с нищо. Висшият пилотаж в политиката не се удава с лекота на Радев, затова лупингите му между Запада и Изтока, между Вашингтон, Брюксел и Москва съвсем не са така виртуозни, както тези на ас във въздуха.

Не са образец за ярко политическо красноречие и обръщенията му към народа през този период. Още преди влизането си в президентството Румен Радев се ситуира като опозиция на управлението на Бойко Борисов и досега поддържа тази разделителна линия. Още повече че неговата подгласничка – вицепрезидентката Илияна Йотова, го предупреди публично да не му минава през ума да изостави БСП, защото „и най-малкото движение от Ваша страна срещу тази партия няма да Ви бъде простено“.

Дилемите на президента

Очевидно Радев не е забравил с чии гласове спечели битката за „Дондуков“ 1, но това му създава дискомфорт и го поставя в дилема, трудна за разрешаване. Президентът е раздвоен между желанието си да бъде „баща на нацията“ и невъзможността да отхвърли партийното опекунство на социалистите, защото Нинова не е камъче в обувката, което може да изхвърли лесно. Затова дори когато посочи, че към този момент в България липсва реална алтернатива на управлението на ГЕРБ, президентът нямаше смелостта да каже, че БСП не е тази алтернатива. А остави недоизказаното на подтекста.

Като силно волева личност, държавният глава може би е изкушен от идеята да създаде политически проект, с който да се пребори за реалната власт в страната. Това не е химера за него, но очевидно разумът го държи здраво стъпил на земята, още повече че има примера на своя предшественик Първанов, чиято партия АБВ, след кратко пребиваване на масата на управляващите, остана един маргинален и безперспективен политически продукт.

Президентът разполага с достатъчно инструменти да влияе – ако не пряко, то косвено – върху вземането на важни решения от изпълнителната власт. Най-малко с публичната си критика на лоши управленски решения и практики, особено на корупционните. Вярно е, че Румен Радев не пропуска да критикува правителството на ГЕРБ и на Обединените патриоти и не се притесни да определи режима на Борисов като авторитарен, но не му достига кураж да говори с факти и имена, когато е заплашена демокрацията.

Последният пример, който разбуни духовете и предизвика вълна от дискусии, бе прословутият указ за освобождаването на Младен Маринов от поста му на главен секретар на МВР. По-важно от спазването на самата правна процедура, за което пледира Радев, е друго – дали той разполага със сведения, които доказват свързаност на Маринов с лица от престъпния свят (в миналото или сега – все едно). Ако има макар и най-малкото доказателство за това или други факти, които дискредитират досегашния шеф на МВР, президентът трябваше да излезе и да го обяви на висок глас. И то още преди кандидатурата на Маринов за вътрешен министър да бъде гласувана в Народното събрание. Но дори и от последната публична критика на Радев към Борисов за лошия му избор на вътрешен министър личи, че президентът премълчава неща, които знае, но не иска да каже. Или не може?

От друга страна, държавният глава не може да бъде обвинен в пропуски в упражняването на правото му на вето върху законодателните актове на парламента. Последният пример за адекватна реакция на неговия юридически екип беше връщането за ново обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Административнопроцесуалния кодекс и оспорването на 16 негови разпоредби, които според критиците му деформират традиционни принципи и постижения на административното право и ограничават възможността на граждани и неправителствени организации да се противопоставят на административния произвол на властта. Силна обществена подкрепа получи президентът и за оспорените от него лобистки текстове в Закона за приватизацията, както и за ветото върху т.нар. Антикорупционен закон.

И най-високият рейтинг трябва да се поддържа

Румен Радев, съвсем естествено, има най-високия рейтинг в държавата, заедно с националния омбудсман и кмета на София. Социолозите всеки път обясняват защо президентът, все едно кой, има тази незаслужена привилегия да събира най-много одобрение от гражданите. Той не раздава заплати и пенсии, нито усвоява европейски средства, не разпределя порциите във властта, нито определя размера на данъците и таксите.

Но и високият рейтинг може да се стопи като лански сняг. Още повече когато човек като Радев, който иска да има публичен образ на решителен държавник, се колебае да заеме решителна позиция по важни за страната или европейската общност въпроси. Президентът, също като Борисов, и досега не се е произнесъл категорично дали трябва да подкрепим санкциите на Европейския съюз срещу Унгария, или да застанем зад Орбан. За Борисов е ясно – той шикалкави между партньорите си в ЕНП и в кабинета. И днес казва едно, а утре ще каже друго, както му е изгодно в определения момент.

„Днешната позиция на правителството няма правна стойност“, коментира премиерът, който манталитетно харесва Орбан и политиката му. Той дори не се разграничи от думите на вицепремиера Красимир Каракачанов, който сравни санкциите на ЕС срещу Унгария с инвазията на СССР през 1956 г. Това изказване е може би един от най-големите гафове на български политик от последните години, още повече на човек с диплома по история.

По темата Румен Радев можеше да каже ясно дали приема, или не стартирането на наказателна процедура срещу Унгария. Защото тя е най-вече заради нарушаване на демократични ценности и права на гражданите, корупция и вмешателство на изпълнителната власт в съдебната система, а не само заради имигрантската позиция на Орбан и партията му. Но уви, от Радев чухме единствено, че „изключването и запушването на устата не са европейски ценности и работят против самия ЕС“, както и коментара му, че не може да тълкува амбивалентното поведение на премиера. Очевидно президентът не изрази категорично мнение от страх да не изгуби електоралната подкрепа на голяма и разнородна група от обществото, която е негативно настроена към имигрантите и тяхното трайно установяване в Европа.

Политическото бъдеще на Радев – неясно

Очевидно дилемите на президента няма да свършат дотук. Защото той едва ли ще успее да се еманципира напълно от партията, която го издигна и подкрепи за най-авторитетния пост в държавата. А в прегръдката на БСП той няма как да бъде припознат от демократично мислещите хора в България като обединител за единение на нацията, каквато роля иска да му отреди един инициативен комитет от познати учени, писатели, журналисти и общественици. Няма да е никак странно, ако същият този инициативен комитет утре поиска Румен Радев да оглави движение или партия под същия девиз и под знамената на военно-патриотични организации.

Заглавна снимка: Румен Радев © Президентството на Република България