В началото на тази седмица на български език излезе повестта „Захарното дете“ от Олга Громова (изд. „Точица“, в превод на Здравка Петрова).

Писателката Олга Громова записва със свои думи автобиографичния разказ на Стела Нудолская, която прекарва детството си в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Съветския съюз. Внезапно изтръгнато от топлия и радостен свят на семейството, детето споделя с майка си суровостта на ГУЛАГ и изгнаничеството, но и упорството да запазиш духа си, да не се превърнеш в роб. Книгата е отличена с престижния знак на мюнхенската библиотека White Raven.


Марин Бодаков: Кои според Вас са предимствата на една литературна творба в сравнение с едно историографско съчинение?

Олга Громова: Строго казано, историческият труд и художественото произведение на историческа тема са толкова различни неща, че е сложно да говорим за предимства. Те имат различни цели и различни начини за постигането на тези цели.

Всеки строго исторически труд представлява изучаване на събития и изводи от тях въз основа на автентични документи. Историкът вижда първо документите, артефактите и вече от тях – картината на епохата. А художественото произведение носи в себе си преди всичко историята на конкретен човек в условията на неговото време. Дори великите романи епопеи съдържат в сюжетната си основа история на конкретни хора и вече чрез тях – образа на епохата.

Но ако сметнем условно, че цел на двата жанра е получаване на обща представа за една или друга епоха, за събития, случили се еди-кога си еди-къде си – за човек, несвързан професионално с историческата наука, ще бъде по-лесно да възприема епохата чрез конкретни съдби и емоционално включване в събитията. Това включване се постига чрез създаването на образите на героите, на техните характери и действия. Авторът на едно художествено произведение на историческа тема така или иначе създава образа на епохата, па макар и в неговия най-частен вид – като показва само бита или само отношенията на хората, обусловени от времето.

Историографията сама по себе си е нещо извънредно интересно. Но за да усвояваш масив от исторически документи или сериозни исторически трудове, като при това поемаш в себе си духа на епохата, разбираш как са живели хората, какво са чувствали, и най-важното – за да разбираш за какво ми е това на мен, читателя от днешното време, все пак е нужна сериозна подготовка. Да се занимаваш с такива масиви документи не е лесна работа.

Опознаването на епоха чрез историята на човек – реално разказана от очевидец или художествено обработена, или дори изцяло измислена от автора, но опираща се на реални събития – е именно онова, което може да доведе читателя до следващата стъпка: изучаването на исторически трудове по темата, издирване на документи и артефакти. Така че аз по-скоро бих говорила не за предимства на едното пред другото, а за това, че художественото произведение дава емоционалното възприятие за епохата, съпреживяването, следвано от познанието.

МБ: От колко точно памет и от точно колко забрава за политическите и социалните катаклизми се нуждае човек, за да продължи своя път?

ОГ: Всеки човек иска да забрави тежките или неприятните страници от живота си. Вероятно и всяка страна го иска. Много хора смятат, че ако децата познават само най-хубавите или най-героичните страници от миналото на своята страна, те повече ще се гордеят с нея и ще израснат като истински патриоти. Но това крие две опасности.

Първата. За да може да разбира случващото се в съвременния живот, човек трябва да знае какво има зад гърба му: та нали нито една историческа епоха не изниква „от въздуха“, от само себе си. Тя непременно израства от вече случилото се. А ако не знаем какви са били най-тежките и дори позорни събития в нашата страна, ние рискуваме да не забележим завръщането на нещо подобно.

И втората. Човек, който не е живял в далечни за него времена, може да бъде съпричастен на героите на художествени произведения за онези епохи, да разбере какво именно е довело до техните трагедии, до техните победи… Това е много важно – да умееш да си съпричастен не само на съвременниците си, не само на хората около теб. За да може, израствайки, да вижда своя път, човек трябва да разбира кое от кое произлиза в обществото и кое е давало на хората от миналото сили да остават хора, или обратното – кое ги е водило към нечовешки постъпки. Как ще разбереш това, ако знаеш само за победите и постиженията?

Въпросът не е в количеството памет или забрава, а какви цели се съдържат и в едното, и в другото. Тук е важен не фактът на забравата или отхвърлянето на едно и възвеличаването на друго, а умението да опознаеш и едното, и другото и да си направиш изводи. Ако цел на изучаването на „лошите“ страници от историята, не щеш ли, стане унизяването на народа – това е явно пресилено и вредно, защото един обиден и унизен човек (и народ) не е способен да съзидава. Но възпитаването в идея за превъзходство на твоята страна над други също е вредно. Неотдавнашната история на ХХ век е потвърждение за това.

МБ: За съвременното дете, поне в България, всичко преди раждането му е поставено на една и съща времева плоскост – няма особена разлика между 1943 и 1913 година… Така ли е и в постсъветското културно пространство? Какво днес е наследството на Великата отечествена, на Втората световна война – и кой се интересува от това наследство?

ОГ: Струва ми се, че това е обичайно явление за всички деца не само през нашия век и не само в постсъветските страни. Когато аз бях ученичка, Втората световна война беше три пъти по-близо до нас, отколкото до днешните ученици; виж обаче, събитията от първата половина на ХХ век бяха толкова далечни за нас, колкото и битките през ХVІІ век или началото на християнството. Войните и трагедиите на ХХ век не могат да бъдат близки на днешните деца толкова, колкото са на техните прабаби и прадядовци. Това е нормално. Ако ние искаме децата да имат представа за целия драматизъм на събитията от онази епоха, добре е да се върнем към разговора за художествената литература. Именно тя, както и изучаването на историята на страната чрез историята на нашето семейство ще дадат онзи емоционален заряд, който може би ще доближи детето до далечни за него времена.

Корицата на книгатаМБ: Днес политическото махало се люшва вдясно. Може ли романи като „Захарното дете“ да ни имунизират срещу нарастващата нормализация на политическото и идеологическото насилие?

ОГ: Много искам да се надявам. Колкото повече правдиви и емоционално наситени истории за тоталитарното общество, войните и „превъзходството“ на едни хора над други (където и да се случва това) прочетат нашите деца, толкова по-малък ще е рискът те да пожелаят повторението им. Разбира се, литературата е капка в съвременното море от информация, но нали морето е образувано именно от капки? Остава само да вярваме, че нищо не вършим напразно и там са и нашите капки.

МБ: Има ли разлика между реакциите в чужбина и реакциите в Русия спрямо Вашата книга?

ОГ: Труден въпрос. Всъщност да, има. Тя е следната. В Русия повестта се възприема повече като историческа. И тези сравнително неотдавнашни събития още са болезнени в паметта на потомците, за тях все още се спори. И родители, и педагози често виждат в тази книга в по-голяма степен историята на страната, отколкото характерите на героите. А виж, в Белгия например, на моя въпрос „Защо тази книга е нужна на белгийския читател, в страна, която сякаш никога не е преживявала нещо подобно?“ отговориха така: за тях тази книга е за устояването и възпитаването на човек в нечовешки условия. А че тези условия в случая са се оказали съветският терор – това е просто вариант на историческия фон. Той можеше да бъде и друг, например съдбата на евреите при фашизма или трагедията на гражданската война на Балканите – не е толкова важно. Проблемът е същият: човек в нечовешки условия.
А има една страна, в която ентусиасти историци много искат да издадат „Захарното дете“, но властите в нея смятат, че всичко свързано със соцлагера трябва да бъде забравено. Какво пък… тяхно право.

МБ: Кои сцени от „Захарното дете“ бяха за Вас най-голямо изпитание в морален план? А в естетически?

ОГ: В морален план голям, дълго и трудно решаван проблем беше да оставя ли сюжета за момчето, изядено по време на глада (в главата „Южаките“). Тази история я имаше в спомените на моята истинска героиня, но аз дълго се колебах да я опиша ли в повестта. Самата Стела преработи историята на момиченцето в лагера (главите „Изпитания“ и „Атаман“) във формат на повест, когато реши, че от мемоарите ѝ трябва да се направи повест. Така че въпрос „Да включвам ли тази история, или да не я включвам?“ за мен не възникна, аз само редактирах текста. Много трудно се оказа да намеря вярната реакция на героинята на изключването ѝ от пионерската организация. В спомените нямаше нищо по въпроса, а нали в тази ситуация хората може да се държат различно. С мъжа ми много дълго търсихме варианти на поведението ѝ, като имахме предвид характера на истинската Стела, каквато ние я познавахме. Та това е било сериозно морално изпитание за героинята. А както се оказа – и за мен.

Историята за еврейското момиченце Фрида аз си спомних неочаквано. Фрида не фигурира в живота на Стела, преди време ми я бе разказала друга жена. Тази част от главата написах след всички други и тя не намери веднага своето място в повестта. За мен тя е много важна.
А емоционално и естетически ми е много скъпа сцената, в която майката и Стела пеят уж за баща ѝ на неговия рожден ден. Много исках да направя повест повече за любовта, отколкото за страданията, именно от това се роди тази сцена. Тя не беше голямо изпитание, но дълго не можех да намеря каква да бъде – главата за таткото, който не е с тях.

МБ: С коя книга, Ваша или чужда, читателят следва да продължи, след като се запознае със „Захарното дете“?

ОГ: Ако говорим именно за историята на ХХ век в СССР, може би с повестта на Олга Колпакова „Пелинова елха“ и после с романа „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Ако ли пък става дума за „общоморалните“ проблеми в ситуацията „човек в нечовешки условия“, сега ме занимава темата „приятел и враг по време на война“. Вече дълго и мъчително пиша повест за това. Много важна и трудна тема е, защото във военно време невинаги онзи, който е от другата страна, е непременно враг, а човекът до теб – приятел. Дали ще се получи – засега не знам.

МБ: Един класически въпрос: Кой днес в Русия живее добре?

ОГ: И отговорът е класически: онзи, който не иска да мисли, а иска само да притежава, известно време живее по-добре – да, но после какво? А онзи, който живее на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, живее скромно и невинаги лесно… но колко е прекрасно да правиш това, което смяташ, че е добро!

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от руски – Здравка Петрова.


Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на книгата на Clavis Publishing

Марин Бодаков

Марин Бодаков

Литературен редактор във вестник „Култура“ (2000–2018) и редактор на неговия наследник вестник „К“, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на осем поетични книги. Вярва в последователното усилие, което търси дълбочина, а не отплата. И в поезията.