Стих от Щрих

„Щрих и Стих“ е колекция от 12 филма с анимирана поезия, продуцирани от „Компот Колектив“ между 2015 и 2020 г. Те са представяни по престижни международни кинофестивали и са отличени с множество награди. Така поезията, преведена на езика на киното, стана достъпна за нови публики.

Познавам някои от тези стихотворения от журнални публикации или от книги. Чувал съм ги произнесени от авторите им пред приятели или пред непознати слушатели. Бил съм свидетел, по невнимание, на раждането на едно тях. Друго стихотворение носи инициалите ми като дар от автора. Всяка сутрин в чат с приятел слушах новите редакции на трето. Четвърто е мое. Познавам отлично някои от поетите. Други – не. Някои са неизвестни за широката публика. С един, култов, няма да се срещна в този живот. С някои се сближавам. С други – раздалечавам.

Но когато гледах за пръв път филмите по нашите текстове, тези стихотворения бяха като чисто нови. Преродени в друго изкуство. Лично аз се усетих разбран, качен на друго стъпало към себе си. Не сам.

Този проект ми е скъп, много скъп. Той е моментна снимка на съвременната българска лирика. Снимката, разбира се, не съдържа всичко. И не се налага. Питах се, като поет и като критик, защо точно тези режисьори избират точно тези стихотворения. Ето един отговор в движение.

Почти всички творби дават израз на катастрофично, мощно урбанизирано съзнание. Ние се разпадаме в разпадащ се свят. Може да реагираме с острота или мекота, но се разпадаме. Разпадаме се при вида на малкия всекидневен разпад, не при вида разпокъсващите се Големи разкази. Това са малки трагедии. И още по-малки радости. Участниците в литературната страна на уравнението „Щрих и Стих“ стаяват истината и това води до имплозия – вътрешен взрив от болка, гняв и тишина. От самоирония. Няма перспектива.

Именно тягата към тишина ми направи впечатление във филмовата интерпретация на стихотворения. Гласът зад кадър – в почти всички анимации – е по-тих от обичайното. Той говори на себе си. И затова ми проговаря силно, и ме въвлича в разговор. В разговор за трима. Много болезнен и… задушевен. Раняващ и целебен.

Преди вече много години бях поканен да представя своя книга в Пловдив. За стихотворенията трябваше да говори уважавана университетска колега. Тя беше прочела много внимателно стихотворенията и направи повече от любопитни препратки към други произведения и традиции. Слушах с изненада и интерес… След премиерата поканих с благодарност моята нова приятелка да изпием по чаша вино на Главната. Усещах, че тя искаше да ми зададе въпрос, но се стеснява.

– Какво мислите за това, което споделих за Вашата книга?
– Беше прекрасно – и нямаше нищо вярно.

Тук моята дама се натъжи. Аз грубо продължих:

– Това значи това, а не това. Онова значи… и пр.
– Извинявайте – прошепна тя.
– Ама моля Ви се, аз съм щастлив от Вашия прочит, защото ми показахте, че стихотворенията ми са свободни от самия мен, че могат да имат много и различни, неподозирани от мен животи.

Аниматорите от „Щрих и Стих“ освободиха нашите стихотворения. И ни показаха, че текстовете съдържат светове, че могат, че можем. И е много хубаво. Защото уталожва усещането за обществен разпад с усещането за творческа близост – между поети и режисьори.

Заради всичко това зададох на част от поетите един важен въпрос:

Какво от себе си разпознахте във филмите по Ваши стихотворения – и какво ново научихте за себе си от тях?

Ето какво ми отговориха те.

Георги Господинов:

При всеки един от трите филма научих нещо различно, затова поред.

„Малко сутрешно престъпление“ на Аспарух Петров беше по хубав начин неочаквано за мен. Стъпвайки на стихотворението и усещането за престъпление, Аспарух направи свой различен филм, където „малкото сутрешно престъпление“ се е развило в друг вид убийство. Обикновено авторите са ревниви към своите образи, но когато филмът е хубав, ревността отпада. Препотвърдих си това знание.

„Естествен роман в 8 глави“ на Милен Витанов ме хвана от първия кадър с пресата, после буквите и враните, които ги кълват, после онова „дзен дзенувам“ на сладоледените фунийки… Личното ми узнаване беше, че може би тази книга („Естествен роман“, по който е стихотворението) и аз самият не сме чак толкова мрачни животни.

В „Одеонъ“ Борис Десподов беше хванал чезнещото и разпадащото се, увяхващите орхидеи върху старите тапети. „И ние ще изчезнем някой ден, но не така красиво, не така…“ Имаше заличени думи, чезнещи гласове. Недоизказаното, неизреченото, останалото в тайна е също разказ. Понякога е достатъчно само да дадеш знак, да прекъснеш и да оставиш историята да се развива. Това взех за себе си.

Беше хубав опит и в трите филма да виждаш как стихотворение се превръща в нещо друго и пак остава стихотворение. Обикновено режисьорите искат история, здрава фабула, герои и такива твърди неща. Докато поезията стъпва на асоциации, въображение и ритъм. Затова още повече ми хареса тази идея на „Компот Колектив“.

И всъщност няма друг жанр, по-близък до поезията от анимацията.

Калоян Праматаров:

Във филмчето „Постиндъстриал“ с режисьор и художник Борис Праматаров разпознах собствената си радикалност и непримиримост с оковите на съвременното съществуване в постиндустриалния мравуняк, където „мравките никога не спят, парни чукове отмерват равномерно ритъма на живота и сякаш Дявола, куцукащ към залеза, носи този град в джоба си“. Във визуализираният ужас и страхове, насред мрачната есхатологична картина и всеобщата мутация, чернотата безмилостно превзема екрана. И всичко започва отначало.

Мария Донева:

Моето стихотворение е проста музикална темичка, а филмът „Последният ден“, реж. Далибор Райнингер, е същата тема, разработена от музикант, който изпълнява джаз. Изреченията на стихотворението се ронят рехаво като листа при всеки лек полъх на вятъра, дори заради паузите текстът се изсипва и се разпада, думите летят и плавно се премятат сред образи и истории, които не могат да бъдат разказани. Светът във филма е скръбен и детски, слоновете, стълбите, гаргите, шадраваните и небесата присъстват и се докосват, без да се разбират взаимно. Смисълът прилича на бобено зърно, което набъбва, расте невидимо, и затова щрихите пулсират, само още миг – и няма да го удържат и ще се разпаднат.

В оркестъра на филма моето стихотворение шумоли с четка по един малък барабан, а аз гледам, слушам и мечтая, без да мисля, защото тъгата е навсякъде и ако я погледна в очите, ще се разпадна.

Стефан Иванов:

Видях и чух много неща. Усещането за болезнена самота, примесена с постоянното желание за разговор и постоянната мечта да бъда разпознат, чут и разбран в цялост или поне отчасти и да бъда приет какъвто съм – с черното и бялото, с багажа си и с евентуалното си бъдеще. В анимационния филм „Задачи за деня“, с реж. Петя Златева, видях и един особен интровертен уют. Той е трудно споделим, но, слава богу, почти всеки може да си го представи, защото той е нещо от неизменната човешка ситуация, когато човек чете, слуша музика, гледа картина или филм. Уют, който е удобен, но в един ключов момент може да се подхлъзнеш по гладката му повърхност и да го видиш клаустрофобичен като ковчег. И когато искаш да излезеш извън него, виждаш, че пътят ти навън е зазидан, погребал си се жив и трябва да се пребориш със себе си и не само със себе си, за да оживееш.

Стефан Икога:

Разпознах себе си. Това беше огромна изненада, защото, макар че с режисьорката Ина Николова се познавахме бегло от гимназията, всъщност никога не бяхме общували наистина. Дори и в процеса на работа по филма проведохме една кратка среща и два телефонни разговора, в които сякаш за други неща си говорихме повече. Аз го бях написал вече, а тя го нарисува така, както обича да рисува. И стана едно.

Няма да крия, приятно е някой да те познава, без да те познава. Да хване иронията в безсмислието, и другите неща, които си мислиш, че си написал, но изобщо не разчиташ, че някой забелязва. Нещата, които обикновено остават само твои заради съмнението дали изобщо на някого му се занимава да ги търси. В този смисъл във филма на Ина срещнах перфектен превод на текста ми на анимационен език. Бях поласкан, бях изненадан, бях спокоен, че някой, като го гледа, ще ме разбере, а досега не съм бил спокоен, че хората ме разбират. За себе си разбрах, че не съм сам. Не че съм бил, но сега съм още по-малко сам.

Това изобщо не е краят на проекта „Щрих и Стих“ – очаквайте съвсем скоро събития, свързани с него, у нас и в други точки по света. Филмите пътуват, а с тях – и поезията.

Заглавно изображение: Кадър от филма „Плитка вена“ по стихотворение на Марин Бодаков, режисьор Йоана Александрова