Власт и медии

В България медиите са свободни. Свободни да изберат в каква позиция да застанат спрямо властта. Свободни да предоставят ефирно време или място във вестниците и електронните си издания на управляващите за тяхната пропаганда или да представят политиката им през критичния поглед на журналисти, анализатори и експерти. Свободни да приемат заплащане под различна форма от държавата и бизнеса или да го откажат, ако получените средства ги поставят в зависимости – явни или прикрити. Свободни да изберат ролята на слугинаж или на коректив. Всичко е въпрос на избор и никакви компромиси за оцеляване в силно конкурентната среда не могат да бъдат оправдани.

Никъде по света властта не обича медиите. Но има една граница, която политиците внимават да не прекрачат, защото отвъд нея навлизат в територия на плаващи пясъци. Които могат да ги погълнат.

И в България управляващите недолюбват медиите. Но те дори не могат да ги приемат като неизбежното за тях зло, без което демокрацията няма как да съществува. Затова предпочитат медиите да са под контрола на приближените им бизнесмени. А в провинцията местната власт направо си купува комфорта и спокойствието с договори за „информационно обслужване“, потъва в самодоволство и реагира арогантно спрямо всеки критичен глас.

Държавата ни от години се срива в класацията на „Репортери без граници“ по медийна свобода, за да стигне до срамното 111-то място. Обаче премиерът не спира да твърди, че управляващите по никакъв начин не влияят върху редакционната политика на средствата за масова информация. А на критиките в миналогодишния мониторингов доклад на Европейската комисия, че влошената медийна среда е пречка за реформите в съдебната система и за борбата с корупцията в България, Борисов отговори, че у нас всеки подсъдим за часове може да си направи електронен сайт и да започне да се оплаква от липса на свобода на изразяването. „На кого какво е забранено? Олигарх, създал си медия, за да защитава това, което е откраднал, изведнъж ние не трябва да го пипаме този олигарх, който и да е той“, коментира очевидно изнервен от заключенията тогава премиерът, но не спомена имена.

По същия начин реагира Бойко Борисов и след опита Силвия Великова да бъде сменена като репортер при отразяването на протеста срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурор и след свалянето ѝ от ефир, който замлъкна в цялата страна за пет часа.

Но вместо да разсее съмненията за вмешателство и натиск от страна на изпълнителната власт върху управленските решения в БНР, с изказванията и действията си премиерът ги затвърди.

За „пожара“ на „Драган Цанков“ 4 Борисов обвини „главанаците“ и нарече случая в Националното радио саботаж срещу правителството. Само с едно телефонно обаждане възстанови ресора на журналистката от „Хоризонт“ (с която „редовно си честители празниците по телефона“) и заплаши генералния директор, че ще му поиска оставката чрез парламентарната група на ГЕРБ, ако не оправи кашата, която е забъркал.

Сътвореният от Светослав Костов скандал в престараването му да угоди на #Който-го-е-назначил създаде напрежение в обществото и получи отглас и зад граница. Подсили го и арестът на фоторепортера на „Клуб Z“ Веселин Боришев, който прекара цяла нощ в Първо РУ на МВР в София само защото си позволи да снима струпването на полицейски сили преди началото на протеста срещу единствения кандидат за главен прокурор.

Последва безпардонната улична свада в предаването „Референдум“ по БНТ с главен герой Волен Сидеров – с език на омразата и намеса на жандармерия, която трябваше да усмири лидера на „Атака“ и да го изведе от студиото на проваления предизборен диспут. Телевизионното шоу имаше едничката цел да вдигне рейтинга на депутата пред неговите избиратели. А останалите участници в него предпочетоха да го наблюдават ехидно, вместо да осъдят веднага този тип поведение. Направиха го на следващия ден с половин уста министри от кабинета, защото към онзи момент и без да е „златен пръст“ в парламента, Сидеров поддържаше управляващото мнозинство и извън малката коалиция.

Началото на медийната война тръгна още в началото на септември, преди започването на същинската предизборна кампания, с публикации в Агенция ПИК срещу кандидата на „Демократична България“ за кмет на столицата архитект Борислав Игнатов. Жълто-кафявото електронно издание си позволи да атакува грубо и с непозволени и от закона, и от журналистическата етика средства един от опонентите на модела на управление в София и в страната.

След бурната обществена реакция, в която със свои позиции излязоха и партии, и съсловни журналистически организации, премиерът също се включи с коментар, че партията му се отказва от медията като възможна платформа за предизборна агитация: „Той е като скандала с всички други медии. Ние като партия сме дали от партийната субсидия по 10 000 лв. на всички медии на евроизборите. Сега ние не даваме на никой за политическа реклама – така съм разпоредил. ПИК няма да получи пари от нас за следващите избори, ако това питате. Но няма да дадем и на другите медии, защото считам, че много от тях прекаляват в много други сфери. Единственото, което можем да направим и си е наше право, е да не им отпускаме пари за политическа реклама. Точка.“

Какво е последвало от заричането на Борисов след точката – не знаем.

Както не знаем какви пари има в черните партийни каси, на кого и срещу какво се раздават. Пък и ако ГЕРБ не плати, поне легално, на издания като ПИК, има #КОЙ да подхранва машината за клевети и злостна пропаганда срещу опонентите на статуквото. При това с мълчаливата подкрепа на прокуратурата, която не се самосезира нито по този казус, нито по други скандални случаи на медийна война. Затова пък бързо арестува определени кандидати за кметове и общински съветници за купуване на гласове и поиска от ЦИК да свали имунитета на още други, за да им повдигне обвинения.

Атаката на жълто-кафявите медии сериозно обезпокои международната организация „Репортери без граница“. Затова на 17 октомври нейният генерален секретар се срещна в София с президента Румен Радев. Кристоф Делоар призова държавния глава да използва всички свои правомощия и да гарантира свободата на печата в България, попаднала в ситуация, близка до „медийна гражданска война“, която може да се задълбочи с избора на новия главен прокурор.

Две седмици по-късно последва среща, отново в столицата, между българския министър-председател и изпълнителния директор на „Свободна Европа“. След нея във Facebook страницата си Борисов написа: „С президента и изпълнителен директор на „Свободна Европа“ Джейми Флай обсъдихме актуалната политическа обстановка в страната. Разговаряхме за важността на професионалната и независима журналистика. Радвам се, че тази уважавана медия поднови дейността си в България. Нейното присъствие тук е още един знак за доброто сътрудничеството между България и САЩ във всички сфери.“

Зад думите на Борисов прозира балканско дебелоочие, което се прави, че не знае що за медия е Радио „Свободна Европа“, каква роля изигра за развитието и укрепването на демокрацията в посткомунистическите страни от бившия Съветски блок, както и защо 30 години след вътрешнопартийния преврат в БКП и прехода към пазарна икономика в България поднови работата си в страната ни под формата на дигитална платформа с мултимедийно съдържание.

Въпреки лицемерието в думите на премиера и опитите му да се представи за демократ по душа и убеждения, диктаторът в него често надделява и тогава той показва друго лице, „без маска и без грим“. Така в телевизионните си интервюта той реагира остро на всеки неудобен за него въпрос, а не са редки и случаите, когато „респектира“ с остри забележки водещите. Затова и депутати от неговата партия си позволиха същото поведение, за което после платиха политическа цена.

Но Борисов не плаща такава, нито данък обществено мнение.

А сега, когато една от двете големи частни телевизии стана собственост на бизнесмен от България, близък до властта и не без нейна помощ, а другата голяма телевизия предстои да премине в ръцете на един от най-богатите олигарси в Чехия, премиерът все повече се чувства властелин на ефира. Затова и смята за нормално да отговаря избирателно на журналистически въпроси. И да отказва на медии, на които е обиден, какъвто е последният случай с bTV, заради излъчени в деня на изборите репортажи от страната, които според ГЕРБ и ЦИК са нарушили закона.

Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) излезе със специална декларация, в която се казва, че „като партиен лидер Борисов може да отказва да говори с дадена медия, като премиер – не“. Това поведение на министър-председателя не е прецедент, а по-скоро практика и всеки репортер от страната може да даде примери, в които той просто подминава медиите, които го очакват с въпросите си, или не им отговаря. Защото, по думите му, или не са по темата – например първа копка на магистрала, или не му харесват. Това ме принуди преди време като репортер на БНР да му припомня заявеното сега в позицията на АЕЖ, а именно че щом е приел да бъде премиер, е длъжен да отговаря на журналистически въпроси.

С поведението си Бойко Борисов дава тон и на своите депутати, министри и кметове, затова арогантността и високомерието стана стил на това управление. Поведение, което една немалка част от журналистите, уви, приемат покорно и дори се нахвърлят настървено срещу свои колеги, които дръзват да нарушат премиерския рахат.

Ако това, което се случва в държавата, наистина е медийна гражданска война, тогава и ние трябва да се държим като на война. Възможните изходи от нея не са много – или ще победи диктатурата на силните, или силата на справедливите каузи. Но за такава битка трябва много кураж, солидарност и подкрепата на гражданите.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT от ноември 2017 г. Зададените от журналиста Стоян Тричков въпроси видимо не се нравят на премиера Борисов, който на „ти“ го пита от коя медия е, и заплашва да го съди.