Наталия Делева: „Всеки може да изпадне в състояние на невидимост“

Социалната невидимост е отдавна странстващ мотив в литературната история: да не признават, че съществуваш, е далеч по-жестоко, отколкото да отричат съществуването ти. Първият роман, за който се сещам, е „Невидимият“ на Ралф Елисън; има още много бележити творби в тази традиция, но най-свидното за мен произведение е „Невидимото дете“ на Туве Янсон. То сочи и решението на проблема с невидимостта: ненатрапчивата грижа, толерантността, добронамереността.

В своя роман „Невидими“ Наталия Делева изгражда страховитата панорама на дискриминираните по един или повече признаци човешки същества – и дискретно критикува емоционалното заскрежаване в съвременното българско общество. Текстът е прям, безизкусен, болезнен, не спестява нищо, не ухажва читателя. Текстът е честен. Наталия Делева знае какво прави.

Марин Бодаков: Какво прави едно човешко същество невидимо? И способна ли е литературата да направи Вашите невидими герои видими за по-широка аудитория? Видимостта носи признание, но то може да е както утвърждение, така и отрицание…

Наталия Делева: В много случаи това е страхът; ирационалният страх, който не се базира на факти, а е опашкулен в стереотипи и предразсъдъци. В „Невидими“ разглеждам различни състояния на невидимост, и по-скоро различни проявления. Едното е невидимостта като желание да се скриеш от света, в който живееш, от проблемите, които идват с това живеене – това пак е страх да се изправиш срещу тях, защото се чувстваш безсилен. Самата главна героиня Леа често стиска здраво очи нощем, за да прогони травмите от Дома (за изоставени деца), в който е израснала, от самата ѝ изоставеност въобще.

Другата невидимост е незабелязването от хората наоколо, от обществото като цяло. Това е още по-страшно, защото избутва в периферията цели социални групи. Говорим за това колко е важно малцинствените групи да се интегрират и децата да получат добро образование, но съм чувала коментари от родители за това как не желаят техните деца да учат в един клас (и дори в едно училище) с деца от ромски произход. Чувала съм хора да казват, че у нас няма толкова много хора с увреждания, колкото в други страни, когато истината е, че няма условия, инфраструктура за това да ги срещаме на улицата, в училищата, на работа, в бара. Получава се едно щраусово заравяне на главата в пясъка: щом не ги виждам, значи не съществуват. Трябваше родителите на деца с увреждания да започнат да протестират, за да им бъде обърнато медийно и обществено внимание (внимание от институциите тепърва предстои да видим).

Надявам се, че литературата е способна да размести пластовете, да извади невидимите герои от пашкула, в който сме ги забулили. Без излишен патос. Иска ми се да вярвам, че четенето на историите – като едно косо поглеждане на Другия в очите – би могло да помогне за преодоляването на този ирационален страх, който стои в основата.

Има и други неща освен страх, разбира се. Като че ли съществува едно отсъствие от света, в който живеем – медиите, включително и социалните медии, фикционализират проблемите, правят ги някак далечни от нас, като „на филм“. А литературата, въпреки че е фикция сама по себе си, по парадоксален начин доближава историите на невидимите герои до читателите. Без да отрича или утвърждава – просто разказва.

МБ: По какво медийният разказ за персонажите от „Невидими“ се различава от литературния разказ за тях?

НД: Медийният разказ отразява статистически и публицистично историите на невидимите като един конкретен отрязък от реалността. Без да обобщавам, има медии, които си служат с похвата на личната история и се доближават в някаква степен до литературния разказ, но има и доста, които наслояват страха от различните. Да си припомним думите, които се използват от (не само български, а и международни) медии във връзка с бежанците от Сирия: те са „вълна“, която „залива“ Европа. Лицата им са измити от личните им истории и не е оставено никакво място за емпатия.

МБ: Героите във Вашата книга обичайно съчетават в себе си няколко дискриминационни признака: смятате ли, че една травма се явява магнит за друга?

НД: Може и така да се погледне на нещата – като една травма, привличаща други. Социалните проблеми, тоест тези, които създават невидимото субобщество, никога не са плоски и едноизмерни; многопластови са и всеки пласт е предпоставка за следващ. Фактът, че огромен процент от изоставените деца в Домовете са от ромски произход или са с увреждания, не би бил проблем сам по себе си, ако върху него не се наслагваха други: дискриминационното мислене и нежеланието от потенциални родители тези деца да бъдат осиновени, както и липсата на финансова подкрепа или на алтернативни социални услуги за това родителите да могат спокойно да отглеждат тези деца. Така че нещата са тясно свързани и в основата стои нашето мислене, нашето отношение към другите.

МБ: За особено постижение на романа намирам покъртително равния му тон и отказа Ви от реторически украсителни мехлеми за бруталните лични истории. Докъде свършва констатацията Ви за социалната криза на нашия свят и откъде почва Вашата собствена интерпретация – и критика?

НД: В литературата, както и в живота въобще, всичко, което казваме или пишем, е нашата собствена интерпретация. Като субекти – с всичките ни културни натрупвания – е трудно да бъдем обективни; все някой предишен опит ще се обади като стара болежка и ще пречупи нещата през своята призма. Но не ми се иска да мисля, че „Невидими“ звучи твърде критично или назидателно. Бих била доволна, ако провокира дискусия и размества пластовете на затлаченото мислене, на мисленето, без да се замисляме всъщност.

МБ: Каква според Вас би била реакцията на невидимите, ако те прочетат свидетелствата Ви за тяхното съществуване?

НД: Живеенето в периферията, пограничното живеене оставя белег. Така че те вероятно ще се познаят – именно по този белег. И може би ще са доволни, че в книгата са пълнокръвни и истински, каквито са в действителност. Но „Невидими“ е насочена към другата част от обществото. Защото всеки може да изпадне в състояние на невидимост в някакъв момент от живота; добре е да не го забравяме.

МБ: Ако се фокусираме върху проблема за изоставените деца, кои са предпоставките за кризата и дори катастрофата на съвременното родителство?

НД: Мисля си, че сме загубили чувствителност към причините за това деца да бъдат изоставяни. Гледаме нещата на повърхността, сменяме статута на Домовете. А проблемите са доста по-дълбоки. Преди години, а вероятно се случва все още някъде и днес, имаше срам от това да си самотен родител, имаше срам от това да си родител на дете с физическо или умствено увреждане. Също и страх – от това как би се справил финансово. В родилните отделения тези жени бяха насърчавани да се откажат от децата си, вместо да им бъде оказана подкрепа. Липсата на тази подкрепа, както и стигмата на детето, родено с „дефект“, правеше това решение на майката рационално, колкото и емоционално непоносимо да е. А всъщност дефектът е другаде – в нашето отношение, в архаичното мислене, в липсата на финансова подкрепа и на алтернативни социални грижи за тези деца, за да се предотврати тяхното институционализиране.

Ако говорим за криза в съвременното родителство въобще, тази криза неимоверно е свързана с много други – с кризата на чуваемостта например, тоест говоренето, непрестанното жужене, без да се изслушваме. Зависимостта ни от това някой друг да ни забавлява, нещо друго да ни запълва времето. Търсенето на shortcuts, на преки пътеки винаги и във всичко, включително и в отглеждането на децата ни. Времето „деца–родители“ често се свежда до заедно гледане на телевизия или заедно взиране в екрана на телефона (по-често всеки в своя си екран). Тази привидна заедност обаче раздалечава и отчуждава – както децата и родителите, така и хората въобще.

МБ: Къде виждате, ако виждате изобщо, изворче на надежда за българското общество?

НД: В книгата споменавам за експеримента на „Амнести Интернешънъл“ Полша, в който хора от различни градове и бежанци се гледат в очите в продължение на четири минути – според експеримента толкова време е нужно, за да приемеш другия. За мен изворчето на надежда е може би спирането за момент, изслушването на другия. Тази чуваемост, за която споменах по-горе. Косото поглеждане в очите на тези, които са различни от нас, и желанието да чуем историите им. И да ги приемем.

Наталия Делева се занимава с дигитален маркетинг. Дебютният ѝ роман „Невидими“ (ИК „Жанет 45“, с редактор Георги Господинов) получи съпътстваща награда в категория „Проза“ в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през 2018 г., номинация в Деветия национален литературен конкурс „Развитие“ и номинация за Роман на годината на НДФ „13 века България“.

На 30 август 2018 г. предстои премиерата на книгата в София, в клуб „Строежа“ на ул. „Леге“ 10.

Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на романа „Невидими“, дело на Иво Рафаилов