За децата и книгите

В момента тече Пролетният панаир на книгата. Ако мога да бъда откровена, това е най-любимата ми част от годината. Но не заради намалените книги или заради шансовете да се срещнем с различни писатели. А заради хлапетата, които тичат към щанда на детското издателство, в което работя, и викат: „Мамо, моля те, искам книжка!“ Това винаги ме изпълва с една особена надежда.

На фона на панаира и на днешния Ден на детето няма как да не се замисля за ролята на приказните книжки в развитието малчуганите.

За да стигнем до отговора на този въпрос, първо следва да се запитаме какво е приказката. Най-цялостно с тази тема се занимава руският литературен изследовател Владимир Проп в своята монография „Морфология на приказката“. Сравнявайки множество сказания, той установява повтарящи се елементи (31 функции). Разбира се, отделните приказки представляват различна комбинация от тези функции и именно това ги отличава една от друга. Но по своята същност древните легенди, класическите приказки на Андерсен и Братя Грим, та дори и съвременните приключения като тези на Хари Потър имат един общ скелет. Причината за това е, че вълшебната приказка се обляга на древния ритуал на инициацията, чиито корени можем да открием още в земите на Междуречието. А инициацията бележи началото на нов етап в живота, най-често превръщането на детето във възрастен.

Всичко това идва да покаже, че в исторически план приказките са имали строго определена функция – да подготвят децата за порастването им, да ги научат какво е добро и зло. Но за да получим цялостен отговор на въпроса за значението на приказките в детското развитие, следва да напуснем полето на теоретичната литература и да се обърнем към психологията. С общо становище по темата за „Тоест“ излязоха детските психолози Мариела Михайлова-Стефанова и Людмил Стефанов:

Можем да оприличим приказките с плаването в дълбоки води. Когато сме деца, се спускаме главоломно през бързеите на живота. Детството е тази вълшебна, но и страшна страна, където нещата ни се случват за първи път: за първи път сме видели слон, за първи път ни е гонило куче, за първи път някой ни е целунал в детската градина и сме се почувствали засрамени, за първи път сме изстрадали раздялата с мама или сме се плискали щастливи в морето… Нещата, които за възрастните са банални или предизвикват смях, отекват дълбоко в детската душа. И вечер, когато детето си легне, а също и денем, когато някой е свободен да му разказва приказки, душата му се пренася в дълбоките и спокойни води на колективното несъзнавано, където преживяното може да се преработи и да намери правилното си място в психичното пространство.

Затова децата искат да им се разказва една и съща приказка по много пъти. Защото тази приказка по един понякога недоловим за възрастните начин докосва точно това кътче от душата на детето, което е било развълнувано или наранено. Нуждата приказката да бъде повтаряна отново и отново изчезва едва тогава, когато раничката заздравее.

Когато детето започне само̀ да чете книги, то открива историята, която има нужда да съпреживее. В света на книгите често децата се идентифицират с героите, на които искат да подражават в реалността. Насаме с любимата книга, детето чувства сигурност, подкрепа и свързаност. И то свързаност без рисковете и заплахите, които то вижда в реалните човешки отношения. Така книгата се превръща в оазис, където детската душа събира сила, смелост и енергия да експериментира нови поведения и взаимоотношения в живота.

И за да продължим темата, редно е да се върнем към източника на приказките, а именно детските писатели. Петя Кокудева коментира:

Аз съм голям почитател на т.нар. „емоционална грануларност“, с която се обяснява и защо децата имат насъщна нужда тъкмо от четенето и от думите. Идеята е, че колкото повече словесни нюанси имате като запас, толкова по-способни сте да разбирате себе си, да идентифицирате и назовавате чувства и състояния, а същевременно да ги забелязвате у другите.

Ще ви дам пример: масово хората днес, в състояние на някаква радост, използват думата „щастлив“. Само че зад тази радост могат да стоят твърде много различни нюанси: под „щастлив“ може да разбираме „въодушевен“, „в настроение“, „бодър“, „блажен“, „триумфиращ“, „усмихнат“ и доста други. Никоя от тези думи не е еквивалент на другите. И ако мислите за себе си като просто за „щастлив“, на практика давате много оскъдна информация, ограбвате се сам от това да вникнете по-ясно в състоянието си, да го предадете на другите по-конкретно. В резултат на това вие нямате и капацитета да изживеете по-пълно начина, по който се усещате.

Където няма нюанси, където няма детайли, разграничения, пластове, там няма и цялост, няма широта и дълбочина. Затова са нужни книгите на децата – за да ги снабдят още от малки с повече думи-фасетки, с многообразие от лупички, през които да се видят. Защото, съгласете се, увлекателни истории могат да разказват и киното, и картините, и географията, и съседката, в етика и естетика могат да възпитават много други изкуства и полета, но широтата от възможности да се изразите по пълноценен и въздействащ начин – тя идва главно от книгите. Ние работим с езика. Казвам го насред време, в което всичко е или „уникално“, или „специално“ – сякаш не са останали други думи на света.

Неминуемо разговорът ни се насочи и към нейното творчество. За вдъхновението си тя споделя:

Най-често и най-силно още от малка ме вълнува един въпрос: има толкова тъжнотия, тегоба, горчивина в живота и на децата, и на възрастните, не може ли от тази тъжнотия да се направи нещо? Както от парещата коприва се прави вкусна супа; както от острите борови връхчета се прави сладък петмез… Добрите книги това могат – да използват човешката мъка за градиво, да превръщат горчивото в красиво, тъжното в смешно. Да не би животът на Пипи да е сам по себе си много весел? Или на Ийори? Да оставим най-сетне тази инфантилна заблуда, че животът на децата е безгрижен. Не е. Много от възрастните, които ви се усмихват днес наоколо, са ветерани от войната на детството. Бивши деца, преживели смърт, развод, домашно насилие, пренебрегване, бедност… Честно казано, аз пиша за тях – за тези деца и за тези възрастни. (Както казва Джонатан Франзен, „нещастията те правят читател“.)

Детските книги могат неусетно, почти тайно, а така всъщност много естествено и органично, да вградят в представите на детето усещането, че е възможна трансформация. Че тежките метали на отчаянието могат да се претопят и да послужат за изграждане на красива, здрава конструкция. И това не е наивен оптимизъм – наистина се случва! Човек не подозира, че понякога, на дъното на бездната, някой си е забравил батута.

А на въпроса за избора именно на детската аудитория Петя Кокудева отговаря:

Щеше да е хубаво да ви кажа, че имам мисия, кауза, че заниманията с деца имат най-голям смисъл. Само че няма да е истина. Към нещата, които истински обичам, не се насочвам така, стратегически, ами съм движена от необозрими и неразбираеми вътрешни сили. Те са много по-могъщи от всеки съзнателен избор. Нима ако обичаш силно някого, можеш да представиш списък с тиренца защо точно го обичаш? Големите любови, тъкмо защото са много големи, са сложни, противоречиви и необясними. И това е прекрасно.

Така, драги читатели, можем да обобщим, че детските книжки ни помагат да се справяме с трудните моменти в живота и ни учат да бъдем по-добри. На каквато и възраст да сте, каня ви да си припомните любимата приказка. Честит Ден на детето!

Заглавна снимка: © Стефан Русинов