Пропуснах „Щастливи времена“ на Мария Донева, чийто още по-щастлив редактор съм. Пропуснах силни стихосбирки на Виргиния Захариева, Мирослав Христов, Лилия Йовнова, Валери Валериев, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Валентина Радинска… Нека ми простят.

В бележките си тук споделям книгите, които най-много ми помогнаха да премина относително невредим от Коледа до Коледа. И се гответе тези дни за стъписващото „Чучело“ на Александър Байтошев, казвам ви го като негов редактор. Българската поезия продължава да е съвременна.

Албена Тодорова. „Стихотворения, от които ти се живее“

Редактор Надежда Радулова, оформление Христо Гочев, ИК „Жанет 45“

Албена Тодорова живее между нагнетен Изток, при това доста далечен Изток, и угнетен Запад. Стихотворенията ѝ са писани на коляно в самолета. И са парашут към моралното здраве. Тези текстове са едновременно диагноза, рецепта и превенция. Албена гледа така отблизо и така критично себе си, че „Стихотворения, от които ти се живее“ става валидна за всеки от нас – и ни изразява понякога по-добре от самите нас. В стихотворенията ѝ има болка и простор, улики срещу самата нея и простор, сила и простор. Тя поставя лирическия си Аз натясно, наблюдава детайлите с широко отворени очи, не лъже. В простора на Албена Тодорова има страхотен уют. Космополитен уют, за който българският език остава бит и родина. И изведнъж усещаме живец – в словото, в себе си.


Иван Ланджев. „Ти, непрестанна новина“

Редактори Иван Теофилов и Георги Господинов, оформление Люба Халева, ИК „Жанет 45“

Любимото ми понятие за новина е, че тя представлява нещо за теб, което искаш другите никога да не узнаят. А какво ли ще да е това нещо, щом новината е вечна? Иван Ланджев е привично сдържан, с двата крака в реалността – и едновременно с това третата му стихосбирка има ерудитски мащаб, който го препраща към декламацията на Йосиф Бродски или на високите британски модернисти. Ланджев е умен мъж, който, изглежда, може всичко на терена на стиха – и на класическия, и на свободния. Може да направи така, че прозрението да звучи като случайна находка, която не заслужава внимание. А и обича учителите си. Знае как да придаде блясък на горчивината, аристократизъм на умората, младост на гаменщината. Да сложи клопка в сентенцията. Стихотворенията изглеждат като капризно скулптирани от лед. Те поставят дистанция, която самият Ланджев нарушава, смесвайки рационалност и мъдрост, изисканост и височина.


Илко Димитров. „Черно“

Редактори Силвия Чолева и Калоян Игнатовски, корица и оформление Румен Евтимов, Издателство за поезия ДА

Илко Димитров почти не пише. И постоянно се нуждае от рекапитулация. В „Черно“ той събира последните си три книги, за да изгради пред нас цялостна и непробиваема вселена, в която дори и една запетайка е коствала часове преценки. Надали у друг български съвременен поет има такава воля за литературна цялост и интелектуално единство.

Илко Димитров е действащ адвокат, един от най-добрите, и знае, че с думи се правят неща… Можеш да пратиш в затвора, да унищожиш съдба. Затова е извънредно предпазлив, когато не иска да нарани напразно, но и извънредно постулативен. Пред нас е мощно подреждане на света, с което всичко отива на мястото – днес, тук, в този момент. Но от това не ставаме по-щастливи, а по-сигурни в битките си.


Катерина Стойкова. „Втора кожа“

Редактор Невена Дишлиева-Кръстева, оформление Люба Халева, издателство ICU

Абсолютно чудовищна стихосбирка. Тя разказва за ударите на бащата върху дъщерята и майката. И самите ѝ страници удрят. Поетическото насилие влиза в обущата на домашното. Синина след синина, книгата на Катерина е най-силният поетически документ относно това докъде сме се докарали в безпомощността си – и насилниците, и насилваните. Това е взривно мълчание, при което едно отвратително съдържание намира своята величествена и най-най-деликатна форма.

Тук не се плаче, тук се хълца…

Прочее, не видях за „Втора кожа“ да са писали мъже. Поправете ме, ако греша. Накъде вървиш след тази книга, Катерина?


Кристин Димитрова. „Уважаеми пътници“

Редактор Силвия Чолева, оформление Лилия Трендафилова, Издателство за поезия ДА

Кристин Димитрова постоянно се обновява. Тя притежава крайно разпознаваем и абсолютно неподражаем лирически почерк. Почерк, който животът непрестанно белетризира – и затова на сцената излизат находчиви демончета, маскирани като невинната Кристин.

„Уважаеми пътници“ не обхожда любопитно темата за смъртта, както в другите ѝ книги, а се блъсва фронтално в нея. Закачливостта е отстъпила място на тайния и вездесъщ траур. Болката расте заедно с независимостта на героинята. Посоката на пътуването е ясна. За съжаление, най-скъпите ни спътници са склонни да пристигат преди нас, каквито и фокуси да прави езикът, за да ги задържи тук. Всичко е причудливо. Като насън.

Нека припомня, че неотдавна Кристин Димитрова публикува и сборник разкази под заглавието „Като пристигнеш, обади се“. Тя е творец на объркващата истина. И е хубаво, че редовно се обажда.


Яна Букова. „Записките на жената призрак“

Редактор Силвия Чолева, оформление Христо Гочев, ИК „Жанет 45“

Яна Букова е голяма поетеса. Много голяма. Новите ѝ стихотворения са стихотворения на свободен човек – те постоянно търсят читателя, но изобщо не му се умилкват. Правят каквото си искат. Дори привикват в своята компания нейни „древни“ политически стихотворения, писани през 80-те. Няма нищо красивичко. Нищо вторично. Сюрреалистичната живопис е станала графика, драскулки със суха игла. 100% Яна Букова.

Отделните фрагменти от текста са като конвулсии. Между спазмите има мълчание. Признавам, че далеч невинаги разбирам всичко – за мен „Записките на жената призрак“ са задача. Да разбера защо се гаври с мен. И защо се гаври със себе си. Да разбера защо откровението пращи от ирония. Черна книга, много черна. На места ужасно смешна. На места плашеща. Огромна.


Заглавна снимка: Drew Coffman

Марин Бодаков

Марин Бодаков

Литературен редактор във вестник „Култура“ (2000–2018) и редактор на неговия наследник вестник „К“, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на седем поетични книги. Вярва в последователното усилие, което търси дълбочина, а не отплата. И в поезията.