Албена Тодорова: „Моята родина е метафорична“

Разговор с поетесата Албена Тодорова по повод втората ѝ книга „Стихотворения, от които ти се живее“ (ИК „Жанет 45“, 2018)

Албена пише от упор. Такава беше първата ѝ – самоиздадена! – книга

, чийто редактор бях и за която тя получи поощрителна награда в конкурса за най-добра поетическа книга на годината „Иван Николов“ през 2014 г. В главата ми още звучи телефонната реплика на най-голямата съвременна българска поетеса Екатерина Йосифова след „стихотворения“: „Ама къде си го крил досега, Марине, това момиче?“

Такава, от упор, е и втората ѝ книга, с редактор Надежда Радулова.

Марин Бодаков: Как смяташ – дали след кризата на постмодернизма искреността се завръща като ценност в естетическата комуникация? Какво трябва да се добави към искреността, за да се получи изкуство?

Албена Тодорова: Не разбирам добре механизмите на постмодернизма – може би защото така и не успях да видя как съответстват на моите собствени ценности, но в условията на поголовна злоупотреба с доверието и прекомерна откровеност в социалните медии мисля, че има сериозен глад за искреност.

Искреността сама по себе си не е достатъчна в никоя форма на общуване. Първо, трябва да знаеш какво искаш да кажеш и защо, и второ, трябва да поемеш отговорност за това. Това не значи непременно да се джанкаш с хората, които не са съгласни с твоите текстове онлайн, а да разбираш какви последствия, дори сред мъничък кръг от хора, предизвикват думите ти. Да слушаш внимателно – и навън, и навътре.

Не зная какво трябва да се добави към искреността, за да се получи изкуство. Може би красота, поне в писалката на пишещия? Предпочитам да мисля за стиховете си само като за стихове, не като за изкуство.

МБ: Кои са границите на интимността, които не би престъпила в своето поетическо писане?

АТ: Не архивирам постъпките и думите на приятелите си, на партньорите си, на семейството си. Пиша понякога за това какви мисли и чувства са събудили, но много внимателно избягвам да пиша за това какво е направил някой, най-вече в най-деликатните си, разголени моменти. Известна част от най-интимните ми текстове са фикционални.

МБ: При какви условия четенето на поезия се превръща в терапия? В освобождение? Питам, защото сякаш стихотворенията са писани от една Албена, която вече не се срамува от грешките на предишната Албена…

АТ: Четенето на поезия, изобщо всеки досег до чуждото преживяване на болезнен опит, се превръща в терапия, когато си казвам: „Щом те могат, значи ще мога и аз.“ Освобождават ме много стиховете на Мария Вирхов и на Цочо Бояджиев. Не зная защо и как. Просто будят у мен огромна любов към мен самата и към света. Дават ми някакво огромно синьо небе, както в средата на 80-те, когато бях мъничка и имаше Асамблея на мира, тебешири по асфалта и здрачът траеше цяла вечност. Прав си. Не се срамувам от грешките си. Гледам да не ги възвеличавам също. Не ги гледам през лупа, не им копая гроб. От време на време им отупвам праха и кихам през смях и сълзи.

МБ: От какво се страхуваш в пространството на съвременната българска литература и култура? Какво те окуражава?

АТ: Страхувам се от това, че няма професионална, добронамерена критика – или може би аз не я виждам? Не виждам култура на критиката изобщо не само в културното, но и в политическото пространство или в образованието и науката. Добрата литература е добра и защото носи на критика, и се променя, и расте. Много ми се иска да прочета какво би написал Далчев например за някого от младите ни поети. Но нямаме Далчев, за жалост.

Окуражават ме преводачите, писателите и поетите, на чиито текстове завиждам. След чиито думи си казвам: „Боже, колко е добра, искам и аз така“ и тичам да награбя някой молив и тефтер.

МБ: Какво контрабандираш от японската чувствителност в българската като поетеса? Как решаваш в творчеството си проблема с родината, реална и метафорична?

Мисля, че контрабандирам ритъма. Контрабандирам премълчаванията, дано са уместни. Контрабандирам шепненето, което измества крещенето. Поради семейната си история аз съм израснала на 3000 км от мястото, където съм родена, а сега живея на 2000 км от мястото, където съм израснала.

Моята родина е метафорична и мисля, че българският език, тайният език, който никой не разбира (крада този израз от диригента Теодор Куренцис), е моята истинска и единствена родина. Да мога да пиша на него е страхотно удоволствие. Почти като филия с лютеница.

днес искам смирение
моля те
но всъщност копнея
да ми пратиш усещане
че съм права

*

Безгрешните хора

Чакаме
да свърши
сериалът.
Да почнат новините.

Чакаме.
Готови.
Стиснали
камъни.

*

стихотворения-мостове
стихотворения-фарове
стихотворения-аварийни изходи
системи за безопасност
легло, на което се свиваш да поскимтиш от болка
да прелистиш чужд молитвеник,
който наслуки отваряш на името си
отдушник, през който излиза,
олеква, топи се, изчезва

стихотворения, по-големи от сбора на думите в тях
стихотворения, които не гонят всестранност
не блестят от сарказъм
не сриват в униние
не са нито начетени
нито особено красноречиви

стихотворения, чиито опори са просто опори
които стават ненужни, когато утихне голямото зло
и хорът му вездесъщи помощници

стихотворения, от които
ти се живее

Заглавна снимка: © Личен архив на Албена Тодорова