Езикът като дом. За обучението на деца, чийто майчин език не е български

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Когато през 2015 г. започва да преподава на III и IV клас в ОУ „Райно Попович“, Карлово, Александрина Андреева забелязва, че значителна част от учениците са неграмотни, познават едва няколко букви от азбуката, а три от тях въобще не владеят български. „Започнах да ги уча, както аз съм била обучавана – с пунктирани линии, наизустяване на азбуката… Цялата първа година премина така и резултатът беше две-три деца с видими резултати, при останалите нямаше промяна.“ Така тя започва да търси материали на чужди езици и да пробва методи, чрез които самата тя е учила чужди езици. „Завърших с едва две деца, които не можеха да четат и пишат, но при тях проблемът беше друг – те не идваха на училище.“

20% от децата в началните училища в България говорят майчин език, различен от българския, според Фондация „Заедно в час“, където Александрина е координатор. Често става дума за деца от ромски или турски етнос, както и за деца на бежанци. Данните са предоставени от тогавашната зам.-министърка на образованието Деница Сачева в рамките на Форум „Образование: За бъдеще“ през 2018 г., но при разговор с представители на Фондацията става ясно, че числото е условно, тъй като е трудно да се стигне до официално събрани надеждни данни.

Министерството на образованието и науката посочва сред основните причини за преждевременно напускане на училище „трудности в усвояването на учебното съдържание, слабости в методиката на преподаване и в организацията на обучението“. В Стратегията за намаляване на дела на преждевременно напусналите образователната система за периода 2013–2020 г. се казва, че „голяма част от децата, чийто майчин език е различен от българския, срещат трудности в процеса на обучението, което води и до социалното им изключване в училищната общност“.

„Има наредби, има закони за подкрепа на многоезични деца, но те са написани на висок академичен език, който ние като учители много трудно можем да претворим в действие. Има опити за интегриране на политики и участие от страна на държавата, но е хаотично“, споделя Александрина.

Разбираш ли училището?

„Дълго време имах усещането, че не съм на една вълна с децата, че не ме разбират добре, но нямах обяснение защо. И аз преживях лутането на Александрина“, съгласява се Татяна Величкова-Маринова. Тя е бивша журналистка в БНР, а понастоящем е начална учителка в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София, където учат основно деца от ромски произход. „Проблемът е в това, че образователната система не ги третира като деца билингви [двуезични – б.р.]. Те учат по същите учебници и към тях системата има същите очаквания, както към останалите. Често липсата на разбиране при тях се оправдава с бедния живот или речник, което е лесно обяснение, но се пропуска, че децата, които ние учим, работят наистина с два езика.“

Както Александрина, така и Татяна намира решение в материалите и диагностиката за изучаване на българския език като втори, разработени от д-р Анастасия Новикова и Вяра Михайлова, специалистки по многоезично обучение. Впоследствие се ражда и идеята, че трябва да има структуриран метод, тъй като опитът на Татяна и Александрина показва, че традиционният подход отнема време и не е оптимален за децата.

Д-р Анастасия Новикова завършва в Хайделберг, Германия, където успоредно с докторантурата си започва работа в програма за успешен старт в училище с немски език за деца на имигранти. По време на работата си в Германия тя се докосва до огромно разнообразие от материали, приспособени за многоезични деца и техните семейства.

„Когато завърших докторантурата си и се преместих в България, видях, че има нужда от обучение на български като втори език – разказва Анастасия. – Знам какво е, когато всеки ден говориш на три езика. Успяхме да направим връзка с Хайделбергския университет и в рамките на програмата „Еразъм Плюс“ да разработим материали въз основа на немската методика. Не сме правили нито превод, нито пренос, а взехме изследвания за придобиване на езика в детска възраст и разработихме материали за 5-, 6- и 7-годишни деца.“

Резултатът от тези усилия са над 900 езикови игри с определен лексикален и граматичен фокус, които улесняват работата на учителя. След края на програмата Анастасия и Вяра създават „ЕдюкАрт“, а впоследствие решават да си сътрудничат със „Заедно в час“ в рамките на проекта „Разбираш ли училището?“. Така в момента разработката на материали за началното образование продължава в комбинация с обучения на училищни екипи.

Двуезичието като богатство

„Когато задавам въпрос на децата, в главата си те го преработват на своя език, отговарят на своя език и превеждат този отговор на български, а това им отнема време. Ако не получа отговор веднага, това не е, защото детето не знае, а защото има нужда да преработи информацията и да ми върне отговор“, казва Татяна. Според началната учителка езикът не може да се говори насила. Тя споделя, че никога не изразява негативно отношение към учениците си за това, че говорят на ромски, а даже се опитва да научи нещо на техния език.

„Ползването на двата езика развива пъргавина на ума, което смятам за ценност, и умението мозъкът да превключва е полезно. Двуезичието е богатство. Смятам, че не е от значение кой език се говори в семейството. Ако родителите са четящи хора и имат отношение към речта, това се предава и на децата, независимо от говоримия език“, казва Татяна.

„Ако едно дете говори на френски и използва френски думи със симпатичен акцент, се отнасяме към него по-различно, отколкото към едно ромско дете“, добавя Анастасия. Друг стереотип, на който тя иска да противодейства, е, че децата трябва да могат да четат на една определена възраст – има много хора в България, които не могат да четат, и за тях е нужна подкрепа, която също липсва.

Александрина подчертава, че стереотипите са нормална част от работата и всички ги носим у себе си, но е важно да ги назоваваме с истинските им имена. За аргумента, че българчетата в чужбина се интегрират, за разлика от ромските деца в България например, Анастасия контрира, че българчетата в Германия научават немски за година, но е важно да се подчертае, че в детската градина и в началното училище те задължително минават през програма за деца с друг майчин език. От значение е и как живееш, какви приятели имаш, къде е контактът с езика, дали детето играе футбол, пее в хор или друго – всичко това пряко влияе на езика.

Ситуацията на децата билингви разкрива по-мащабен структурен проблем. Това проличава и в ролята на семейството, чието образование и социално положение оказват значително влияние. Анастасия казва, че родителите участват в родителски срещи и гледат отворените уроци, но е важна нагласата към втория език – дали родителите имат положително отношение към него и насърчават ученето му. „Не може децата да говорят български по задължение“, допълва тя.

Това наблюдение се потвърждава и в работата на терен на Татяна:

Ако децата не идват на училище, и най-добрият подход и желание са обречени. Аз виждам стереотипите към ромските деца и през техните очи. Възпитателите в училища с преобладаващо ромски деца имат занижени очаквания и резултатите на учениците са по-слаби. Гетовизацията е проблем, трябва да се работи за създаването на условия децата да общуват със свои връстници пълноценно, а не да остават изолирани в своя си квартал.

Стереотипите влияят на самочувствието на децата и на отношението им към тяхната идентичност. Те се срамуват, че са с ромски произход, или с него обясняват неуспехите си: „Нали знаете, госпожо, ние, понеже сме роми…“ Стереотипите водят и до озлобяване, например с реплики като „Аз не искам никога да съм като българите“. Тоест игнорирането на тяхната култура и добрите образци в нея и налагането на нашето виждане за тях самите създава в тях конфликт кои са те всъщност.

„На мен ми отне около 3–4 години да осъзная част от стереотипите си към общността, защото те се внушават отвсякъде, дори от медиите“, добавя Александрина. Тя по-рядко вижда предразсъдъци при учители, които работят с децата. Но има страх и стереотипи у хора, които просто чуват за тези деца – за тях те нямат лица и имена, а са просто нещо, което стои в някакви рамки, в някаква махала. Според учителката така се губи човешкото, губи се ефектът от това да видят, че тези деца изглеждат като техните собствени.

Анастасия и Вяра адресират и това в обученията си, например поставят учителите в среда, в която им се преподава на език, който не познават, и има голяма доза осъзнаване за тях самите. „Нормално е да не познаваш това преживяване и да не можеш да изпиташ напълно същите чувства като детето, докато не бъдеш поставен в същата ситуация“, споделя Александрина.

Според опита на възпитателката родителите искат да подкрепят децата в ученето на български, който смятат за необходим, и отчитат собствените си бариери по отношение на невладеенето на езика. Но те невинаги знаят как да изразят подкрепата си, и Александрина смята, че тук ролята на учителите е ключова и не се изчерпва с работата в класната стая – те трябва да поощряват родителите да работят с децата. Примери за това са слушане на песни на български език или изпълняване на рецепта за сладкиш, чрез които цялото семейство да развива езика.

Учителката не отрича, че се е сблъсквала и с родители, за които не е важно децата да знаят български, обикновено защото живеят в изолирана общност. Те не са приемани от мнозинството, ако например излязат на площадка извън квартала си, но дори и ако са завършили висше образование и владеят български. Това води до изолиране в общността, където се говори например на турски, гледа се турска телевизия, дори бизнесите се развиват в границите на общността. Александрина препоръчва учителите да извеждат децата и родителите извън рамките на квартала, за да видят те ползите, а не само негативите от общуването с външния свят. „Важно е родителите да усетят, че са желани в училище и че децата им се чувстват комфортно там“, съгласява се Анастасия.

Интеграция и грижа във времена на национализъм

„Не сме си задавали въпроса къде е държавата, мислехме какво ние можем да направим. Защото ако задаваш този въпрос, няма да стигнеш далеч“, категорична е Анастасия. Представители на образователната система подкрепят идеята им и я окуражават, но им казват, че най-добрите съюзници са учителите.

Анастасия посочва основния проблем според нея: „Децата не владеят езика достатъчно, това се знае от педагозите. Вероятно не им стига времето, в което са изложени на български език. Няма да можем да променим учебниците, предстои дълга дискусия дали да създадем нови, но можем да дадем на тези деца повече време да учат български – например всеки ден да имат още половин час по български език, в който се работи с тях по специална методика. И да научим учителите как да работят интегрирано, защото дори в часовете по физическо и математика може да се работи с езика.“

Децата станаха обект на множество популистки политики и атаки през последния парламентарен сезон. „Има високомерна нагласа в обществото – смята Татяна. – Щом тези деца са български граждани, щом живеят в България и тя им плаща образованието, те са длъжни да знаят български. Не се подхожда добронамерено към истинските им нужди, а се изхожда от задължението те да владеят добре езика. При работата с деца мигранти или бежанци това високомерие липсва.“

Александрина, Анастасия и Таня са категорични, че обучението и грижата за децата, чийто майчин език не е български, е ключово не просто от морална гледна точка, но и от управленска. „Изпитвам огромна съпротива да отговарям защо това е важно – възмущава се Александрина. – Това са деца. Независимо с какъв цвят на кожата са, на какъв език говорят, те трябва да имат равен шанс като всяко друго дете, без значение дали е бяло и русо, със сини очи, или тъмно, с кафяви. Чисто икономически, ако трябва да се опрем на факти, това са бъдещи граждани, които имат принос към икономиката и всеки друг аспект от живота ни.“

Според Татяна майчиният език е само една от разделителните линии, но ако пуснем разделителна линия по дигитални умения – какво правим с онези, които се оказват неподготвени с всички съвременни технологии? „Тук вече няма етнос, произход, квартал, а много хора, които биха останали зад борда“, допълва тя.

И трите дами са категорични, че специалните материали за многоезични деца дават резултати. Александрина работи с учителите, които използват програмата, и вижда повече разбиране сред тях както по отношение на децата, така и на предизвикателствата в работата с тях. Татяна дава скорошен пример от работата си: „ЕдюкАрт“ са разработили видеоматериали за диагностика на разказвателните умения. Чрез видеоклиповете тя учи децата да преразказват, да разпознават герои, да правят план на епизодите. Интересно им е и постигат напредък.

Към момента проектът „Разбираш ли училището?“ се финансира изцяло от дарения и макар че пандемията затруднява работата им, те са оптимисти за развитието му. До края на проекта трябва да бъдат разработени материали за целия начален цикъл на образование, които да адресират включително и проблема с пропуските в знанията вследствие на ниската посещаемост на детската градина от децата билингви, което е една от причините за изоставането им. Предстои и създаването на наръчник за учителите.

А след това? Надеждата е да бъдат разработени подобни системи и за по-големи ученици.

„Езикът ти позволява да се чувстваш у дома си – заключава Анастасия. – Образованието е всичко, основата. То ни прави интелигентни хора, които се отнасят един към друг интелигентно и водят диалог.“ А Татяна добавя: „Здравото общество използва потенциала на всичките си членове в цялото им многообразие. Ако не го направим, нямаме право да се наричаме здраво общество.“

Д-р Анастасия Новикова е специалист по многоезичие и дидактика на езиковото обучение. Дълги години живее в Германия и преподава в Университета на Хайделберг. От известно време живее в България. Работи в сферата на образованието и квалификацията на учители и преподаватели. Тя е един от авторите на концепцията „Български език с Драко и Мими за многоезични деца“.

Александрина Андреева е завършила теология, политология и дипломация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и начална училищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2015 г. е избрана за участник в програмата „Заедно в час“, която ѝ дава възможност да преподава две години в ОУ „Райно Попович“, Карлово. През последните четири години е координатор „Обучение и подкрепа на участници“ в програмата „Заедно в час“.

Татяна Величкова-Маринова е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и повече от 25 години работи в програма „Хоризонт“ на БНР като репортер, редактор и водещ. През 2019 г. става учителка по програмата „Заедно в час“ и в момента преподава в начален етап в 75-то ОУ „Тодор Каблешков“ в кв. „Факултета“ в София. Междувременно следва начална училищна педагогика в ПУ „Св. Паисий Хилендарски“.

Заглавна снимка: © „Заедно в час“