Година онлайн обучение: Какво (не) научихме

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

В България разговорът за образование се води в две измерения. На повърхността има числа, има действия, има отчети и покриване на норми. Но същественото е на по-дълбоко ниво – как и дали тези действия водят до смислени резултати. Дистанционното обучение е само пример. Индикаторът за успех не е постигнатото за изминалата година, а до какво е довело то и как ще реализираме потенциала след края на пандемията – защото връщане назад няма, колкото и да ни се иска да се преструваме, че изминалата година не се е състояла. Това е категоричното мнение на Нели Колева, ръководител на екип „Стратегически партньорства“ в „Заедно в час“. За нея е важно да отчетем – и то не само по отношение на онлайн обучението, – че заявката за предприети действия невинаги означава резултатът от тях да е бил положителен.

Вече повече от година българските учители са принудени да се съобразяват с държавните политики, свързани със здравната криза, които ги заставят да организират присъствено или дистанционно обучение в рамките на броени дни, често различно според населеното място или дори класовете в едно училище. Резултатите вече са налице, макар и да не са толкова черно-бели, колкото понякога се представят. Според Колева истината е някъде по средата между провала и абсолютния успех, но и тя, също като колегите си и други специалисти, е на мнение, че институциите и училищата тепърва ще трябва да обърнат специално внимание на последствията от образованието по време на пандемия.

От успеха до провала

Адаптацията към обучението онлайн зависи до голяма степен от вече изградените работни навици. Има училища, които с лекота пренастройват работата си след 13 март 2020 г., тъй като от години използват Moodle, Google Classroom и други инструменти за дигитално обучение. Там, където има колегиална солидарност и работа в професионални учебни общности например, преходът се получава много по-добре и според Нели Колева и самите ученици долавят разликата. Тя посочва като пример СУ „Любен Каравелов“ в гр. Пловдив, в чиято учебна общност се поддържа и развива сайт с материали, ресурси и информация, онлайн календар и график, а също и единна платформа за организиране на срещи и използване на споделени файлове. Директорката на столичното 90-то СУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“ Емилия Иванова, с която разговарях за този материал, също сподели, че преминаването от присъствено към онлайн обучение е било гладко, тъй като училището е „в облака“ от години.

Доклад на Института за изследвания в образованието обаче сочи, че под една трета от училищата си сътрудничат с други училища по време на дистанционното обучение. Дори когато има подобно сътрудничество, то е основно техническо – как се използват платформите, как се организира процесът и как се споделят ресурси. Данните показват, че едва 10% от учителите са наблюдавали редовно дейността на колеги и са я анализирали съвместно, а голям дял от преподавателите не са общували активно с колегите си в рамките на дистанционното обучение. Емилия Иванова потвърждава, че макар 90-то СУ да е заявило желание да помогне и да сподели добрите си практики, обратна връзка е получена само от няколко учители, които по собствена инициатива решават да се свържат с тях. Тя смята, че това се дължи в известна степен на консервативната образователна система, в която идеята за сътрудничество все още е новост и съществува известна конкуренция и борба за ученици. И Емилия Иванова, и Нели Колева са съгласни, че когато има сътрудничество между учителите, от това печелят децата, които забелязват солидарността и взаимната помощ между колеги.

В половината от изследваните в доклада училища няма никаква активност в училищните общности; в селата ситуацията е малко по-добра и има повече помощ от страна на родители и други участници в образователния процес. Според Нели Колева няма разлика между село и град по отношение на адаптивността, като тя изрежда добри примери от видинска професионална гимназия, през софийски училища, до училището в с. Караджово в Пловдивска област, където образователният медиатор обикаля ежедневно, раздава работни листове, обяснява домашните, събира работите на децата и ги връща на учителите. По този начин училището, което се намира в сегрегирана общност, успява да предпази децата от отпадане от системата. По думите на Колева, именно отпадането е най-големият негатив на дистанционното обучение.

Кой остава извън борда

„Когато се смени формата на нещо, което в самата си същност не е удовлетворително, няма как да се постигне успех. Дистанционното обучение извади на показ феномени, които и преди съществуваха в българското образование, просто бяха скрити зад вратите на класните стаи“, отбелязва Нели Колева. Тя отчита механичните проблеми, породени от технологиите – стоене пред екрана, липса на социализация и ограничаване в уменията за общуване, както и проблемите с развиване на фина моторика при най-малките, но е на мнение, че други негативи са продукт на самата система, не на онлайн форма̀та. Тя е категорична, че неравенствата в българското образование са се задълбочили и са изведени на преден план от кризата. Твърде много са децата, останали извън системата, а механизмите за предотвратяване на подобни сценарии не работят по време на пандемия.

Най-добре се справиха децата там, където има родител, стабилен интернет, устройства, изградени навици за учене, съзнателност и мотивация. Но същото е вярно и в училище, присъствено – децата, които отговарят на тези условия, се справяха добре и учителите успяваха да ги учат.

Институтът за изследвания в образованието също отчита, че наличието на устройства и интернет връзка е значително ограничено в ромските и в турските семейства, което е проблем в една дигитална среда. Но неравенства според Колева има и в т.нар. елитни и профилирани гимназии, където пък зависи от конкретния учител как овладява процеса, тоест наблюдават се разлики между методите в едно и също училище.

За да се справим ефективно с последствията от негативните страни на онлайн обучението, специалистката от „Заедно в час“ предлага тристепенна стратегия. На първо време е необходима диагностика по училища и региони – кое училище какви проблеми има и от какво се нуждае, за да се справи. Втората стъпка е внимателно планиране, тъй като един и същ инструмент не може да бъде приложен повсеместно, защото всяко училище има индивидуални нужди. Третата стъпка са действия с мисъл за постигане на резултати. Важен елемент от тази фаза са разговорите с учители, изпаднали в ситуация на несигурност и чувство за неадекватност през последната година. Преумората, непрекъснатите резки промени и емоционалното претоварване заради необичайната ситуация са проблеми както за гилдията, така и за децата. Директорката на 90-то СУ Емилия Иванова споделя тези наблюдения. Според нея през последната година учителите са излезли от зоната си на комфорт, но за да продължат тези усилия, е нужна мотивация:

В началото всичко беше добре структурирано, децата имаха платформа, не се налагаше родителите да стоят до тях и да търсят начини за влизане в различни приложения за всеки учебен час – избегнахме подобни усложнения. През първите месеци бяхме вдъхновени, имаше положителни реакции от децата – за тях това беше ново, различно. Родителите бяха доволни от процеса, а на нас ни беше интересно да създаваме нови ресурси – при нас всеки учител има свобода да избира методите си на преподаване и от години комбинираме дигитални ресурси, учебни материали от интернет и учебници.

След еуфорията в началните месеци обаче се наложи умора, свързана с дългото стоене пред екрана, ниската физическа активност, ограниченото живо общуване. Към края на процеса чуваме обратната връзка, че макар да са доволни от дистанционното обучение, живото общуване липсва, приятелите липсват. Учениците споделят, че нямат търпение пред очите им да има само дъска и маркер и да разговаряме. И въпреки положителните страни на дигиталното, понякога е добре да се връщаме към тези семпли методи, които работят.

Учителят е важен

Директор Иванова разказва, че основното предизвикателство за учителите е свързано с цялостната промяна на дизайна на преподаването. В 90-то СУ интегрират идеите на обърнатата класна стая например, залагайки на усвояване на урока у дома и дискусия в клас. Учителите създават множество авторски материали и използват всички налични ресурси, приспособявайки ги за конкретните ученици и клас. От първата седмица на пандемията училището успява да премине към синхронно обучение (тоест на живо, не на запис или изпращане на материали през приложение) по програмата от присъствените занимания. Емилия Иванова смята, че опитът им с дигитализацията на учебния процес от малко над година преди пандемията е помогнал за тези резултати.

Нели Колева дава и обратния пример – работен лист, пратен по приложението Viber, който детето просто попълва и изпраща обратно. По нейните думи, това не е преподаване. Но тя отчита, че когато говорим за справяне или провал, е важно с кого и как се сравняваме – има държави, спрямо които България се е справила много по-добре, както и обратното. Големият въпрос за нея е как ще интегрираме хибридното образование по-нататък, след края на здравната криза.

Не е вярно, че онлайн обучението беше пълен провал и децата нищо не научиха. То зависи в голяма степен от учителя и децата – те се научиха как да бъдат адаптивни, гъвкави, да отиграват различни ситуации. Ако ще говорим за провал, в образованието ни отдавна има провал. Близо половината от българските 15-годишни ученици са функционално неграмотни. Сега имаме възможност за надграждане и като общество да решим какво да правим. Трябва воля и желание от страна на учителите. И е много важно всички ние да се запознаем със ситуацията и да предприемем стъпки за промяна. Чудесният доклад [на Института за изследвания в образованието] трябва да се повтори, с данни какво се е променило за година. Защото функционално неграмотните ученици се превръщат в млади хора, които остават извън системите на заетост. И аргументът, че „трябват и заварчици“, е несъстоятелен, тъй като потенциалът на всеки човек трябва да се оползотвори, ако искаме пълноценна държава.

Данните подкрепят твърдението, че дистанционното и хибридното обучение са имали по-скоро позитивен ефект. Близо 90% от запитаните директори смятат, че натрупаният опит би могъл да бъде развит и по-нататък. Но въпреки това малка част от тях идентифицират конкретни практики и стъпки, с които да се осъществи това развитие. Близо 80% от директорите смятат, че учителите са достатъчно технически и педагогически способни, за да могат да съчетаят двете форми на обучение.

Половината от запитаните учители са участвали през последните три години в квалификации за различни методи на преподаване, като почти същият процент са обучавани да използват информационни и комуникационни технологии (ИКТ) за преподаване. А колкото по-положително са настроени учителите към употребата на ИКТ в учебния процес, толкова по-висока степен на приспособимост са демонстрирали техните ученици към електронната среда, с по-завишени нива на интерес, мотивация и ангажираност с материала. За жалост обаче, под една трета от учителите са обучавани в планиране и организация на учебния процес, въпреки доказателствата за връзката между качеството на преподаване и качеството на планиране на урока.

Нели Колева твърди, че ако гледаме на училището като осемчасово задължение по учебно разпределение и изпълняване на норми, а не като мястото, което дава на децата всичко необходимо, за да бъдат успешни възрастни, ще си останем с покритите норми само на хартия.

Знанието се придобива навсякъде, не само в училище. Ролята на училището е да подреди това знание, да ни покаже как то ни служи и информира за нашите решения. Когато провеждаме дистанционно обучение, което се свежда до правене на презентации и търсене на думи в Google, това притъпява смисъла на училището. Можем да удължим учебната година и с два месеца, и с две години. Но подобно на действието просто да пъхнеш в ръцете на едно дете таблет, който не развива никаква функционалност, това е безсмислено, когато липсва ясна дефиниция какво целим.

Въпросът, обобщава Нели Колева, е един и същ и при присъственото, и при дистанционното обучение: каква е дефиницията ни за успешно образование – че нещо сме свършили или че то е дало резултат?

Д-р Нели Колева ръководи екип „Стратегически партньорства“ в „Заедно в час“ от 2016 г. Заема различни длъжности в екипа по обучение и подкрепа на учителите от стартирането на работата на първия випуск през май 2011 г. Преди това д-р Колева преподава английска и американска литература, сравнително литературознание, теория и практика на превода, английски, френски и немски език в Университета на Горен Бретан в Рен, Франция, и в Университета „Райс“ в Хюстън, САЩ. Има бакалавърска степен по американска литература и френски език от Колежа „Мидълбъри“, САЩ, и докторска степен по сравнително литературознание от Университета „Райс“. Преподава социално предприемачество в програмата за бизнес администрация за ръководни кадри на Американския университет в България.

Емилия Иванова е учителка по математика и директорка на 90-то СУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“ в София от 2008 г. Завършила е методика на обучението по математика и информатика в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и следдипломна специализация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като учител и директор на Българското средно общообразователно училище „Христо Ботев“ в Братислава, Словакия. Под нейно ръководство 90-то СУ е един от най-дългогодишните партньори на „Заедно в час“. От 2013 г. училището е домакин на традиционната Лятна академия за ученици, а през класните му стаи са преминали над десет учители от програма „Нов път в преподаването“, като много от тях остават да преподават и след първите две години.