Неразказаният днес Чернобил. Разговор с украинския писател Маркиян Камиш

Маркиян Камиш (р. 1988) e автор на книгите „Разходка в Зоната“ (2015) и „Скрап от Зоната“ (2017), плод на нелегалните му изследвания на пространството около Чернобил. У нас втората от двете творби се появи наскоро в издателство „Парадокс“, в превод от украински на Лилия Желева и под редакцията на Албена Стаменова. Първата предстои да бъде публикувана през ноември т.г. от същото издателство.

„Скрап от Зоната“ е неподкупен разказ за съвременните последствия от политическата лудост, свързана с аварията на 26 април 1986 г. За тайния мрачен живот в съвременната Чернобилска забранена зона, останал скрит от автобусните турове на масовия туризъм, за предимствата на литературата спрямо журналистиката при интерпретирането на ядрената трагедия в Чернобил и какъв скрап ни остави СССР – с украинския писател разговаря Марин Бодаков.

Разликата между нас двамата е, че аз съм роден преди аварията Чернобил, а Вие – след нея. За един и същ Чернобил ли говорят различните поколения? Вие и баща Ви например?

За баща ми инцидентът и ликвидацията бяха нещо като война (има дори и израз „война с невидим враг“): „голямо събитие“, в което той е бил участник и след което не се е върнал на това място. Същото може да се каже за стотиците хиляди ликвидатори на последиците от чернобилската авария.

За поколението съвременници на инцидента през първото десетилетие на ХХI век Чернобил беше тъмна точка в непозната земя, а през второто десетилетие той беше картографиран и преоткрит. За моето поколение Зоната е постоянна величина: не е събитие, а константа – феноменален географски обект и мощен магнит за медийно внимание.

И ако през последните пет години, благодарение на [Светлана] Алексиевич, [Сергей] Плохий и поредицата на HBO, западният мейнстрийм нанесе Чернобил на картата и осъзна мащабите на катастрофата от 1986 г. и последващата ликвидация, то в Украйна през последните 15 години тече „откриване“ на съвременната Зона: пограничен район, в който съжителстват крадци на метал, бракониери, сталкери, полиция и други. Доста мрачно място, останало извън тесните пътеки на законния туризъм и автобусните турове.

Кои са предимствата на литературата спрямо журналистиката, когато днес интерпретираме ядрената трагедия в Чернобил?

Инструментите на литературата са по-широкообхватни. Позволяват да се отиде отвъд.

По-лесно е да се обясни това не като работа с трагедията (моите проучвания се отнасят до съвременната Зона и нямат връзка с трагедията), а чрез Хънтър Томпсън, чиято работа много обичам. Романът му „Проклятието на Лоно“ е преднамерено смешна и зла малка книжка, в която мачизмът и делириумът са само примамка за читателя, като сюжет на притча – удобни стъпки, които водят към същественото. В тази книга той пътува до Хавай по възложена от редакцията задача: да пише за маратона [на Хонолулу от 1980 г.]. Томпсън бързо свършва работата, но остава на острова много дълго след това. Защото, за разлика от останалите драскачи, той отлично осъзнава, че можеш да стигнеш до сърцето на едно място само ако останеш там – докато полудееш.

И той остава: пилеейки пари, печелейки врагове и помпайки се с наркотици. Още в първите дни започва истинското потапяне на Томпсън в Хавай в опит да стигне до дъното на мита за Лоно: някогашния бог, който според преданията е обещал да се завърне и за когото местните някога сметнали Джеймс Кук. Накрая Томпсън вбесява хавайците толкова много, че в един момент сам се превръща в проклятие и в Лоно. С огромна тояга той удря земята, разбивайки я парче по парче, докато самотни островчета не се подават от водата – малки проблясъци на умствена яснота сред океан от лудост.

В този момент той е по-близо до Хавай от всеки друг.

Къде се намират Вашите книги за Чернобил спрямо другите книги по въпроса?

Оценката на книгите ми е работа на литературните критици, не моя. Но ако имате предвид по какво книгите ми се различават от останалите – аз пиша за модерната, тъмна страна на Зоната, която не се показва при екскурзиите.

Повечето книги за Чернобил са написани за миналото, за атомната трагедия и ликвидирането на последиците. Съвременните разкази често са литература на „първия контакт“ – човекът е дошъл веднъж или няколко пъти, направил си е някои заключения и е написал история.

Аз стоях в Зоната до полудяване. Много ритми и процеси в Зоната не се виждат веднага. Например малцина знаят за нелегалните събирачи на метален скрап. Знаят само, че те „крадат метал“, но да отидеш при тези хора, да пиеш многократно с тях водка – не съм видял и едничък материал, ни една статия за мародерите на Чернобил. Така че аз разказах тази история.

Какви изпитания пред морала, пред човечността и човешкостта изобщо поставя съвременното състояние на Зоната на отчуждение?

За да ме разберете по-добре, е важно да спрете да възприемате Зоната като „място“, като „точка на картата“. Тя е комплексен социокултурен феномен, разпалван от митовете за табу, от ореола на мистерия и тера инкогнита. В същото време тя е мощен притегателен център на медийно внимание и магнит, който привлича хората към себе си.

Тя е и първокласна инженерна платформа, където проекти на световно ниво (като новия обезопасителен саркофаг) се осъществяват благодарение на цяла общност от няколко хиляди души, обединени около защитата на Зоната (пожарникари, полиция), нейното изучаване (еколози, радиобиолози) и много други. Зоната работи като комплексен механизъм.

Разбира се, подобна система изисква хибридни, комплексни решения. Например няма никаква нужда да се скандира „трябва да забраните автобусния туризъм в Зоната, това е неморално, като посещение в Аушвиц“. Но районът на Аушвиц е само няколко квадратни километра, а районът на Зоната е хиляда пъти по-голям.

Нужно е адекватно решение. Действително безвкусният туризъм трябва да се редуцира и да се замени с пешеходни турове на място (50 километра пеша е добра цена да платиш за възможността да видиш последиците от имперската ядрена политика). Важно е да се консервира под формата на музей малка, но съществена част от Зоната, като Припят, самата АЕЦ „Чернобил“ и [секретният военен обект] „Чернобил-2“, те да бъдат добавени към Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, а останалата територия да се превърне в биосферен резерват (това вече е направено). Разбира се, нужно е и място за музей на съветската империя, която стана причината тази част от Украйна сега да е замърсена от радиация. Отличен урок за всички украинци да не дават власт на Москва.

Какво значи да си сталкер в Чернобил? Какви промени в психиката Ви донесе това? И прочее, Вашите набези в забраненото пространство промениха ли разбирането Ви за политика, култура, изкуство?

Аз съм израснал в Чернобилската зона, младостта ми е минала в нелегални обиколки там. Започнах веднага след завършване на университета: търсех материал за роман. Подобни пътувания често са изпълнени с алкохол, наркотици и лудост. Това оставя своята следа. Но в Зоната престанах да бъда циник. Отново се научих да се наслаждавам на простите неща и на малките сантиментални открития. Да забелязвам значими детайли в едно забравено блато, което се превърна във всичко за мен и което кръщавам с имена. Всяко мое пътуване там е поклонение.

Видял съм свят и обичам класическата литература, но именно възможността да сравнявам направи очевиден факта, че не бих могъл да обичам нищо по-силно от Зоната. Зоната е феноменална, изключителна, всепоглъщаща. Иска да изчезнеш в нея. Затова аз изчезнах.

Днес темата за Чернобил вече навлиза в масовата култура. Виждате ли опасности в това?

Глобализацията и културният обмен са процеси, които не бива, а и не може да бъдат спрени. Разбира се, като всеки мейнстрийм, това също може да приеме грозни форми. Като многолюдния автобусен туризъм с тонове рекламни материали и неадекватни сувенири например. Не е много вероятно кичозната буря да отмине скоро – просто ми се иска всичко да изглежда по-спокойно.

Много хора искат да криминализират нелегалните пътувания в Зоната, но аз, напротив, бих ограничил законния автобусен туризъм. Тук изключвам обикновените туристи и онези ентусиасти, които наистина искат да видят мястото на ядрената катастрофа – те ще бъдат накарани да ходят (в компанията на гид историк) 50 км пеша с раница на гърба. Това формира известна почит към Зоната. Уважение без фалшив, демонстративен патос. Човек се изморява по пътя, от гида научава много за Зоната и се радва да види Припят. И така обиква изоставения град.

Как оценявате ролята на Михаил Горбачов в чернобилската авария – и неговата политика на гласност и перестройка? Какъв скрап ни остави СССР?

Разпадането на СССР е огромен успех. Тази грозна, чудовищна империя на абсурда, глупостта и злото. Този ходещ труп, който не можеше да се отърве от нефтената си зависимост и накрая сам се довърши с чернобилската парна експлозия.

Баща ми жертва здравето си след поетите дози през 1987 г. като ликвидатор в Чернобил и Чернобилската атомна електроцентрала. Дядо ми се е борил за освобождението на Украйна от нацистките нашественици (бил е редник и е бил ранен в стомаха), но до края на дните си мразеше Русия и Съветския съюз заради ужасното им отношение към собствените им хора, заради тоталитаризма и жестокостта, украинофобията и ненавистта към украинския език. В моето семейство 10–15 души (дори не ги помнят всичките!) са загинали по време на украинския геноцид, известен на света като Гладомор, организиран от Сталин през 1932–1933 г. като отмъщение за селските бунтове…

Разпадането на политическия скрап, наречен Съветски съюз, през 1991 г. беше истинско празненство.

Превод от английски Александра Костова

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Заглавна снимка: © Олег Паскар