По първоюнските букви: Белева, Донева, Ости

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Баба Дрямка“ от Йорданка Белева

художник Иво Рафаилов, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2021

Тази Баба Дрямка не е онази Баба Дрямка, на Чудомир.

Тази, примерно, е войник на редовна служба, който пази границата между съня и събуждането или предотвратява войни – защото вестоносецът на заповедта за незабавна атака се е успал. Но Баба Дрямка е още много други неща.

Изобщо, първата детска книга на Йорданка Белева е пределно наситена с литературна и културна памет. Признавам си, прихнах, когато авторката, водена от привичната си страст към етимологиите, свързва проза с прозявка. Като сегиз-тогиз поет се усетих амнистиран от затвора на пазара.

Но и в сърцевината книгата имаше още един обрат, който ми достави педагогическо удоволствие: след като малкият читател е подушил пълната свобода в играта, Белева му показва – деликатно, но категорично – колко отговорни ставаме, ако можем да правим всичко… И че трябва да поправяме.

В „Баба Дрямка“, тази спяща наопаки красавица, има ерудитски закачки, възпитателна топлота и смях. А от литературното семейство Йорданка Белева и Иво Рафаилов (художник на изданието) очаквам в следващата детска книга да си разменят ролите.

Аз междувременно ще си подремна на корицата.

„Нетърпение в кутия“ от Мария Донева

илюстрации Елица Сърбинова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2021

На пейка в парка на Военната академия дискутираме проблема за жизнерадостта в изкуството. Моят приятел поставя въпроса: а ако под жизнерадостта няма нищо? Не, не става въпрос за Нищото, нито за екзистенциалния ужас. А ако изкуството остава само на повърхността, при вица? И добавям наум: при лафа, при статуса… Това не е „моето“ изкуство. Изобщо не е.

Тези дни четох „Похвално слово за литературната тишина“ от Исак Паси, посветено на двете форми на отношение към духа на другите: полемиката, спора, критическото недоволство, неудържимата интелектуална страст, от една страна, и позитивното изследване, възхищението от конструктивните сили на миналото и на настоящето, успокояващата радост на анализа, блаженството, от друга…

Неотдавна станах на 50 – и съм илюстрация на тезата на проф. Паси, според която след годините на пубертетна настървеност и нетърпимост към чуждото мнение идва желанието да отхвърлиш всичко, което е „друго“, да се потопиш в онова, което намираш за добро и красиво, и сам да търсиш опорните точки на духа… Да напуснеш моралистичните пози на нихилизма.

Защо ми допада Мария Донева, след като сме толкова различни и аз усещам живот само ако пиша за смъртта? Чета „Нетърпение в кутия“ и си давам сметка, че Мария винаги е била детска поетеса, независимо че досега книгите ѝ са за възрастни (или на ръба). Това е и нейното, и моето излизане на светло. Радостта ѝ от творчеството, радостта ми от творчеството ѝ са ефект от съвпадението между детската наивност и прозрение на човек, който вече е на превала – и щастлив вижда гледката напред и надолу.

Смея се на стихотворенията за деца в „Нетърпение в кутия“, смея се и обичам. И знам, че в този смях има следи от надмогване, престрашаване, поемане на дъх… Има кокетна сладост в дълбочина. Има потребност от всички обещания на детството, когато вратите са още отворени, а не хлопват една по една…

Има бая грапав път към жизнерадостта. Той не е царският път. И в отделни стихотворения Мария го е вървяла вместо децата. Вместо нас.

В книга за нас.

„Учител по любов. Семеен роман-мозайка“ от Йосип Ости

превод от словенски и хърватски Людмила Миндова, художник Капка Кънева, София: изд. „Панорама“, 2021

Йосип, роден през 1945 г. в Сараево, скъп приятел и световноизвестен поет след съкрушителната „Сараевска книга на мъртвите“ (превод Ганчо Савов, 1993), е познат на българския читател още със стихосбирките „Къща от език“, „Ябълката на Сезан“ и „Нощта на влюбените“. Поетесата Людмила Миндова е човекът, комуто дължим плътния образ у нас на един действително роден поет. Поет, който други братя освен поети няма.

От 1990 г. Йосип живее в Томай, Словения. Съдбата е остроумна: нали Овидий е заточен в Томи, дн. Констанца, заради Ars amatoria („Любовно изкуство“). Сам Йосип казва, че живее от любов и от това, което напише и преведе. Шарката се преповтаря през хилядолетия.

„Учител по любов“ съдържа детските спомени на Йосип Ости: сочни и ярки, тайнствени и вдъхновяващи. Негов учител по любов става един себеотрицателен гълъб, който се жертва заради своята любима. Какъв по-красив и първозданен образ от ранения лечител? Такъв учител и лечител е и самият Йосип, чиято (не)детска книга за детството се превръща в шперц за поезията му – и съкровищницата от вечно живо време.

Нежни и невероятни истории за баба и за първата любов, за роднини, съседи и приятели, за гълъби и имперска светлина… Сложни изречения. Чисти изречения. Образи, които се приближават и обайват. Свят, в който въпреки бедността и насилието всичко се подрежда. Свят, който обича. И само чрез обичта може да порасне до детството, да съзрее до обичливостта.

Докато четях и препрочитах като редактор тази книга, се питах защо си спомняме в проза за детските си години. И как детските години неизбежно пробиват стихотворенията на зрялата възраст – и само любовта може да ги превърже.

Краят на тази учебна година наближава. Каква оценка ще имаме по любов? Ще повтаряме ли? Ще има ли нова учебна година?

Какво ще ни пишеш, Йосипе?

Послепис

Позволих си в навечерието на 1 юни да попитам Йосип Ости кои са били любимите му книги като дете – и защо? Ето какво отговори той специално за „Тоест“ с безценната помощ на Людмила Миндова:

Разкази най-напред ми разказваше моята баба. Сред първите книги, които прочетох сам, си спомням „Павел сам на света“ от датския психолог Йенс Зигсгаард – книга, която е наполовина с текст и наполовина с илюстрации. Привлече ме, че можеш да видиш онова, което четеш, както и че Павел кара насън трамвай, а от рождението ми до днес трамваят е един от символите на родния ми град Сараево.

Научих се да чета на шест години, а първата ми прочетена книга беше „Хиляда и една нощ“, която белградско издателство публикува в 8 дебели книги с източни илюстрации. И към тази книга, както и към много други прочетени досега, съм се връщал безброй пъти, макар това да не е книга за деца. И някои пуритани вероятно биха забранили на децата да я четат. Най-вече заради еротиката в нея. Та така, докато я четях, за някои вероятно твърде рано, аз се отдалечавах от онова, което наричат книги за деца, за да се приближа към световната литература.

Иначе, и след толкова книги, написани от мен самия, аз продължавам да се възприемам преди всичко като читател. А всяка прочетена книга за мен е още един изживян живот.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.