Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“