Мария Донева с тайни неща пред непознати

Бях свикнал всяка Коледа да идва с нова книжка на моята приятелка – приятелка още от ХХ в. – Мария Донева. Книжка, която да сложиш под елхата или до мократа възглавница. Или да я подариш на приятел, комуто с думите на Марийчето да кажеш всичко, което се срамуваш да кажеш.

Стана така, че ритъмът на публикациите ѝ се промени. Остави това, ами колкото и да сме различни, станах по нейна воля редактор на последните ѝ две книги – разказите

и стихотворенията

(ИК „Жанет 45“). И наистина щастливи… и много интимни времена бяха тези, в които слагах с молив питанки по страниците, а Мария Донева убедително защитаваше своите решения. Седяхме на пейка в Докторската градина и спорехме. Аз неизбежно се съгласявах.

Сякаш се връщаха онези времена отпреди 20 години, когато четяхме заедно в Народната библиотека – и се криех зад храстите, докато тя обикаляше шадраванчето в паузите за почивка, мълвейки, помоему, стихове. Сега бяхме доста по-опитни, но Марийчето бързаше за старозагорския влак или за концерт в „Чайната“, а аз – за поредното ненужно не знам си къде…

Тук ѝ задавам въпросите, които не успях да отправя към нея тогава, а Мария Донева ми отговаря щедро и много повече.

Марин Бодаков: Какви условия трябва да са изпълнени, за да се превърне едно стихотворение – твое или чуждо – в литературен празник за читателя?

Мария Донева: Празникът не е празник, ако не участваш в него. Някоя неделя, както вървиш по улицата, се задава колона от автомобили с балони и панделки на антените, клаксоните свирят, ти спираш да погледаш как минават покрай теб. Не ги познаваш тези хора, а сърцето ти се свива и ти става солено под езика, трогваш се за всичко, което им предстои, за наивната смелост, пропъждаш две-три цинични приказки, които вървят дежурно с темата. После колите отминават, нито много бързо, нито много бавно, като стихотворение от пет-шест куплета, чуваш ги още малко, след като са се скрили от погледа ти.

Има такива стихотворения. Може да си булката или младоженецът в тях, може да си кум, гост, завистник, който не е получил покана, случаен минувач. Стихотворения – празници, които те изваждат от ежедневието и ти припомнят нещо, свързано с теб самия, въвличат те в събитието, вдъхват ти от своята атмосфера. Имат звук и вкус, осезаеми са, събуждат и спомените, и фантазиите ти, провокират въображението, занимават мисълта. Важни стихотворения.

МБ: Твоите стихотворения са лаборатории на надеждата. Ще ти задам въпрос, който съм поставял на Адам Загаевски и Линда Грегърсън: към какво клониш – поетът трябва да утешава или да казва прямо истината? Защото ми се струва, че твоят път много често слива тези две възможности…

МД: Защо трябва да избирам? Утехата не е нещо лъжовно, тя не е измама. Противопоставянето е излишно. Много пъти съм си мислила, че във вечната война между доброто и злото не мога да бъда генерал, нито войник, нито военен лекар. Искам да бъда милосърдна сестра в битките. Да оставам там и след като всичко свърши. Да помагам на по-умните и по-образованите от мен да лекуват. Да изслушвам. Да пиша писма до майките и до любимите. Да помагам на ранените да се измият и да им светне пред очите. Да, да утешавам. Не е решаващо, но е важно.

МБ: Ти си виртуозен версификатор. Прав ли съм да мисля, че използваш звънките, сочни и пищни рими, за да контрабандираш едно все по-обезпокоително за читателя съдържание. Че чрез формата подслаждаш съдържанието?

МД: Ох. Версификатор значи човек, който умело реди думи в стихотворна форма, но произведенията му нямат художествена стойност; стихоплетец. В този ред на мисли как да се обидя за „версификатор“, когато то е подсладено от „виртуозен“? Кое във въпроса е прикритието и кое – контрабандната стока?

Да, мелодията и особено ритъмът създават усещане за лекота и леснота. Острият нож, току-що излъскан на точилото, влиза по-лесно от ръждясалия. Ако ще режа, нека да е с блестящ нож, по-красиво е. Красотата прави тъгата и болката по-поносими, по-приемливи, придава им особено достойнство.

МБ: Как те променя общуването с твоята предана и обичлива аудитория?

МД: Много обичам! Ако можех, бих си изкарвала хляба с рецитиране на стихотворения пред публика. Това са ми любимите празници и наградата за всичко. Има един момент, в който ми става леко страшно – сега ще застана отпред и ще започна да говоря тайни неща пред непознати хора. Но да, аз това правя и затова сме там заедно, заради споделянето. А после ми става страшно леко.

Авторите обикновено се крият зад книгите си, срещата с читателя става косвено, през времето и пространството. На мен ми харесва аз да застана до моите стихотворения и да кажа – ето ни, аз отговарям за тях, аз ги направих и ви ги нося лично, вижте вършат ли ви работа, стават ли за нещо.

Хората, които идват на четенията, много ми харесват. Те са нежни, открити, топли хора. Чувствам се в пълна безопасност сред тях. Приета и прибрана на сигурно място. Усещам точния миг, в който установим контакт. Разбирателството. Обичам да виждам как някой се разплаква и после се усмихва. Получавам толкова много топлота и внимание, че винаги ще имам да давам.

МБ: Кои за теб са интересните млади колеги в поезията – и защо? Кои техни хватки би откраднала?

МД: Колко млади? По-млади от мен ли имаш предвид? Ами те с всеки следващ ден стават все повече, живи да са. Ваня Могилска е по-млада от мен. Елица Мавродинова е по-млада от мен. Стефан Иванов. Лили Йовнова пък съвсем. Дай да не изброявам повече, че много се дразня! Чета с голям интерес; това, което не разбирам, разширява представите ми що е поезия. Безпокоя се, че те стават все по-неразтегливи, а мненията ми – все по-категорични, това не е много хубаво.

За хватките – не знам. Мисля, че бих се въздържала от крадене. А пък който краде, той вероятно и лъже – дали бих си признала, как смяташ?

МБ: Бях редактор и на последната ти стихосбирка, и на първата ти белетристична книга. И за двете бих употребил може би оксиморона „прозорлива добрина“. Ти си умна жена – как преценяваш да останеш на брега на нежния хумор и да не скочиш в тресавището на сарказма?

МД: Предполагам, че просто така се е получило. Нали знаеш как понякога човек се конфронтира или става заядлив, или дори при неизбежна самоотбрана се случва да каже остри и зли думи. И как, дори да е бил прав, после му остава едно тежко, мръсно чувство, което се разсейва трудно. Поне аз така се чувствам. Тези неща винаги са споделени. Искам да споделям радост и нежност, за да си имам все повече от тях. (Тананикам си: аз съм умна жена, имам го написано, аз съм умна жена, това е почти документ, склонен ли си да отидем да го заверим нотариално?)

МБ: Хайде към нотариуса! И все пак: за какво би се обърнала назад, към миналото? Тоест от какво се нуждаеш, а вече не го виждаш днес?

МД: Към моето собствено, лично минало ли? Всички мигове на щастие, които са отминали, не са загубени. От тях човек си строи дом, те правят костите по-здрави, мускулите по-силни, душата – още по-хвърковата. Нуждая се от наивността си, от оптимизма и лековерието, които са ме забърквали в големи каши, но и са ми дали възможност да видя много красота и да срещна безценни хора. Искам да бъда по-смела, по-решителна, да изненадвам себе си по-често.

В исторически план – мисля, че хората винаги са били такива, каквито сме ние сега. Богати и бедни, здрави и болни, с добър или лош късмет. Нищо не искам от миналото. Каквото искам, ще го търся и може да го намеря, но не във времето назад.

Сега ми се налага да говоря на английски и с радост откривам колко много думи съм била знаела. Обаче времената… Тях не ги знам и затова цепя в сегашно време. В чуждия език нямам нито минало, нито бъдеще. Незнанието ме държи в настоящето. На когото съм му трябвала, ще ме намери сега.

Заглавна снимка: © Рад Димитров