Заедно с Мария Донева и Иво Рафаилов бях в журито на 35-тия Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ в Стара Загора. Нямахме никакъв проблем да изберем победителя – колкото и да се различаваме помежду си като поетики и позиции, единодушно посочихме за носител на „Златното яйце“ Мартин К. Илиев от Русе, студент по българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“.

За мен конкурсът „Веселин Ханчев“ е важен, може би най-важният, защото се явява младежки вход в литературата – за разлика от други, „възрастни“, далеч по-шумни конкурси, които все по-често приемам направо като изход от литературата.

За трети пореден път бях в журито на „Веселин Ханчев“: през 2016 г. изобщо не връчихме голямата награда (и това беше здравословен прецедент в историята на конкурса), а сега за пръв път носител на първата награда стана автор, който никога досега не е участвал в този конкурс. Не знаех почти нищо за него…


Марин Бодаков: Догодина, когато станете на 25, ще имате първа публикувана поетична книга – такъв е материалният израз на първата награда от конкурса „Веселин Ханчев“. В каква българска литература встъпвате? Докъде назад във времето виждате автори и творби, които са отправна точка за Вас; опорна точка?

Мартин К. Илиев: Не мисля за други автори, когато пиша, и ми е трудно да се поставям в някаква традиция. Мога да изброявам автори, които ти отварят очите как може да се пише, но след това сам трябва да гледаш, сам да си играеш с езика. Както Мария Донева спомена в работилницата след конкурса – в литературата всеки трябва да бяга по своята писта.

Български поети, които ценя, са например Блага Димитрова, Константин Павлов, Стефан Цанев, Георги Господинов, Мария Калинова. Всяка епоха е сложна за осмисляне, особено когато я гледаш от перспективата на сегашното. Ти си обграден от нея, а тя не се кротва. Все нещо изскача. Не знаеш накъде се запътва, какво я движи. Има различни гласове, поетики, визии за света и човека. Намирам това за ценно.

МБ: Какви предимства и какви недостатъци има фактът един поет да е филолог по образование?

МКИ: За тези четири години в университета системното изучаване на език и литератури те обогатява немалко. Виждаш различни теми, мотиви, стилове, цели епохи се разиграват пред очите ти. Заниманията с литература обогатяват изказа и огъват речта. Лингвистичните дисциплини, като синтаксис и морфология, са също от полза, когато пишеш – познаването на нормата в езика е и ключ към познаването на отклонението.

С времето натрупвам малко по малко някакви оръжия, които ми помагат да се боря със страха от един език, който все не си намира мястото, който не застива; който все ще извади нещо от ръкава си.

И обратната страна на въпроса е интересна – понякога се шегуваме, че ни е застигнало проклятието на филологията. Наблюдавам, че сме започнали да четем по-бавно, по-вглъбено. Подбираме си книгите. Четем все повече с молив в ръка и може би все по-рядко се учудваме. Понякога аналитичното четене надделява над четенето заради самото преживяване. Но пък то ти отваря очите за неща, които иначе подминаваш. Окръгля някакви усещания и в крайна сметка се привързваш към произведението повече.

МБ: Ако трябва да напишете лошо според Вас стихотворение, какво ще съдържа то?

МКИ: Зависи какъв критерий ще определим за това едно стихотворение да е добро, а това почива на лични вкусове и наблюдения. Избягвам да мисля поезията през готови истини и дефиниции – лесно е, но е пагубно за самата нея. В повечето случаи маниерността, ефектът заради самия ефект звучат фалшиво. Дори нещо толкова наглед относително като това къде да отсечеш стиха или строфата, е способно да преобърне целия текст. Стихотворенията се пишат по-бързо от разказите и романите, но те са по-особена материя – в тях думата тежи повече от обикновено, думата повече се вижда.

МБ: Ако Ваши връстници Ви обвинят, че пишете без рими, как ще реагирате? Докъде сте готов да експериментирате?

МКИ: Не бих се засегнал. Някои от първите ми стихотворения бяха в рима, но аз не успях да развия този стил, не се припознах в него. Но и не съм противник на римата. Добрата рима има способността да направи едно стихотворение да звучи изящно. Тя може да заклещи думите дотолкова, че текстът да изглежда неприкосновен. Фиксира структурата му сякаш в някаква сакрална цялост. При такива стихотворения, ако махнеш една дума, в стиха зейва дупка, която не може да се търпи. В това си личи много ясно нейната организираща сила.

Но римата е просто един от стилистичните езикови похвати. За жалост, все още цари някакъв учебникарски възглед, според който поезията е задължително нещо римувано. Римата се установява късно в европейската литература. Сафо не е писала в рими, нито пък Вергилий. Те са ползвали ритъма и метриката. Стефан Цанев беше писал, че когато човек чете римувано стихотворение, той има чувството, че пътува във влак, и така се увлича от повторителното тракане на железата, че пропуска гарата си. Може би и съвременният читател е отвикнал да чете текстове в рима.

МБ: Литературна ценност ли е искреността?

МКИ: Искреността не е много точна дума, щом се говори за литература. Тя засяга по-скоро личността, характера, поведението в дадена ситуация. Под искреност се подразбира обикновено автобиографизъм, а това е отделен въпрос. Авторът пази всичките си права – да пише за когото и каквото си поиска. Да реди думите, да илюстрира идеите си както сметне за най-добре. Литературата като изкуство си дава голяма свобода, в което е нейната сила и нейният чар. Предпочитам да мисля искреността в литературата като някакъв вид резонанс – между думи и човек, между думи и общество, между думи и свят. Между думи и други думи. Но не като равенство.

МБ: Кои според Вас са най-обещаващите гласове във Вашето собствено литературно поколение?

МКИ: Докато пътувах на връщане от Стара Загора, успях да прочета „Лентата е почти изснимана“ – книгата на миналогодишната носителка на наградата Надежда Тричкова, и останах приятно изненадан. Очаквам с нетърпение и стихосбирката на Лилия Трифонова – победителката от конкурса „Боян Пенев“ в Шумен.

Обещаващи имена са поетите около Хралупата, но и още много други автори – Валентин Славеев, Франческа Земярска, Йоанна Нейкова. Има и търновчани, които активно пишат и публикуват – Александър Христов, Александър Николов, Емине Садкъ. Не мога да изредя всички, но с една дума – талантливи хора не липсват.

МБ: За мнозина поезията е дискретна засилка към прозата и нейната медийна и пазарна видимост. Как възприемате това явление?

МКИ: Поезията не бива да се мисли като средство. Тя сама по себе си е достатъчно поле за експерименти. Поезията може да развие стила, но я усещам повече да вреди, когато се опитвам да пиша нещо в проза. Имам предвид мисленето в истории, в по-дълги последователности.

Ако пък литературата се използва като средство за медийна слава, то качеството на текстовете ще тръгне надолу. Има други поприща за тази цел.

МБ: По какво предусещате литературната конюнктура и мода?

МКИ: По това, че се изчерпва бързо – и като идеи, и като език. Загубваш интерес да четеш.

МБ: Защо младите автори у нас, ако изявяват гражданска позиция, я изразяват само в социалните мрежи?

МКИ: Проблемът не засяга само авторите, а струва ми се, цялото общество. Въобще не е лесно да се говори за политика и обществени въпроси, както впрочем не е лесно да се пише и литература на социална тематика. Общественият коментар изисква говорене, което следва анализа на фактите, критичното наблюдение, съмнението. В ситуация на нездрав медиен климат е ясно, че това е усложнено.

Фейсбукарското възмущение е прекрасно, но то стига дотам, рядко излиза в живия разговор. Там е важно да се покажем, да вземем микрофона. Радичков с голяма ирония пише за тези неща в „Мюре“.

А историята ще си тече – със или без нас. Ясно е, че не можем постоянно да стоим и да бистрим политиката, имаме си други задължения. Но понякога си даваме толкова дълъг отпуск от това да сме граждани, че съвсем ни няма.


Като човек от равнината

Като човек от равнината живея с разбирането, че където и да съм,
слънцето трябва да лумва в три и половина, снегът винаги да се трупа,
мъглата да те сплаши, а по улиците на града –
да чуваш как някой раздига вечерята.

Когато градът ми цъфти, той наново разказва пролетта,
водите стават на люляци и никой никога
не е виждал нещо подобно.

Само големите реки са пълни с истории, сомове и удавници.
Само по тях плават и по тях някой може да пристигне и да си замине.
Само те дават утешения, несравними с планината.

Климатът, който, напичал плочите на тялото в детството,
останал в недрата, търси своите отражения.
Това е убеденост, че слънцето не е било създавано, за да щади,
нито реката само за да бъде гледана.

*

Светът спря да расте

Откакто научи всичките му
улици, табели и обущари, светът спря да расте.
Сковал си ги едни със други –
например – като свърши тази пряка,
свий наляво,
давай все напред,
докато не стигнеш голата глава на обущаря – и си там.

Така, както за няколко века свършиха
всички континенти за откриване,
за няколко години свършиха всички тайни мостове,
скрити розариуми,
кина
и пусти читални.

Свърши всичко, което можеш да видиш първи,
всичко, на което да се наречеш баща.
Търся начините да разглобя цялото,
да го пренеса, за да го сглобявам наново –
по необходимост същото, но на някое друго място.

*

Движението

Не можеш да усетиш движението,
което напредва в гърдите на бавно вземащия решения –
от покълването на възможностите до тяхното узряване в действия.
Решението се множи и девалвира стойността си,
надробява се и се смалява до размерите на семка.

Малкото вятър по улиците е достатъчен,
да бутне тялото и то да му се поддаде.

***

Плашещи са границите на тялото
дори в границите на самото тяло –
преходът от меко в твърдо, и обратно:
зъбът навлиза във венеца,
кожата на клепача загрубява до брадата,
възглавничката на показалеца – до плочката на нокътя.

Толкова много повърхности,
създавани сякаш единствено за удоволствието
на галещия и утешението
на галения.


Заглавна снимка: © Личен архив на Мартин К. Илиев

Марин Бодаков

Марин Бодаков

Литературен редактор във вестник „Култура“ (2000–2018) и редактор на неговия наследник вестник „К“, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на седем поетични книги. Вярва в последователното усилие, което търси дълбочина, а не отплата. И в поезията.