Тази година се навършват 90 години от рождението на Йордан Радичков. Току-що обнародваните за първи път „Сибирски тетрадки“ (изд. „Нике“, 2019) съдържат записките на писателя от пътуването му в Сибир през 1963 г. Тези бележки слагат началото на един от най-значимите пътеписи в историята на литературата – „Неосветените дворове“.

Фотографска изложба под същото име е представена в Градската художествена галерия в Старинен Пловдив на ул. „Артин Гидиков“ 11, и ще продължи до 27 януари. Днес в 14 часа пак там ще има разговор с проф. Инна Пелева, за творчеството на Йордан Радичков и пътеписа му „Неосветените дворове“, а в 16 часа ще бъде прожектиран документалният филм „Черказки хроники“ на режисьора Димитър Петков.

Тук публикуваме разговор с проф. Инна Пелева, автор на монографията „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“ (изд. „Просвета“, 2004) и ключов участник в подготовката на събраните съчинения на писателя, както и с младия белетрист Йордан Д. Радичков, внук на „шамана от Калиманица“.

Въпросите зададоха Марин Бодаков и Йовко Ламбрев.

Каква е ценностната натовареност на Севера в българската култура преди и след Радичков?

Проф. Инна Пелева: И „преди Радичков“, и „след Радичков“ в български контекст „Север“ не е монолитно понятие, не е статична, постоянно равна на себе си митология. За Константин Миладинов (учил в Русия) „Север“ значи едно (вж. „Тъга за юг“); друго значи за интелектуалците след Освобождението, запленени от Ибсен, Хамсун, Стриндберг, Бьорнсон, Сигрид Унсет и пр.; трето – за влюбените в „синеоките рицари на Райха“; четвърто – за НРБ сънародниците, работещи в Коми; пето – за соцгларусите по Черноморието; шесто – за почитателите на АББА; седмо – за познаващите „Колимски разкази“, осмо – за феновете на „северняшкия“ трилър; девето – за ужасените от Брайвик, и т.н., и т.н.

У самия Радичков „Северът“ също не е нещо еднозначно – образите му в „Неосветените дворове“, „Скандинавците“, „Малка северна сага“ не си приличат. Дори в рамките само на „Неосветените дворове“ са щрихирани поне няколко негови лица…

Йордан Д. Радичков: В пътеписите авторът отново върви по стъпките на човешкия живот, независимо на каква географска ширина е разположен той. И като че ли отново открива онези нишки на съществуването, които свързват един евенк с един берач на тютюн от Кърджали. Ако тези пътеписи имат силата да променят някаква представа на читателя за човека от онези може би все още непознати за него северни земи, то в това е силата им – да му покажат, че сълзите и усмивките на евенка са точно като сълзите и усмивките у него самия.

Какво от трите „Сибирски тетрадки“ влиза и какво не влиза в „Неосветените дворове“ – и защо? Това интимен и/или политически избор е?

Проф. Инна Пелева: В „Неосветените дворове“ Радичков например не пренася редове от „черновата“, които характеризират автохтонното население на Сибир – твърде потискащи са. Може да е заради политкоректността, но може и да е решавало чувството за лоялност, за задълженост: онези хора са го приемали в домовете си, споделяли са храната си с него – как да ги оскърби? От записките не прекрачват в окончателния вариант на текста и пасажите, в които говори тъгата по вкъщи, обичта към децата у дома – писателят не е пожелал да изложи на показ интимния си свят. Което си е негово право.

Йордан Д. Радичков: Не е ли точно това работата на писателя – да записва истории, които дразнят неговото въображение, да тича заедно с тях към неизвестните посоки и да си позволява тази свободна и спонтанна игра в своите записки? И може би именно подборът и разработването на тези записки прави разликата между един пишещ човек и един писател.

Как в творчеството на Радичков еволюира жанрът на пътеписа – и на какво се дължи успехът му в България и извън нея? Каква е разликата с „Малка северна сага“?

Проф. Инна Пелева: Радичков по принцип не се съобразява с жанровите конвенции. Вероятно и това, че „Неосветените дворове“ не пасва на масовата представа за „нормален пътепис“, предопределя успеха на текста, интереса на публиката към него. За този успех работи, естествено, и всичко онова трудно за дефиниране „радичковско“, което творбата носи в себе си. А „Малка северна сага“ разказва за друго място, друго време, други хора с други душѝ; другояче е сегментирано и композирано повествованието (този път книгата повече прилича на сборник с разкази). И авторът е в друга своя възраст. Дори да е искал да наподоби „Неосветените дворове“, не би могъл, а и нима би го поискал?

Йордан Д. Радичков: Авторът се освобождава от всякакви жанрови ограничения. Той остава верен на онези истории, които гони. И ми се струва, че ги гони с голямо удоволствие и едно дълбоко разбиране какво представляват те в същината си. Той не затваря очи на неудобни за сърцето си гледки. Той гони човека, даже „гони“ е твърде силна дума – върви рамо до рамо с човека и го открива отново и отново.

Що се отнася до разликата с пътеписа за Швеция – мисля, че самият автор на едно място в текста отбелязва, че една такава малка, гостоприемна и подредена страна не може да се сравнява като преживяване с безкрайната широта и мистика на сибирските пространства.

Подходящи инструменти ли са понятия като „примитивно“ и „прогресивно“ за осмисляне и на „Сибирските тетрадки“, и на „Неосветените дворове“?

Проф. Инна Пелева: Не бих използвала тези понятия при интерпретирането на двата текста. И Радичков, струва ми се, не ги е имал наум, когато е разказвал за Севера – твърде съпричастен е към всеки човек, към всеки възможен свят, за да дели екзистенциалните модуси на „примитивни“ и „прогресивни“.

Йордан Д. Радичков: Не мисля, че можем да работим с какъвто и да било набор от инструменти в подхода си за разбирането на тези произведения. Единственото нещо, от което един бъдещ читател на Тетрадките и Дворовете ще се нуждае, е любопитство.

За презентацията е нужен JavaScript.

„Как да разширим себе си?“ е големият въпрос, който задават „Сибирските тетрадки“. Фотографската изложба разширява или свива у читателя словото на Радичков днес, в условията на коренно променена визуална култура?

Проф. Инна Пелева: Надявам се, първо, че въпреки зависимостта си от днешния изобразителен стереотип, възприемателят съвременник ще усети силата на суровите черно-бели кадри от някогашното Радичково пътешествие. И второ: навярно във всяко конкретно съзнание фотосите и текстът, представящи онова сибирско странстване, ще се „сговорят“ по различен начин, в различна степен.

Йордан Д. Радичков: Самите снимки са специфични. Докато аранжирахме изложбата с един млад фотограф, той ми обърна внимание на това. Говореше за плътността и автентичността на снимките като за нещо, което не може да открие навсякъде във фотографията. Пък и снимките тук играят ролята единствено и само на визуален документ – макар и красив документ със своите художествени достойнства. Но те само показват улицата, къщата, поляната, реката, скалата, елените, шейната до, във или върху които се е намирал авторът. Снимките, струва ми се, нямат такава сила да деформират или развият написания текст и словото на автора.

Как се променят Радичковите представи за въображаемо и достоверно след това пътуване? 

Проф. Инна Пелева: Всъщност няма начин да измерим как това пътуване – само и именно то – е променило (и дали е променило) представите на писателя за „въображаемо“ и „достоверно“. Животът на човека е многосъставен, синхронизиращ какво ли не (преживяно, прочетено, сънувано, чуто, измечтано); уникалното в Радичковото писане не е „последица“ единствено от срещата със Сибир…

Йордан Д. Радичков: На задната корица на „Сибирски тетрадки“ художничката София Попйорданова реши да остави един цитат от текста. Той гласи: „Този Север стресна душата ми.“ Мисля, че именно този цитат е една добра отправна точка за търсенето на промените у автора и човека, завърнал се от това пътуване.

Може би е добре да уточня, че винаги когато чета творчеството на Йордан Радичков, съм убеден в истинността на историите, вярвам, че подобни хора и същества са взимали участие в същите истории, и знам, че те са се случили точно по описаните от автора начини.

В края на Тетрадките Радичков пише: „Душата ми постепенно се обръща на запад, към крепостта (светлата крепост) на моя дом. Виждам как там децата ми развяват бялото знаме на очакването и ме даряват с усмивките си. Душата ми тича към тях.“ Защо „бялото знаме на очакването“? Дани, като негов внук Вие как разбирате този израз?

Йордан Д. Радичков: На едно място от Тетрадките авторът се хваща, че много често използвал думите „топло“, „топлина“ именно в най-студените части на Сибир. Струва ми се, че белият цвят идва от подсъзнанието на автора, когато той е заобиколен от безкрайната белота на снежните земи. Не мисля, че има друга причина, но сега, когато отново чета тези редове, ми се струва много красив този бял цвят.

Има застъпници и на двете тези: едната – че изкуството трябва да страни от ежедневното, и другата – че трябва да се опитва да го променя. Радичковите герои често са особняци, които се вълнуват от живота на жабите или птиците, търсят загубено прасе – сякаш са тотално откъснати от контекста на времето си, и на днешното още повече. Но в същия момент това е езоповски език, провокиращ мисловни реакции… В това време на твърде прозаично общуване какво е завещанието на метафорите и образите на Радичков?

Проф. Инна Пелева: У Радичков всеки ще открие това и толкова, което и колкото е способен да открие. Някои ще видят най-вече диренето на прасето, други – опита за летене. Трети – трагедийните лица на една конкретна епоха („Последно лято“, „Козя брада“). Четвърти ще чуят най-вече съвета да се правиш на умряла лисица (за всеки случай), други – ведрата врабешка глъчка. Това наследство е богато и разноречиво; за всеки има по нещо в хилядите страници – според ръста, потребностите и характера на търсещия.

Йордан Д. Радичков: Искате да кажете, че героите са откъснати от контекста на времето, в което се развива действието на тяхната реалност, или от контекста на времето, в което са били създавани? И в двата случая не мисля, че това е вярно.

Ако говорим за първата възможност – да намериш едно изгубено прасе или една избягала овца – това е твърде важно нещо за времето на героя! Да не говорим, че точно в едно такова време на нищета цели групи от герои се втурват след един балон, за да облекат себе си и селото си. Не мисля, че това са откъснати от времето си хора.

Ако говорим за втората възможност – струва ми се, че търсенето на едно прасе и гоненето на един балон са били въведени на българската театрална сцена точно тогава, когато историческото време е имало нуждата да намери своето изгубено прасе и да догони своя баражен балон.

Ако говорим за днешното време – това, че тези герои, тези хора, не са толкова познати и че може би грубостта, ръбатостта и липсата на въображение на сегашното време са се опитали да ги избутат с лакти от сцената, не означава, че те все още няма да се обърнат към това време и да му обяснят, че една лисица никога не е умряла, а само се преструва на такава.

Истината е, че човекът, героят на Йордан Радичков се завръща на сцената и изключително буквално. За последния театрален сезон той се върна да гони балона по сцената на Народния театър, да влиза в суматохи и тютюмахи на сцената на „Сфумато“, където също нагази и в лудата трева, и пак там се чуди какви си тия мъртви вълци върху шейната на януарския студ. Врабчета зачикчирикаха от НБУ, а от село Антон една група самодейци продължава да спори: умряла ли е тая лисица, или само се преструва на умряла.

И колкото и пъти да съм присъствал на тези движения на Радичковите герои по сцената през последната година, все съм хвърлял по едно око към публиката от най-нахално любопитство. И все така ми се е струвало, че публиката намира голяма утеха в думите на автора, така както и там намира разбиране на собствените си неволи. Мисля, че това е много ценно завещание.

Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети… Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш!

Йордан Радичков, „Думи и думи“

Като общество днес продължаваме ли да сеем лъвове и да жънем зайци?

Проф. Инна Пелева: Точно при тази сеитба става ясно, че не всичко на света е „екипна работа“. Ето го съседа – сее лъвове и жъне лъвове. Онзи пък там сее зайци, обаче, виж ти – жъне лъвове. А отсреща Хикс Игреков сее лъвове (дори доста лъвове сее) и жъне зайци (хем хилави и малко на брой).

Йордан Д. Радичков: Лирическият герой на Радичков има и друга история с тези лъвове. Баща му напуска света на живите. Пак е сял лъвове. Но лирическият герой се притеснява от съседите да сее лъвове. Те му се подиграват, че и той като баща си е глупав да сее лъвове. И лирическият герой решава да сее и той леща. И съседите започват да му се подиграват, че баща му лъвове е сял, а той сее най-проста леща. Това мога да ви кажа.

Какво остана от езоповския език – новото поколение схваща ли намеците?

Проф. Инна Пелева: Езоповският език е рожба на несвободата, той е част от миналото. Ако роденият в свобода не положи усилие да опознае „правилата на играта“, управлявали живота в НРБ, няма как да разбере редица „ходове“ на тогавашната ни литература.

Йордан Д. Радичков: Щом съществува такъв израз – „езоповски език“, то значи и че такъв език продължава да съществува. Що се отнася до поколенията – дали са нови, или стари, струва ми се, че от доста време сме спрели да намекваме каквото и да било и все повече натякваме и гледаме повече да крещим. Глас не ни остана в тая говорилня да се надвикаме.

Какви още събития предстоят през тази юбилейна година? (Намекнахте за тях на откриването на изложбата и представянето на книгата в Пловдив.)

Йордан Д. Радичков: Планирали сме още доста събития, надяваме се да успеем да осъществим всичко, което сме намислили. Освен множество добре забравени произведения на Йордан Радичков и няколко изненади, ще правим още прожекции на документалния филм за писателя, конференции и лекции за творчеството му, пътуване на изложби из страната. Още към края на февруари трябва да сме готови със следващото събитие.

Чуйте и въвеждащата лекция на проф. Инна Пелева при представянето на „Сибирски тетрадки“ и откриването на изложбата „Неосветените дворове“ на 12 януари 2019 г. в Пловдив:

Пълен аудиозапис на лекцията на проф. Инна Пелева за „Неосветените дворове“ от 19 януари 2019 г. в Пловдив:

Снимки: © Семеен архив, подбрани за изложбата „Неосветените дворове“

Тоест

Тоест

Интернет медия, финансирана и зависима единствено от вас – нашата критична и любознателна публика. Бавна, обмислена и честна журналистика. Без реклами и платени репортажи. Без подвеждащи заглавия и сензации.